единствените места в кралството, където човек можеше да си купи или да вземе за временно ползване книги и ръкописи на всички езици в Империята и на древните, сега мъртви езици на местното население в Задпроливието. И в това, че украшението на града, лъскавата кула на астрологическата обсерватория, сега стърчеше в синьото небе като черен прогнил зъб, изгоряла при «случаен пожар». И в това, че консумацията на алкохол през последните две години беше се увеличила четири пъти — и то в Арканар, който открай време се славеше с необузданото си пиянство. И в това, че постоянно наплашените, угнетени селяни съвсем се заровиха под земята в своите Райски колиби и Въздушни целувки и не се осмеляваха да излизат от землянките си дори за най-необходимата полска работа. И в това, че старият лешояд Вага Колелото се беше преселил в града, надушвайки голяма плячка… Някъде вдън двореца, в разкошните си покои, където болният от подагра крал, двадесет години слънце не видял от страх пред всичко на света, син на собствения си прадядо, слабоумно се киска и подписва една след друга страшни заповеди, които обричат на мъчителна смърт най-честните и безкористни хора, някъде там береше чудовищен цирей и трябваше да се очаква, че ако не днес, то утре този цирей ще се пукне…
Румата се подхлъзна на един пръснат пъпеш и вдигна глава. Намираше се на улица «Премногоблагодарност», в царството на солидните търговци, сарафи и майстори златари. От двете страни се издигаха солидни стари къщи с магазини и житарници, тротоарите тук бяха широки, а платното настлано с гранитни блокчета. Обикновено тук се срещаха благородници и по-богати хора, но сега срещу Румата напираше гъста тълпа от възбудени хора от простолюдието. Те предпазливо заобикаляха Румата и раболепно го поглеждаха, а мнозина за всеки случай се покланяха. По прозорците на горните етажи се мяркаха дебели лица, на които се заковаваше възбудено любопитство. Някъде отпред някой началнически подвикваше: «Хайде, минавай!… Разпръсни се!… Хайде, бързо!…» В тълпата си говореха:
— Тъкмо в тях е злото, от тях най-много трябва да се боиш. На вид са тихи, добродушни, почтени, гледаш го — търговец като търговец, а отвътре горчив като отрова…
— Ама те как го… Аз съм свикнал с тези работи, но, повярвай ми, като гледах, повдигна ми се…
— А те пет пари не дават… Ербап момчета. Просто се радвам. Такива няма да те предадат.
— А пък може би не трябва така? Все пак човек е, жива душа… Щом е грешен, накажете го, поучете го, а защо трябва така?
— Остави тези работи… По-тихо говори, първо, наоколо има хора… Господарю, а, господарю!
— Но че е стопанин, стопанин е. Има хубаво сукно, ако ги натиснем, ще го дадат, няма да се пазарят… Но да побързаме, че онези, Пакиновите закупчици, ще го задигнат…
— Ти, момчето ми, най-важното е да не се съмняваш. Вярвай ми, това е най-важното. Щом властите така постъпват, значи знаят какво правят…
Пак са пречукали някого, помисли си Румата. Дощя му се да се отбие и да заобиколи мястото, откъдето идваше тълпата и където викаха — минавай, разпръсквай се. Но не се отби. Само прекара ръка по косите си, да не би някой паднал кичур да закрие камъка на златния му обръч. Камъкът не беше камък, а обектив на телепредавател, а обръчът не беше обръч, а предавател. Историците на Земята виждаха и чуваха всичко, което виждаха и чуваха двеста и петдесетте разузнавачи на деветте континента на планетата. И затова разузнавачите бяха задължени да гледат и слушат.
Вдигнал глава и разперил настрани мечовете, за да закача повече народ, той тръгна по средата на платното право срещу хората и те припряно се дръпнаха, за да му правят път. Четирима плещести носачи с боядисани муцуни пресякоха улицата, носейки сребриста носилка. Зад перденцата надникна красиво студено личице с извити мигли. Румата свали шапка и се поклони. Беше дона Окана, сегашната фаворитка на нашия орел, дон Реба. Като съгледа великолепния кавалер, тя меланхолично и многозначително му се усмихна. Той без запъване можеше да наброи поне двадесетина благородни кавалери, които, ако ги удостоеше някой с такава усмивка, щяха да хукнат при жените и любовниците с радостната вест: «Сега всички други да се пазят, всички ще купя и продам, ще им дам да се разберат…» Такива усмивки бяха нещо рядко и понякога струваха неоценимо скъпо. Румата спря и дълго гледа след носилката. Трябва да се реша, помисли си той. Трябва най-после да се реша… Настръхна при мисълта какво щеше да му струва това. Но трябва… Трябва… Решено е, помисли си той, все едно, друг път няма. Довечера. Той стигна оръжейния магазин, където одеве се беше отбивал да пита колко струват кинжалите и да послуша стихове. Ето каква била работата… Значи твоят ред бил дошел, добри ми отче Гаук…
Тълпата беше се разпръснала вече. Вратата на магазина беше откачена от пантите, прозорците изкъртени. На прага, запънал крак в рамката на вратата, стоеше грамаден щурмовак със сива рубашка. Друг щурмовак, по-слаб, беше клекнал до стената. Вятърът носеше по платното на улицата изписани листове.
Грамадният щурмовак пъхна пръст в устата си, посмука го, после го извади и го огледа внимателно. На пръста имаше кръв. Щурмовакът улови погледа на Румата и добродушно просъска:
— Хапе, мръсникът му, като пор…
Вторият щурмовак бързо се изкиска. Един такъв мършавичък, бледен хлапак, неуверен, с пъпчиво лице, веднага си личеше, че е новак, змийче, пале…
— Какво е станало тук? — попита Румата.
— Спипахме един скрит книжник — нервно каза палето.
Дангалакът пак започна да смуче пръста си, без да променя позата си.
— Мир-рно! — тихо изкомандува Румата.
Палето бързешката скочи и прибра брадвата. Дангалакът се позамисли, но накрая прибра краката си и застана доста изправено.
— Какъв е този книжник? — попита Румата.
— Съвсем не зная — каза палето. — По заповед на отец Цупик…
— И какво стана? Арестувахте ли го?
— Тъй вярно. Арестувахме го.
— Това е добре — каза Румата.
Това наистина никак не беше лошо. Оставаше му още време. Няма нищо по-скъпо от времето, помисли си той. Един час се равнява на един живот, един ден е безценен.
— И къде го откарахте? В Кулата ли?
— А? — смутено попита палето.
— Питам, в Кулата ли е той сега?
На пъпчивото лице се разля неуверена усмивка. Дангалакът заръмжа. Румата рязко се обърна. Там, от другата страна на улицата, на горния праг на една врата като чувал с дрипи висеше трупът на отец Гаук. Няколко дрипави хлапета със зяпнали уста и опулени очи го гледаха от двора.
— Сега в Кулата не се изпраща всеки — добродушно изхриптя зад гърба му дангалакът. — Сега тия работи ги правим бързо. Примката на шията и хайде на разходка…
Палето отново се изкиска. Румата с невиждащи очи се извърна към него и бавно прекоси улицата. Лицето на печалния поет беше черно и неузнаваемо. Румата наведе очи. Само ръцете бяха му познати, дългите слаби пръсти, изцапани с мастило…
Румата се обърна и си тръгна. Добрият слаб Гаук… Звярът има сърце. И ние знаем къде се намира той. И това е най-страшното, мой кротки, безпомощен приятелю. Знаем къде е то, но не можем да го прободем, без да пролеем кръвта на хиляди наплашени, заблудени, слепи хора, които не се съмняват в нищо. А те са
