той не знаеше какво да прави със свободата си. Той отново бързаше да стане роб — роб на богатството, роб на противоестествените излишества, роб на покварени приятели, роб на робите си. По-голямата част от тях нямаха никаква вина. Те бяха прекалено пасивни и прекалено невежи. Робството им се градеше върху пасивността и невежеството, а пасивността и невежеството непрекъснато раждаха робство. Ако всички те бяха еднакви, човек трябваше да скръсти ръце и да изгуби всякаква надежда. Но все пак те бяха хора, носители на искри от разум. И постоянно ту тук, ту там сред техните пластове пламваха и се разгаряха пламъчетата на безкрайно далечното и неизбежно бъдеще. Пламваха въпреки всичко. Въпреки цялата им привидна безполезност. Въпреки гнета. Въпреки че ги гасяха с ботуши. Въпреки че не бяха потребни никому и че всички на тоя свят бяха против тях. Въпреки че в най-добрия случай те можеха да разчитат само на едно презрително съжаление…
Те не знаеха, че бъдещето е на тяхна страна, че бъдещето без тях е невъзможно. Не знаеха, че в този свят на страшните призраци от миналото те са единствената реалност на бъдещето, че те са фермент, витамин в организма на обществото. Унищожете този витамин и обществото ще загине, ще започне социален скорбут, мускулите ще отслабнат, очите ще изгубят остротата си, зъбите ще изпадат. Нито една държава не може да се развива без наука — ще я унищожат съседите. Без изкуствата и общата култура държавата губи способността си за самокритика, започва да насърчава погрешни тенденции, започва всяка секунда да ражда лицемери и отрепки, да развива у гражданите консумативност и самонадеяност и в края на краищата също така става жертва на по-благоразумни съседи. Можеш колкото си щеш да преследваш книжниците, да забраняваш науката, да унищожаваш изкуството, но рано или късно ще трябва да се сепнеш и със скърцане на зъби да направиш път на всичко, което властолюбивите тъпаци и невежи така силно мразят.
И тези сиви хора, които държат властта, колкото и да презират знанието, не могат да направят нищо против историческата обективност, могат само да я забавят, но не и да я спрат. Те презират знанието и се боят от него, но все пак неизбежно стигат до извода, че трябва да го насърчават, за да се задържат. Рано или късно те трябва да разрешат университетите, научните дружества, да създават изследователски центрове, обсерватории, лаборатории, да създават кадри, хора, които мислят и знаят, хора, каито се изплъзват от контрола им, хора със съвсем друга психология, със съвсем други потребности, а тези хора не могат да съществуват, още по-малко да функционират в предишната атмосфера на долно користолюбие, на дребни интереси, на тъпо самодоволство и чисто плътски потребности. На тях им е потребна нова атмосфера — атмосфера на всеобщо и всеобхватно знание, пропита с творческо напрежение, потребни са им писатели, художници, композитори и сивите хора, които държат властта, се принуждават да им направят и тази отстъпка. Който се инати, ще бъде пометен от по-хитрите противници в борбата за власт, но който прави отстъпката неизбежно и парадоксално, против волята си, с това сам си копае гроба. Защото растежът на културата на народа в цялата й широта — от естественонаучните изследвания до способността да се възхищава от голямата музика — е смъртоносна за невежите егоисти и фанатици… А след това настъпва епоха на гигантски социални сътресения, съпровождана от невиждано преди развитие на науката и свързания с това изключително широк процес на интелектуализация на обществото, епоха, когато сивотата води последните си боеве, които по жестокост връщат човечеството към средновековието, в тези боеве тя претърпява поражение и в свободното от класово потисничество общество тя вече завинаги изчезва като реална сила.
Румата продължаваше да гледа притихналия в мрака град. Някъде там, във воняща стаичка, сгърчен върху жалкото легло, изгаряше в треска осакатеният отец Тара, а брат Нанин седеше край него до еднокраката масичка, пиян, весел и зъл, и завършваше своя «Трактат на слуховете», като с наслада маскираше с шаблонни фрази своя яростен присмех над сивия живот. Някъде там безцелно бродеше из празните разкошни апартаменти Гур Съчинителя и с ужас усещаше, че въпреки всичко от дъното на неговата разкъсана и смазана душа под напора на нещо незнайно се появяват и нахлуват в съзнанието му ярки светове, изпълнени със забележителни хора и покъртителни чувства. И някъде там незнайно как прекарваше нощта прекършеният от преследванията, повален на колене доктор Будах, смазан, но жив… Братя мои, помисли си Румата. Аз съм ваш, ние сме плът от плътта ви! Той изведнъж с огромна сила почувствува, че не е никакъв бог, който пази в дланите си светулчиците наразума, а брат, който помага на брата си, син, който спасява баща си. «Ще убия дон Реба». — «За какво?» — «Той убива моите братя». — «Той не знае какво върши.» — «Той убива бъдещето.» — «Не е виновен, той е син на своя век.» — «Тоест не знае, че е виновен? Но малко ли други неща не знае? Аз, аз зная, че е виновен». — «Ами какво ще направиш с отец Цупик? Отец Цупик би дал мило за драго някой да убие дон Реба. Мълчиш? Мнозина ще трябва да бъдат убити, нали?» — «Не зная, може би мнозина. Един след друг. Всички, които вдигнат ръка против бъдещето». — «Такова нещо вече е имало. Тровеха с отрова, хвърляха саморъчно направени бомби. И нищо не се променяше». — «Не, променяше се. Така се създаваше стратегията на революцията». — «Ти нямаш нужда да създаваш стратегия на революцията. На тебе просто ти се иска да убиваш.» — «Да, иска ми се.» — «Ами умееш ли?» — «Вчера убих дона Окана. Още когато отивах при нея с перо над ухото, знаех, че убивам. Съжалявам само, че убих без полза. Така че вече почти са ме научили.» — «Но нали това е лошо. Опасно. Помниш ли Сергей Кожин? А Джордж Лени? А Сабина Крюгер?» Румата прекара длан по влажното си чело. Ей така мислиш, мислиш, мислиш и в края на краищата измисляш барута…
Румата скочи и отвори прозореца. Купчините огньове в тъмния град се раздвижиха, разпаднаха се и се проточиха във вериги, ту се появяваха, ту изчезваха между невидимите къщи. Над града се появи някакъв звук — далечен многогласен вой. Пламнаха два пожара и озариха съседните покриви. Нещо запламтя в пристанището. Събитията бяха започнали. След няколко часа ще стане ясно какво означава съюзът между сивите и нощната армия, неестественият съюз на бакалите и пладнешките разбойници, ще стане ясно какво цели дон Реба и каква нова провокация е замислил. По-просто казано: кого колят днес. Най-вероятно беше започнало голямо клане, унищожаване на възгордялото се сиво ръководство и между другото, изтребление на намиращите се в града барони и най-неудобните аристократи. Какво ли прави Пампа, помисли си той. Само да не спи, ще се отърве…
Но не успя да довърши мисълта си. Някой с див вик заудря с юмруци по вратата: «Отворете! Дежурният, отворете!» Румата вдигна мандалото. Втурна се полуоблечен, пребледнял от ужас човек, сграбчи Румата за реверите на елечето и разтреперан завика:
— Къде е принцът? Будах отрови краля! Ируканските шпиони вдигнаха бунт в града. Спасявайте принца!
Беше министърът на двора, глупав и крайно предан човек. Той блъсна Румата и се хвърли в спалнята на принца. Жените запискаха. А през вратата вече нахълтваха, вдигнали ръждясали брадви, потните муцунести щурмоваци със сиви рубашки. Румата извади меча.
— Назад! — студено каза той.
Зад гърба му от спалнята се чу късо задавено охкане. Лоша работа, помисли си Румата. Нищо не разбирам. Той отскочи в ъгъла и се загради с масата. Тежко дишащите щурмоваци изпълниха стаята. Събраха се петнадесеттина души. Отпред се промъкна лейтенант с тясна сива униформа и извадена сабя.
— Дон Румата? — каза той задъхан. — Арестуван сте. Предайте си мечовете.
Румата язвително се разсмя.
— Вземете ги — каза той, като хвърли поглед към прозореца.
— Хванете го! — кресна офицерът. Петнадесет охранени мечоци с брадви не са твърде много за човек, владеещ бойни хватки, които ще станат известни тук едва след три века. Тълпата се юрна и се отдръпна. На пода останаха няколко брадви, двама щурмоваци се сгърчиха и предпазливо притискайки до коремите изкълчените си ръце, се промъкнаха в задните редици. Румата владееше съвършено ветрилната защита, когато пред нападателите като плътна блестяща завеса се върти стоманата и изглежда невъзможно човек да пробие тази завеса. Щурмоваците, задъхани, нерешително се споглеждаха. От тях се носеше остър мирис на бира и лук.
Румата отмести масата и покрай стената предпазливо тръгна към прозореца. Някой от задните редици хвърли нож, но не улучи, Румата пак се засмя, сложи крак на рамката на прозореца и каза:
— Ако се пъхнете още веднъж, ще режа ръце. Вие ме познавате…
Познаваха го. Много добре го познаваха и нито един не се помръдна от мястото си въпреки псувните и подканянията на офицера, който впрочем също се държеше твърде предпазливо. Румата се изправи на
