— Тря-абва, тря-абва… — сърдито измърмори кралят. — И аз зная, че трябва. Дай тук. Я виж, докопа се и излочи половината чаша…
Той обърна чашата наведнъж. Около масата се понесоха съчувствени въздишки и изведнъж всичко стихна. Кралят стоеше неподвижен със зяпнали уста. От очите му рукнаха сълзи. Той бавно почервеня, след това посиня. Протегна ръка над масата и припряно защрака с пръсти. Дон Реба бързо му пъхна една солена краставичка. Кралят мълчаливо запрати краставичката в дон Реба и отново протегна ръка.
— Вино… — просъска той.
Някой се спусна и му подаде каната. Кралят бясно въртеше очи и шумно гълташе. Червените струи се стичаха по бялото му елече. Когато каната се изпразни, кралят я запрати в Будах, но не улучи.
— Мръсник! — каза той с неочакван басов глас. — Защо ме уби? Малко ви бесиха! Да пукнеш дано!
Той млъкна и попипа коляното си.
— Боли! — прогъгна с предишния си глас. — Пак боли!
— Ваше величество — каза Будах. — За да оздравеете напълно, трябва да пиете разтвора всеки ден най-малко една седмица…
В гърлото на краля нещо изписка.
— Вън! — изквича той. — Всички вън!
Придворните запрекатуряха столовете и на тълпа хукнаха към вратата.
— Въ-ъ-ън! — диво ревеше кралят, събаряйки съдовете от масата.
Румата изскочи от залата, шмугна се зад някаква завеса и започна да се киска. Зад съседната завеса също се кискаха — истерично, задъхано, пискливо.
ШЕСТА ГЛАВА
На дежурството в спалнята на принца се постъпваше в полунощ и Румата реши да се отбие в къщи, за да види дали всичко е в ред и да се преоблече. Вечерният град го порази. Улиците бяха потънали в гробна тишина, кръчмите бяха затворени. По пресечките стояха и дрънчаха железните си оръжия групи щурмоваци с факли в ръце. Те мълчаха и като че ли очакваха нещо. Няколко пъти те приближаваха до Румата, взираха се в него и щом го познаеха, все така мълчаливо му правеха път. Когато до дома му оставаха петдесетина крачки, подире му се помъкна някаква групичка подозрителни личности. Румата спря, удари ножница о ножница и личностите намалиха крачка, но в същия момент в тъмнината изскърца зареждан арбалет. Румата забърза напред, като се притискаше до стените, напипа вратата, завъртя ключа в бравата, като непрекъснато чувствуваше гърба си незащитен и с въздишка на облекчение нахълта в антрето.
В антрето се бяха събрали всички слуги, въоръжени кой с каквото му падне. Оказа се, че вече няколко пъти били правени опити да се изкърти вратата. Това не се хареса на Румата. «Може би не трябва да ходя? — помисли си той. — Дявол го взел принца.»
— Къде е барон Пампа? — попита той.
Уно, възбуден до краен предел, с арбалет на рамо, отвърна, че «баронът се събудил още на обяд, изпил всичкия разсол в къщата и отишел пак да се весели». След това, като зашепна, му съобщи, че Кира много се безпокояла и вече няколко пъти питала за господаря.
— Добре — каза Румата и заповяда на слугите да се строят.
Слугите бяха шестима, без готвачката, хора врели и кипели, свикнали с уличните сбивания. Те, разбира се, няма да се залавят със сивите, ще се изплашат от гнева на всесилния министър, но срещу дрипльовците от нощната армия ще издържат, още повече че тази нощ разбойниците ще търсят лесна плячка. Два арбалета, четири бойни брадви, тежки касапски ножове, железни шапки, вратите са солидни, обковани според обичая с желязо… Или може би все пак да не отива?
Румата се изкачи горе и влезе на пръсти в стаята на Кира. Кира спеше облечена, свита на кравайче върху неоправеното легло. Румата постоя над нея със светилника. Да отива или да не отива? Ужасно не му се ходеше. Той я зави с едно одеяло, целуна я по бузата и се върна в кабинета. Трябва да отиде. Каквото и да става, разузнавачът трябва да бъде в центъра на събитията. И историците ще имат полза. Той се усмихна. Свали от главата си обръча, грижливо изтри с мека гюдерия обектива и отново го сложи. После повика Уно и му поръча да му донесе военния костюм и излъсканата медна каска. Под елечето, направо върху потника, настръхнал от студеното, той навлече металнопластмасова риза, направена като ризница от халки (тукашните ризници предпазваха доста добре от меч и кинжал, но арбалетната стрела ги пробиваше открай докрай). Когато затягаше формения пояс с метални плочки, той каза на Уно:
— Слушай, малкият. На тебе имам най-голямо доверие. Каквото да стане тук, Кира трябва да остане жива и невредима. Нека къщата да изгори, нека разграбят всички пари, но ти ми запази Кира. Изведи я по покривите, през мазетата, както щеш, но я запази. Разбра ли?
— Разбрах — каза Уно. — Не излизайте днес…
— Слушай. Ако след три дни не се върна, вземи Кира и я откарай в сайвата, в Хълцащата гора. Знаеш ли къде е това? Там в Хълцащата гора ще намериш Пияната бърлога, това е една къща, намира се близо до шосето. Като питаш, ще ти я покажат. Само внимавай кого питаш. Там има един човек, казва се отец Кабани. Ще му разкажеш всичко. Разбра ли?
— Разбрах. Но по-добре е да не излизате…
— И аз съм съгласен. Не мога: служба… Хайде внимавай…
Той лекичко чукна момчето по носа и се усмихна в отговор на неговата несръчна усмивка. Долу той произнесе кратка насърчителна реч пред слугите, излезе навъя и отново се озова в тъмнината. Зад него издрънчаха мандалата.
Покоите на принца всякога са били охранявани лошо. Може би тъкмо затова никой не правеше атентати на арканарските принцове. А пък особено от сегашния принц никой не се интересуваше. На никого на света не му беше притрябвало това хилаво синеоко момче, което приличаше на всеки друг, но не и на баща си. Хлапето се харесваше на Румата. Възпитанието му се водеше от лошо по-лошо и затова той беше съобразителен, не беше жесток, не можеше да понася — вероятно инстинктивно — дон Реба, обичаше да си пее на висок глас най-различни песнички по стихове на Цурен и да си играе на корабчета. Румата изписваше за него от метрополията книжки с картинки, разказваше му за звездното небе и веднъж за винаги покори момчето с приказката за летящите кораби. За Румата, който рядко се срещаше с деца, десетгодишният принц беше антипод на всички съсловия в тази дива страна. Тъкмо от такива обикновени синеоки хлапета, еднакви във всички съсловия, се раждаше след това и жестокостта, и невежеството, и покорството, а нали в децата нямаше нито следи, нито признаци от тези отвратителни качества. Понякога той си мислеше колко хубаво щеше да бъде, ако от планетата изчезнеха всички хора над десет години.
Принцът вече беше заспал. Румата прие дежурството — постоя заедно със сменяващия се гвардеец край спящото момче, като правеше сложни, налагани от етикета движения с извадени мечове, провери по традиция дали всички прозорци са затворени, дали в целите покои горят светилниците, върна се в хола, изигра със сменящия се гвардеец партия на карти и се заинтересува какво смята благородният дон за онова, което ставаше в града. Благородният дон, човек с много ум, се замисли дълбоко и изказа предположение, че простият народ се готви да празнува празника на свети Мика.
Когато остана сам, Румата премести стола до прозореца, разположи се удобно и започна да наблюдава града. Къщата на принца беше на хълм и денем градът се виждаше оттук чак до морето. Но сега всичко беше потънало в мрак, мяркаха се само разпръснати купчинки огньове — там, където по пресечките стояха щурмоваците с факли и чакаха сигнала. Градът спеше или се преструваше на заспал. Интересно дали жителите чувствуваха, че над тях надвисва ужасно нещо? Или и те като много умният благороден дон смятаха, че някой се готви да празнува празника на свети Мика? Двеста хиляди мъже и жени. Двеста хиляди ковачи, оръжейници, месари, галантеристи, златари, домакини, проститутки, монаси, сарафи, войници, скитници, оцелели книжници се въртяха сега в душните, вмирисани на дървеници легла: спяха, любеха се, пресмятаха наум печалбите, плачеха, скърцаха със зъби от злоба или от обида… Двеста хиляди души! За пришелеца от Земята в тях имаше нещо общо. Сигурно това, че всички те без изключение още не бяха хора в съвременния смисъл на думата, а полуфабрикати, слитъци, от които само кървавите векове ще изстържат някога истинския горд и свободен човек. Те бяха пасивни, алчни и невероятно, фантастично егоистични. Психологически те почти всички бяха роби — роби на вярата, роби на себеподобните си, роби на дребни страсти, роби на користолюбието. И ако по силата на съдбата някой от тях се родеше или станеше господар,
