рамката, като продължаваше да заплашва с мечовете и в същия момент от тъмнината, от двора, в гърба го удари тежко копие. Ударът беше страшен. Той не проби металнопластмасовата ризница, но го бутна от рамката и го събори на пода. Румата не изпусна мечовете, но от тях вече нямаше никаква полза. Цялата паплач се хвърли върху него. Сигурнно заедно те тежаха повече от тон, но си пречеха и той успя да се изправи на крака. Той удари някого с юмрук във влажните устни, друг извряка под мишницата му като заек, удряше с лакти, с юмруци, с рамена (отдавна не беше се чувствувал толкова свободно), но не можа да ги отърси от себе си. С огромно усилие, влачейки грамадата от тела, той тръгна към вратата, като по пътя се навеждаше и откъсваше вкопчилите се в краката му щурмоваци. После усети болезнен удар в рамото и падна по гръб, под него се мятаха притиснатите, но отново стана, нанасяйки с всичка сила къси удари, от които щурмоваците, размахвайки ръце и крака, тежко се удряха в стените; пред него вече се мяркаше полузакритото лице на лейтенанта, вдигнал пред себе си изпразнения арбалет, но в този момент вратата широко се отвори и насреща му нахълтаха нови потни муцуни. Хвърлиха върху него мрежа, стегнаха на краката му въжета и го повалиха.
Той веднага престана да се брани, пестеше силите си. Известно време го тъпкаха с ботуши, като съсредоточено, мълчаливо и сладострастно пъшкаха. После го грабнаха за краката и го повлякоха. Когато го мъкнеха покрай разтворената врата на спалнята, той успя да види министъра на двора, закован с копие на стената, и купчината окървавени чаршафи на кревата. «Та това е преврат — помисли си той. — Горкото момче…» Помъкнаха го по стъпалата и тогава той загуби съзнание.
СЕДМА ГЛАВА
Той лежеше на обраснало с трева възвишение и гледаше облаците, които плуваха по високото синьо небе. Беше му хубаво и удобно, но на съседното възвишение усещаше остра пронизваща болка. Тя беше извън него и същевременно вътре, особено в десния хълбок и в тила. Някой кресна: «Да не е пукнал? Главите ви ще откъсна!» И тогава от небето върху него се изля маса ледена вода. Той наистина лежеше и гледаше небето, но не на възвишение, а в локва и небето не беше синьо, а оловночерно, озарено отдолу в червено. «Нищо му няма — каза друг глас. — Жив е, блещи очи». Значи аз съм жив, помисли си той. За мене говорят. Аз блещя очи. Но защо се кълчат? Да не са забравили да говорят човешки?
До него някой се размърда и тежко зашляпа из водата. На небето се появи черен силует на глава с островърха шапка.
— Развържете ми краката — сърдито каза Румата и усети остра болка в разбитите си устни. Облиза ги с език. Ама че устни, помисли си той. Не устни, а мекици.
Някой се залови за краката му, като грубо ги дърпаше и премяташе. Около него хората си подмятаха тихичко:
— Здравата сте го разкрасили…
— Какво да правим, за малко не избяга… Омагьосан, стрелите отскачат от него…
— Познавах един такъв, с брадва да го биеш, нищо му не става.
— Може би е бил селянин…
— Селянин, разбира се…
— Туйто. А пък този е благородник.
— А, мътната да ви вземе… Едни възли сте навързали, не може да се оправи човек… Я дайте огън!
— С ножа бе.
— Ох, братя, ох, не го развързвайте. Да не започне отново да ни млати… За малко не ми смаза главата.
— И сега едва ли ще започне…
— Вие, братя, каквото щете, ама аз здравата го удрях с копието. Че аз ризници съм пробивал.
Властният глас от тъмнината викна:
— Ей, скоро ли ще свършите?
Румата усети, че краката му са свободни, напрегна се и седна. Няколко нисички щурмоваци мълчаливо го наблюдаваха как се търкаля в локвата. Румата стисна челюсти от срам и унижение. Помръдна плешките си: ръцете му бяха извити отзад, но така, че дори не можеше да разбере къде са лактите му, къде са китките. Събра всички сили, със скок се изправи и веднага го преряза остра болка в хълбока. Щурмоваците се засмяха.
— Май няма да избяга — каза един.
— Да, уморен е, мътната го взела…
— Какво, дон, не е приятно, а?
— Стига сте дрънкали — каза от тъмнината властният глас. — Елате тук, дон Румата.
Румата тръгна към гласа, чувствувайки, че се клатушка насам-натам. Отнякъде изскочи мъничък човечец с факел и тръгна отпред. Румата позна мястото: едно от безбройните вътрешни дворчета на министерството за защита на короната, някъде около кралските конюшни. Той бързо се сети — ако го поведат надясно — значи в Кулата, в затвора. Ако го поведат наляво — в канцеларията. Той тръсна глава. Нищо, помисли си. Щом съм жив, ще се преборим. Свиха наляво. Няма да бъде изведнъж, помисли си Румата. Ще има предварително следствие. Страшно. Щом работата е стигнала до следствие, в какво могат да ме обвинят? Май че е ясно. Поканването на отровителя Будах, отравяне на краля, заговор против короната… Може би убийство на принца. И, разбира се, шпионаж в полза на Ирукан, Соан, варварите, бароните, Светия орден и прочее, и прочее… Просто ми е чудно, че още съм жив. Значи още нещо е намислила тази безцветна гъба.
— Насам — каза човекът с властния глас. Той отвори нисичка врата и Румата, навеждайки се, влезе в просторно, осветено от десетина светилници помещение. По средата върху овехтял килим седяха и лежаха вързани окървавени хора. Някои от тях бяха вече или мъртви, или в безсъзнание. Почти всичките бяха боси, със съдрани пижами. Покрай стените, нехайно опрени на брадвите и алебардите, стояха червендалести щурмоваци, свирепи и самодоволни — победители. Пред тях се разхождаше насам-натам с ръце отзад офицер, с меч, със сив мундир, чиято яка беше страшно замърсена. Спътникът на Румата, висок човек с черен плащ, отиде при офицера и му пошепна нещо на ухото.
Офицерът кимна, погледна с интерес Румата и се скри зад пъстрите завеси в противоположния край на стаята.
Щурмоваците също така с интерес разглеждаха Румата. Един от тях, с подпухнало око, каза:
— Хубаво камъче има донът!
— Камъчето е един път — съгласи се друг. — Тъкмо за краля. И обръчът е от чисто злато.
— Сега ние сами сме си крале.
— Да го свалим ли, а?
— Сти-и-га — тихо каза човекът с черния плащ. Щурмоваците изненадани втренчиха очи в него.
— Кой ли пък още иска да ни се перчи? — каза щурмовакът с подпухналото око.
Човекът с плаща не отговори, обърна се гърбом към щурмовака, отиде при Румата и застана до него. Щурмоваците злобно го оглеждаха от главата до петите.
— Май че е поп? — каза щурмовакът с подпухналото око. — Ей, попе, искаш ли да те тропна?
Щурмоваците се засмяха на висок глас. Щурмовакът с подпухналото око премести брадвата от едната в другата ръка, плю си на дланите и тръгна към Румата. Ох, сега ще му дам да се разбере, помисли си Румата, като бавно отдръпваше назад десния си крак.
— Кого съм бил винаги — продължи щурмовакът, като спря пред него и започна да разглежда човека с черния плащ, — нали поповете, разните граматици и калфи. Нали…
Човекът с плаща вдигна ръка с длан нагоре. Под тавана нещо звънко издрънча. З-ъ-н! Щурмовакът с подпухналото око изпусна брадвата и се просна по гръб. В средата на челото му стърчеше къса дебела арбалетна стрела с гъсти пера. Стана тихо. Щурмоваците заотстъпваха назад, като страхливо опипваха с очи отдушниците по тавана. Човекът с плаща свали ръка и заповяда:
— Приберете тази мърша, бързо!
Няколко щурмоваци се спуснаха, хванаха убития за краката и за ръцете и го повлякоха навън. Иззад завесата изскочи сивият офицер и им махна да дойдат.
— Да вървим, дон Румата — каза човекът с плаща.
