— За всеки случай знайте, че един екземпляр се намира в метрополията, в императорската библиотека. Другият се пази в Музея на редките неща в Соан. Третият е в мене.
Гур с разтреперана ръка сложи в устата си лъжица желе.
— Аз… не зная… — Той тъжно погледна Румата с големите си хлътнали очи. — Ще ми се да го прочета… да го препрочета…
— С удоволствие ще ви го дам назаем…
— И после?…
— После ще ми го върнете.
— И после ще ви го върнат! — рязко каза Гур.
Румата поклати глава.
— Дон Реба страшно ви е наплашил, отец Гур.
— Наплашил… Случвало ли ви се е някога да изгаряте собствените си деца? Какво знаете вие за страха, благородни дон!…
— Прекланям ви се за онова, което сте преживели, отец Гур. Но от все сърце ви осъждам, че се предадохте.
Гур Съчинителят изведнъж взе да шепне толкова тихо че Румата едва го чуваше през мляскането и глъчката.
— А за какво беше всичко? Какво е правда?… Принц Ханр наистина е обичал прекрасната меднокожа Яиневнивора… Имали са деца… Аз познавам внука им. Тя наистина е била отровена… Но на мен ми обясниха, че това е лъжа… Обясниха ми, че истина е това, което сега е полезно за краля… Всичко друго е лъжа и престъпление. Цял живот съм писал лъжа… И едва сега пиша истината…
Изведнъж той стана и високо и напевно извика:
Кралят престана да дъвче и тъпо впери поглед в него. Гостите сгушиха глави в раменете си. Само дон Реба се усмихна и няколко пъти беззвучно плесна с ръце. Кралят изплю на покривката костите и каза:
— Безконечност ли?… Вярно. Правилно, отстъпи… Браво. Можеш да ядеш.
Млягкането и разговорите започнаха отново. Гур си седна.
— Леко и приятно е да говориш истината пред краля — пресипнало каза той.
Румата не отговори.
— Аз ще ви дам екземпляра от вашата книга, отец Гур — каза той. — Но с едно условие. Незабавно ще започнете да пишете следващата книга.
— Не — каза Гур. — Късно е! Нека пише Киун. Аз съм отровен. И изобщо тези неща вече не ме интересуват. Сега искам само едно — да се науча да пия. И не мога… Боли ме стомахът…
Още едно поражение, помисля си Румата. Закъснях.
— Слушайте, Реба — каза изведнъж кралят. — Ами къде е лекарят? Обещахте да ми доведете лекаря след обяда.
— Тук е, ваше величество — каза дон Реба. — Заповядате да го повикам ли?
— Дали заповядам? Разбира се! Ако и вас така ви болеше коляното, щяхте да квичите като свиня!… Доведете го тук веднага.
Румата се облегна на облегалката на стола и се приготви да гледа. Дон Реба вдигна ръка над главата си и щракна с пръсти. Вратата се отвори и в залата с непрекъснати поклони влезе прегърбен възрастен човек с дългопола мантия, украсена с рисунки на сребърни паяци, звезди и змии. Той държеше под мишница плоска продълговата чанта. Румата беше изненадан, той си представяше Будах съвсем друг. Невъзможно беше мъдрецът и хуманистът, авторът на всеобхватния «Трактакт за отровите» да има такива шарещи безцветни очнчки, разтреперани от страх устни, такава жалка и мазна усмивка. Но той си спомни Гур Съчинителя. Вероятно следствието над подозирания ирукански шпионин си струваше един литературен разговор в кабинета на дон Реба. Да хванеш Реба за ухото, помисли си той с удоволствие. Да го отмъкнеш в затвора. Да кажеш на палачите: «Ето ви един ирукански шпионин, преоблечен като нашия славен министър, кралят заповяда да разберете от него къде е истинският министър, гледайте си работата и горко ви, ако той умре, преди да е минала една седмица…» Той дори закри лицето си с ръка, за да не го види никой. Какво страшно нещо е омразата…
— Хайде, хайде, лекарю, ела тук — каза кралят. — Какъв си кльощав, братле! Хайде, клякай, клякай ти казвам.
Нещастният Будах започнала прикляка. Лицето му се изкриви от ужас.
— Още, още — гъгнеше кралят. — Още веднъж! Още! Не те болят коленцата, излекувал си май своите коленна. Я си покажи зъбите! Да-а, бива си ги. Де и аз да имах такива… И ръцете ти ги бива, яки са. Здрав си, здрав си, нищо че си кльощав… Хайде де, пиленце, лекувай ме, какво стоиш…
— Ва-ваше величество… ако об-бичате, покажете си крачето… Крачето… — чу Румата и вдигна очи.
Лекарят стоеше на колене пред краля и внимателно мачкаше крака му.
— Е… е! — каза кралят. — Какво правиш! Не ме пипай! Ако ме лекуваш, лекувай ме!
— Всичко ми е ясно, ваше величество — промърмори лекарят и взе бързо да рови в чантата си.
Гостите престанаха да дъвчат. Аристократите от отдалечения край на масата дори се понадигнаха и проточиха шии, изгаряйки от любопитство.
Будах извади от чантата няколко каменни шишенца, отпуши ги и миришейки ги едно по едно, ги нареди на масата. После взе чашата на краля и я наля до половината с вино. След като направи и с двете си ръце някакви знаци над чашата и прошепна заклинанията си, бързо изля във виното всичките шишенца. Из залата се разнесе остър мирис на нишадърен спирт. Кралят сви устни, надникна в чашата и като изкриви нос, погледна към дон Реба. Министърът се усмихна насърчително. Придворните затаиха дъх.
Какво прави той — учудено си помисли Румата — нали старецът има подагра. Каква каша забърка там? В трактата ясно е казано: подпухналите стави да се разтриват с отвара от тридневна отрова от бялата змия Ку. Може би това нещо е за разтриване?
— За разтриване ли е? — попита кралят, като предпазливо кимна към чашата.
— Съвсем не, ваше величество — каза Будах. Той вече беше се поокопитил. — Взема се вътрешно.
— Вътрешно-о? — Кралят се наду и се отпусна на стола. — Не желая вътрешно. Разтривай ме.
— Както кажете, ваше величество — покорно каза Будах. — Но трябва да ви предупредя, че от разтриването няма да има никаква полза.
— Кой знае защо, всички разтриват — с погнуса каза кралят, — а ти непременно трябва да излееш тази мръсотия в мене.
— Ваше величество — каза Будах, като гордо се изправи, — това лекарство е познато само на мен! Аз излекувах с него чичото на херцог Ирукански. А пък що се отнася до разтривачите, ваше величество, нали те не ви излекуваха…
Кралят погледна дон Реба. Дон Реба насърчително му се усмихна.
— Мръсник си ти — каза кралят на лекаря с ядосан глас. — Селяндур! Крастав кльощавец! — Той взе чашата… — Като те прасна с чашата по зъбите… — Той надникна в нея. — Ами ако ми се повдигне?
— Ще трябва да повторите, ваше величество — тъжно каза Будах.
— Добре тогава, бог на помощ! — каза кралят и поднесе чашата към устата си, но изведнъж толкова рязко я дръпна, че изля от нея на покривката. — Я най-напред пийни ти! Познавам ви аз вас, ируканците, вие продадохте свети Мика на варварите! Пий, ти казвам!
Будах с обидена физиономия взе чашата и пийна няколко глътки.
— Е, как е? — попита кралят.
— Горчи, ваше величество — със сподавен глас каза Будах. — Но трябва да се пие.
