Никой не се помръдна.

— Стори ми се, Пига въздъхна. Вярно ли е, Пига, сине мой?

В тъмнината някой се размърда и изкашля.

— Не съм въздъхвал, Вага — каза груб глас. — Как може…

— Не може, Пига, не може. Правилно. Сега всички трябва да ме слушате със затаен дъх. Всички ще се разотидете оттук и ще се заловите с тежка работа и тогава няма да има кой да ви посъветва. Моят по-стар брат, негово величество, чрез своя министър дон Реба обеща за главата на някои избягали и укриващи се учени доста пари. Ние трябва да му доставим тези глави и да зарадваме стареца. А, от друга страна, някои учени хора искат да се скрият от гнева на моя по-стар брат и за тази цел няма да пожалят средства. В името на милосърдието и за да облекчим душата на моя по-стар брат от бремето на излишните злодейства, ще помогнем на тези хора. Впрочем впоследствие, ако и тези глави потрябват на негово величество, той ще ги получи. Евтино, съвсем евтино…

Вага млъкна и наведе глава. По бузите му изведнъж потекоха бавни старчески сълзи.

— Остарявам аз, деца мои — каза той с хълцане. — Ръцете ми треперят, краката ми вече не държат и паметта започна да ми изневерява. Забравих, съвсем забравих, че между нас в тази задушна и тясна килийка се измъчва един благороден дон, който никак не се интересува от нашите дребни сметки. Ще се оттегля вече, трябва ми покой. А сега деца мои, нека се извиним пред благородния дон…

Той се изправи и с пъшкане се поклони. Останалите също станаха и също се поклониха, но с явна нерешителност и дори с уплаха. Румата буквално чуваше как пукат тъпите им, примитивни мозъци в напразно усилие да уловят смисъла на думите и постъпките на прегърбеното старче.

Работата, разбира се, беше ясна. Разбойникът използуваше още една възможност да съобщи на дон Румата, че в предвиждащия се погром нощната армия смята да действува заедно със сивите. А сега, когато беше дошло време да дава конкретни указания, да споменава имена и срокове на операцията, присъствието на благородния дон, меко казано, ставаше затруднително и на благородния дон се предлагаше да изложи накратко какво иска и да се измита. Загадъчно старче. Страшно. И за какво е дошло в града? Вага не можеше да понася града.

— Прав си, уважаеми Вага — каза Румата. — Аз нямам време. Обаче аз трябва да се извиня, защото те безпокоя за съвсем дребна работа. — Той продължаваше да седи и всички го слушаха прави. — Така стана, че ми трябва твоят съвет… Можеш да седнеш.

— Ето за какво става дума — продължи Румата. — Преди три дни трябваше да се срещна в оброчището «Тежките мечове» с един приятел, благороден дон от Ирукан. Но не се срещнахме. Той изчезна. Зная положително, че е минал ируканската граница благополучно. Може би ти знаеш по-нататъшната му съдба?

Вага дълго не отговаряше. Бандитите пъшкаха и въздишаха. После Вага се изкашля.

— Не, благородни дон — каза той. — Нищо не знаем за такова нещо.

Румата веднага стана.

— Благодаря ти, уважаеми — каза той, закрачи към средата на стаята и остави на писалището кесия с десетина жълтици. — Напущам те с молба: ако научиш нещо, съобщи ми. — Той докосна с ръка шапката си. — Сбогом.

На прага се спря и небрежно подхвърли.

— Ти тук говори нещо за учените хора. Сега ми хрумна една мисъл. Чувствувам, че благодарение усилията на краля след месец в Арканар няма да се намери един свестен книжовник. А аз трябва да основа в метрополията университет, дал съм обет, защото се излекувах от черната чума. Ако обичаш, когато наловиш книжници, съобщи най-напред на мене, а след това на дон Реба. Може би ще подбера няколко за университета.

— Няма да ти излезе евтино — с мазен глас го предупреди Вага. — Стоката е рядка, не се задържа.

— Честта е по-скъпа — високомерно каза Румата и излезе.

ТРЕТА ГЛАВА

Би било много интересно, мислеше си Румата, да хванем този Вага и да го откараме на Земята. Технически това не е трудно. Би могло да се направи още сега. Какво ли ще прави на Земята? Румата се опита да си представи какво би правил Вага на Земята. В светла стая с огледални стени и кондициониран въздух, който мирише на борова гора или на море, е хвърлен огромен космат паяк. Паякът се е притиснал до лъскавия под и трескаво върти злобните си очички и — какво да прави? — извит ребром, полека-лека тръгна към най-тъмния ъгъл, притиска се, издал заплашително напред отровните си челюсти. Разбира се, преди всичко Вага ще започне да търси засегнати. И, естествено, и най-глупавият засегнат ще му се стори прекалено чист и негоден за използуване. И старчето ще се поболее. И дори ще умре. Но впрочем кой го знае. Там е цялата работа, че психологията на тези изроди е като тъмна гора. Свети Мика! Да се ориентираш в нея е много по-трудно, отколкото в психологията на нехуманоидните цивилизации. Всичките им действия могат да се обяснят, но дяволски трудно е тези действия да се предскажат. Да, може и да умре от мъка. Пък може и да свикне, да се приспособи, да схване кое какво представлява и да стане горски в някой резерват. Защото не може да няма някоя дребна, безобидна страст, която тук само му пречи, а там да стане смисъл на живота му. Струва ми се, че обича котките. Казват, че в бърлогата му имало цяло стадо и им бил главил специален пазач. И дори плащал на този човек, макар че е скъперник, и просто би могъл да го сплаши. Но какво ли ще прави на Земята с чудовищното си властолюбие, не се знае.

Румата спря пред кръчмата и се накани да влезе, но откри, че е изчезнала кесията му. Той стоеше пред входа съвсем объркан (никак не можеше да свикне с тези неща, макар че не му се случваше за пръв път) и дълго бърка във всички джобове. Имаше само три кесии, по десетина жълтици във всяка. Едната получи директорът, отец Кин, другата получи Вага. Третата беше изчезнала. Джобовете му бяха празни, от десния му крачол бяха грижливо отрязани всички златни пластинки, а от пояса му беше изчезнал кинжалът.

В този момент той забеляза, че недалеч от него се бяха спрели двама щурмоваци, зяпаха го и се смееха. Сътрудникът на Института трябваше да плюе на това, но благородният дон Румата Есторски побесня. За миг му причерня пред очите. Спусна се към щурмоваците и ръката му неволно се вдигна, свита в юмрук. Изглежда лицето му се беше променило страшно, защото присмехулниците се стъписаха и със замръзнали като на паралитици усмивки бързо се шмугнаха в кръчмата.

Тогава Румата се уплаши. Такъв страх го хвана, какъвто беше изпитал само веднъж в живота си, когато като сменен пилот в рейсовия звездолет за пръв път почувствува пристъп на малария. Болестта се беше появила кой знае откъде и само след два часа с шеги и закачки го излекуваха, но той завинаги запомни сътресението, което изпита здравият и прав, никога не боледувал човек при мисълта, че нещо в него се е развалило, че е станал уязвим и като че ли е загубил едноличната си власт над своето тяло.

Но аз не исках, помисли си той. Дори през ум не ми е минавало. Та те нищо особено не правеха — стояха си и се смееха… Много глупаво се смееха, но вероятно съм имал ужасно смешен вид, когато бърках по джобовете си. Та аз замалко не ги заклах, изведнъж разбра той. Ако не бяха избягали, щях да ги заколя. Спомни си, че съвсем наскоро срещу облог с един удар беше разсякъл отгоре додолу едно чучело, облечено с двойна соанска ризница, и тръпки го побиха по гърба… Сега щяха да се търкалят тук като заклани свине, а аз щях да стоя с меч в ръка и нямаше да зная какво да правя… И това ми било бог! Станал съм звяр…

Изведнъж той почувствува, че го болят всички мускули като след тежка работа. Хайде-хайде, тихо си каза той. Нищо страшно няма, всичко мина. Просто избухване. Мигновено избухване и всичко вече мина. Все пак аз съм човек и нищо животинско не ми е чуждо… Това са просто нерви. Нервите и напрежението през последните дни… И главното чувството, че се надвесва някаква сянка. Не се знае чия, не се знае откъде, но тя се надвесваше и се надвесваше неизбежно…

Тази неизбежност се чувствуваше във всичко. И в това, че щурмоваците, които съвсем доскоро страхливо се въртяха около казармите, а сега с извадени брадви свободно се разхождаха по средата на улиците, където преди се разрешаваше да ходят само благородните донове. И в това, че от града изчезнаха уличните певци, разказвачи, танцьори и акробати. И в това, че гражданите престанаха да пеят песнички с политическо съдържание, станаха твърде сериозни и съвсем точно знаеха какво е потребно за благото на държавата. И в това, че внезапно и необяснимо защо беше затворено пристанището. И в това, че бяха разрушени и изгорени «от възмутения народ» всички магазинчета, в които се продаваха редки предмети —

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату