Румата тръгна към завесата, заобикаляйки купчината пленници. Нищо не разбирам, мислеше си той. Зад завесата в тъмното го хванаха, опипаха го, смъкнаха от пояса му празните ножници и го избутаха на светло.
Румата веднага разбра къде се е озовал. Това беше познатият му кабинет на дон Реба в лилавите покои. Дон Реба седеше на същото място и в абсолтно същата поза, напрегнато изправен, опрял лакти на масата и преплел пръсти. Ами май старецът има хемороиди, ни в клин, ни в ръкав със съжаление си помисли Румата. Вдясно от дон Реба седеше отец Цупик, важен, съсредоточен, със свити устни. Отляво седеше добродушно усмихващ се шишко с капитански отличителни знаци на сивия мундир. В кабинета нямаше никакъв друг човек. Когато Румата влезе, дон Реба тихо и дружелюбно каза:
— А, приятели, ето го и благородния дон Румата.
Отец Цупик направи пренебрежителна гримаса, а шишкото благосклонно закима с глава.
— Наш стар и твърде последователен неприятел — каза дон Реба.
— Щом е неприятел, да се обеси — прегракнало каза отец Цупик.
— А вашето мнение, брат Аба? — попита дон Реба, като любезно се наведе към шишкото.
— Вие знаете… Аз май… — брат Аба смутено и като дете се усмихна, разпервайки късите си ръчички. — На мене май, знаете ли, ми е все едно. Но може би все пак да не го бесим? Може би трябва да го изгорим, какво смятате, дон Реба?
— Да, може би — замислено каза дон Реба.
— Нали разбирате — продължи очарователният брат Аба, като приятелски се усмихваше на Румата. — Бесят се отрепките, дребосъците… А ние сме длъжни да запазим у народа уважението към съсловията. Все пак той е издънка на стар род, голям ирукански шпионин… Ирукански, струва ми се, нали не греша? — Той взе от масата едно листче и се взря в него с късогледите си очи. — Ах, той бил и соански… Още по-добре!
— Да го изгорим, щом трябва — съгласи се отец Цупик.
— Добре — каза дон Реба. — Разбрахме се. Да го изгорим.
— Впрочем смятам, че дон Румата може да облекчи участта си — каза брат Аба. — Разбирате ли ме, дон Реба?
— Да си призная, не напълно…
— Имотът! Мой благороден дон, имотът! Руматите са приказно богат род!…
— Вие, както винаги, сте прав — каза дон Реба.
Отец Цупик се прозя, закривайки устата си с ръка, и хвърли поглед към лилавите завеси вдясно от масата.
— Тогава да започнем подред — с въздишка каза дон Реба.
Отец Цупик все поглеждаше към завесата. Той явно очакваше нещо и изобщо не се интересуваше от разпита. Каква е тази комедия? — мислеше си Румата. — Какво значи това?
— И тъй, благородни дон — каза дон Реба, като се обърна към Румата, — ще ни бъде изключително приятно да чуем вашите отговори на някои въпроси, които ни интересуват.
— Развържете ми ръцете — каза Румата.
Отец Цупик трепна и със съмнение прехапа устни. Брат Аба започна отчаяно да клати глава.
— А? — каза дон Реба и погледна най-напред брат Аба, а след това отец Цупик. — Разбирам ви, приятели. Обаче, като се вземат предвид обстоятелствата, за които дон Румата вероятно се досеща… — той с многозначителен поглед огледа отдушниците на тавана. — Развържете му ръцете — каза той, като повиши глас.
Някой безшумно се приближи отзад. Румата усети как нечии странно меки, ловки пръсти се докоснаха до ръцете му, чу скърцане от прорязани въжета. Брат Аба с неочаквана за неговата пълнота пъргавина измъкна изпод масата огромен боен арбалет и го сложи пред себе си върху книжата. Ръцете на Румата паднаха като въжета покрай тялото му. Той почти не ги усещаше.
— И тъй, да започнем — бодро каза дон Реба. — Вашето име, род, звание?
— Румата от рода на Есторските Румати. Благороден дворянин до двадесет и втория прадядо.
Румата се озърна, седна на дивана и започна да масажира китките на ръцете си. Брат Аба развълнувано пухтеше и го взе на мушката.
— Баща ви?
— Моят благороден баща е имперски съветник, предан слуга и личен приятел на императора.
— Жив ли е?
— Умря.
— Отдавна ли?
— Преди единадесет години.
— На колко години сте?
Румата не успя да отговори. Зад лилавата завеса се чу шум, брат Аба недоволно се обърна. Отец Цупик зловещо усмихнат, бавно се надигна.
— Ето ви и краят, драги ми господа!… — започна той весело и злорадо.
Иззад завесите изскочиха трима души, които Румата най-малко беше очаквал да види тук. Отец Цупик очевидно също не беше ги очаквал. Бяха яки монаси с черни раса с качулки, надвесени над очите. Те бързо и безшумно се спуснаха към отец Цупик и го хванаха за лактите.
— А… м-м-м-м… — промънка отец Цупик. Смъртна бледнина покри лицето му. Без съмнение той беше очаквал съвсем друго нещо.
— Какво смятате, брат Аба? — спокойно попита док Реба, като се наведе към шишкото.
— Ами, разбира се! — решително отвърна брат Аба. — Без съмнение!
Дон Реба направи слабо движение с ръка. Монасите повдигнаха отец Цупик и все така безшумно стъпвайки, го изнесоха зад завесата. Румата с погнуса се намръщи. Брат Аба потърка меките си ръчички и бодро каза:
— Всичко мина идеално, какво мислите, дон Реба?
— Да, не е лошо — съгласи се дон Реба. — Обаче да продължим. На колко години сте, дон Румата?
— На тридесет и пет.
— Кога сте дошли в Арканар?
— Преди пет години.
— Откъде?
— Дотогава живеех в Естор, в родовия си замък.
— А каква беше целта на това преместване?
— Обстоятелствата ме принудиха да напусна Естор. Търсех столица, равна по блясък със столицата на метрополията.
По ръцете му най-после полазиха огнени тръпки. Румата търпеливо и упорито продължаваше да масажира подпухналите си китки.
— И все пак, какви бяха тези обстоятелства? — попита дон Реба.
— Убих на дуел един член от императорското семейство.
— Така значи? Кого точно?
— Младия херцог Екина.
— Каква беше причината за дуела?
— Жена — късо каза Румата.
У него се появи чувството, че всичките тези въпроси нищо не значат. Че това е все същата игра, каквато беше и обсъждането на начина за екзекуция. И тримата чакат нещо. Аз чакам да престанат да тръпнат ръцете ми. Брат Аба — глупакът — чака кога на коленете му ще се изсипе златото от родовата съкровищница на дон Румата. Дон Реба също чака нещо… Но монасите, монасите! Откъде се взеха в двореца монасите? Отгоре на всичко такива сръчни и отракани момчета.
— Името на жената?
Ама че въпроси, помисли си Румата. По-глупави не могат да се измислят. Я да опитам аз да ги размърдам…
— Дона Рита — отвърна той.
— Не очаквах, че ще отговорите. Благодаря ви.
