толкова много, безнадеждно много — невежи, разединени, озлобени от вечния неблагодарен труд, унизени, неспособни да надмогнат мисълта как да спечелят още една медна пара повече… И още не можем да ги научим, да ги обединим, да ги насочим, да ги спасим от самите тях. Рано, прекалено рано, цели векове по- рано, отколкото е възможно, в Арканар се появи сивото тресавище, то няма да срещне съпротива и ни остава само едно: да спасим малцината, които могат да се спасят. Будах, Тара, Нанин и да речем, още десетина или най-много двадесетина души…
Но само като си помислеше, че хиляди други, макар и по-малко талантливи, но също така честни, истински благородни хора, са обречени, в гърдите му нахлуваше леден мраз и чувство за собствената му подлост. Понякога това чувство толкова се изостряше, че съзнанието му се помрачаваше и Румата като пред очите си виждаше гробовете на сивата паплач, озарявани от розовите пламъци на изстрелите и изкривената от животински ужас, все така незабележимата и малко бледа физиономия на дон Реба, и бавно рухващата от само себе си Весела кула… Да, това би било приятно. Би било истинско нещо. Истинско микроскопично въздействие. Но след това… Да, в Института са прави. След това ще дойде неизбежното. Кървав хаос в страната. На повърхността ще изплува нощната армия на Вага — десет хиляди главорези, отлъчени от всички църкви, насилници, убийци, развратници; орди от меднокожи варвари, слезли от планините, ще изтребват всичко живо, от пеленачетата до старците; грамадни тълпи, заслепени от ужас селяни и граждани, бягащи в горите, в планините, в пустините; и твоите привърженици — веселите хора, смелите хора! — които си разпарят коремите в жестоката борба за власт и за правото да владеят картечницата след твоята неизбежно насилствена смърт… И тази глупава смърт — от чаша вино, поднесена от най-добрия ти приятел, или от арбалетна стрела, иззвънтяла в гърба ти иззад някой ъгъл. И каменното лице на онзи, който ще бъде изпратен от Земята да те смени, ще намери страната обезлюдена, потопена в кръв, изпепелена от пожари, и той ще трябва да започне всичко, всичко, всичко отначало…
Когато Румата ритна вратата на къщата си и влезе във великолепното старо антре, беше мрачен като облак. При неговия вид Муга, побелелият прегърбен слуга с четиридесетгодишен лакейски стаж, настръхна и сгушил глава в раменете, само гледаше как разяреният млад господар сваля шапката си, плаща и ръкавиците, запраща на полицата презрамките с мечовете и се изкачва в покоите си. В гостната малкият Уно чакаше Румата.
— Кажи да донесат обяд — поръча Румата. — В кабинета.
— Там ви чакат — начумерено съобщи той.
— Кой ме чака?
— Някакво момиче. А може и дона да е. По държанието ми прилича на момиче — нежна е, а е облечена като благородничка… Красива.
Кира, помисли си Румата с нежност. Ах, чудесно! Как разбираш всичко, малка моя… Той постоя, затворил очи, за да сложи в ред мислите си.
— Да я изгоня ли? — сериозно попита момчето.
— Глупчо си ти — каза Румата. — Аз тебе ще изгоня… Къде е тя?
— Ами в кабинета — каза момчето, като се усмихваше неловко.
Румата с бързи крачки се отправи към кабинета.
— Кажи да донесат обяд за двама — заповяда той. — И внимавай: никого няма да пускаш. Дори краля, дори дявола, дори самия дон Реба…
Тя беше в кабинета, седеше, свила крака в креслото, подпряла глава с юмручето си, и разсеяно прелистваше «Трактата за слуховете». Когато той влезе, тя подскочи, но Румата не й даде да стане, затича се, прегърна я и заби нос в разкошните и благоуханни коси, шепнейки: «Тъкмо навреме, Кира!… Тъкмо навреме!…»
В нея нямаше нищо особено. Момиче като момиче, осемнадесетгодишна, чипоноса, баща й — писар в съда, брат й — сержант при щурмоваците. И никой не бързаше да се жени за нея, защото беше червенокоса, а в Арканар не обичаха червенокосите. По същите причини тя беше учудващо кротка и стеснителна и по нищо не приличаше на устатите и дебели еснафки, които много се ценяха във всички съсловия. Не приличаше и на меланхоличните придворни красавици, които твърде рано и за цял живот разбират какъв е смисълът на женската съдба. Но умееше да обича така, както сега се обича на Земята — спокойно и безкористно…
— Защо си плакала?
— Ти защо си такъв сърдит?
— Не, кажи ми защо си плакала?
— После ще ти разкажа. Очите ти са съвсем уморени… Какво се е случило?
— После. Кой те е обидил?
— Никой не ме е обидил. Отведи ме оттук.
— Непременно.
— Кога ще заминем?
— Не зная, малката ми. Но непременно ще заминем.
— Надалеч ли?
— Много надалеч.
— В метрополията?
— Да… в метрополията. При мене.
— Там хубаво ли е?
— Чудно хубаво. Там никой никога не плаче.
— Не е така.
— Да, разбира се. Не е. Но ти там никога няма да плачеш.
— А какви са там хората?
— Като мен.
— Всички ли са такива?
— Не всички. Има и много по-добри.
— В това вече не вярвам.
— Но това е точно така.
— Защо на теб толкова лесно ти вярвам? Баща ми на никого не вярва. Брат ми казва, че всички са свине, само че едни са мръсни, а други не са. Но аз не им вярвам, а на теб винаги ти вярвам…
— Аз те обичам…
— Почакай… Румата… Свали обръча… Нали казваше, че е грешно.
Румата щастливо се засмя, свали от главата си обръча сложи го на масата и го закри с книгата.
— Това е окото на бога — каза той. — Нека се затвори… — Той я вдигна на ръце. — Това е много грешно, но когато съм с тебе, не ми е потребен бог. Нали?
— Да — каза тя тихичко.
Когато седнаха на масата, топлите ястия бяха изстинали, а донесеното от ледника вино беше се стоплило. Дойде Уно и стъпвайки безшумно, както го беше учил старият Муга, мина покрай стените и запали свещниците, макар че беше още светло.
— Това твой роб ли е? — попита Кира.
— Не, той е свободно момче. Славно момче, само че е голям скъперник.
— Паричките обичат сметката — забеляза Уно, без да се обръща.
— И не си купил нови чаршафи, нали? — попита Румата.
— Защо пък — каза момчето. — И старите вършат работа…
— Слушай, Уно — каза Румата. — Не мога цял месец да спя на едни и същи чаршафи.
— Хе — каза момчето. — Негово величество спи по половин година и не се оплаква…
— Ами масълцето — каза Румата и смигна на Кира, — масълцето в светилниците. То да не би да е безплатно?
Уно се спря.
— Че нали имате гости? — каза той най-после решително.
— Виждаш ли го какъв е? — каза Румата.
— Добър е — сериозно каза Кира. — Той те обича. Хайде да го вземем със себе си.
— Ще видим — каза Румата.
