— Винаги на вашите услуги.
Дон Реба се поклони.
— Случвало ли ви се е да ходите в Ирукан?
— Не!
— Уверен ли сте!
— Вие също.
— Ние искаме истината! — назидателно каза дон Реба. Брат Аба кимна с глава. — Само истината.
— Аха — каза Румата. — А на мен ми се стори… — той млъкна.
— Какво ви се стори?
— Стори ми се, че вие най-вече искате да пипнете моя родов имот. Изобщо не мога да си представя, дон Реба, по какъв начин се надявате да го получите?
— Ами дарителницата? — извика брат Аба.
Румата се засмя колкото се може и по-нахално.
— Ти си глупак, брат Аба, или как ти беше името… Веднага си личи, че си бакалин. Нима не ти е известно, че майоратът не подлежи на предаване в чужди ръце.
Явно беше, че брат Аба здравата се беше разгневил, но се сдържаше.
— Не бива да разговаряте с такъв тон — меко каза дон Реба.
— Нали искате истината? — възрази Румата. — Ето ви истината, цялата истина и само истината: брат Аба е глупак и бакалин.
Обаче брат Аба вече беше се овладял.
— Струва ми се, че се отклонихме — каза той с усмивка. — Какво смятате, дон Реба?
— Вие, както винаги, сте прав. — Благородни дон, ами не ви ли се е случвало да ходите в Соан?
— Бил съм в Соан.
— С каква цел?
— Да посетя Академията на науките.
— Странна цел за един млад човек с вашето положение.
— Мой каприз.
— А познавате ли се с генералния съдия на Соан дон Кондор?
Румата застана нащрек.
— Той е стар приятел на нашето семейство.
— Извънредно благороден човек, нали?
— Твърде почтена личност.
— А на вас известно ли ви е, че дон Кондор е участник в заговора против негово величество?
Румата вдигна глава.
— Запомнете веднъж завинаги, дон Реба — каза той високомерно. — За нас, родовото дворянство от метрополията, всички тези соани и ирукани, пък и Арканар са били и ще си останат завинаги васали на имперската корона. — Той преметна крак върху крак и се извърна настрани.
Дон Реба замислено го гледаше.
— Вие богат ли сте?
— Мога да купя целия Арканар, но не ме интересуват отпадъци…
Дон Реба въздъхна.
— Кръв капе от сърцето ми — каза той. — Да отрежа такава славна фиданка от такъв славен род!… Би било престъпление, ако не го налагаше държавната необходимост.
— По-малко мислете за държавната необходимост — каза Румата — и повече мислете за собствената си кожа.
— Прав сте — каза дон Реба и щракна пръсти.
Румата бързо напрегна и отново отпусна мускулите си. Струва ми се, тялото ми се движи. Иззад завесата отново изскочиха трима монаси. С все същата неуловима бързина и точност, която говореше за огромен опит, те заобиколиха брат Аба, който продължаваше подлизурски да се усмихва, хванаха го и извиха ръцете му отзад.
— Ох, ох, ох, ох!… — записка брат Абат. Дебелото му лице се изкриви от болка.
— По-бързо, по-бързо, не се бавете! — с отвращение каза дон Реба.
Шишкото бясно се съпротивляваше, докато го мъкнеха към завесата, чуваше се как крещи и писка, след това изведнъж зарева със страшен, неузнаваем глас и веднага млъкна. Дон Реба стана и внимателно свали стрелата от арбалета. Румата смаяно го наблюдаваше.
Дон Реба се разхождаше насам-натам из стаята и замислено се почесваше по гърба с арбалетната стрела. «Добре, добре — мърмореше си той почти нежно. — Прелестно…» Той като че ли беше забравил за Румата. Крачките му ставаха все по-бързи, той размахваше стрелата като диригентска палка. След това изведнъж рязко спря зад масата, захвърли стрелата, внимателно седна и каза, засмян до ушите:
— Ама как ги, а?… Никой дори не гъкна!… Мисля, че у вас така не могат…
Румата мълчеше.
— Да-а-а — каза дон Реба провлечено и замечтано, — добре — мърмореше си той почти нежно. — Прелестно!… Е, какво пък, сега да поговорим, дон Румата. А може би вие не сте Румата! И може би дори не сте дон? А?…
Румата не отговори, разглеждаше го с интерес. Блед, с червени жилки на носа, целият трепери от възбуда и така му се ще да завика, да запляска с ръце: «А аз зная, а аз зная!» Нищо не знаеш, кучи сине. И да узнаеш, няма да повярваш. Хайде говори, говори, слушам те.
— Слушам ви — каза той.
— Вие не сте дон Румата — обяви дон Реба. — Вие сте самозванец. — Той строго гледаше към Румата. — Румата Есторски е умрял преди пет години и лежи във фамилната гробница на своя род. И светците отдавна са успокоили неговата метежна и откровено казано, не много чиста душа. Какво смятате, сами ли ще си признаете или да ви помогнем?
— Сам ще си призная — каза Румата. — Казвам се Румата Есторски и не съм свикнал да се съмняват в думите ми.
Ще се опитам малко да те поразсърдя, помисли си той. Боли ме хълбокът, иначе щях да те пратя за сапун.
— Виждам, че ще трябва да продължим разговора на друго място — зловещо каза дон Реба.
С лицето му ставаха чудни промени. Изчезна приятната усмивка, устните му се свиха в права линия. Странно и болезнено замърда кожата на челото му. Да, помисли си Румата, от такъв човек може да се изплаши.
— Хемороиди ли имате? — съчувствено попита той.
В очите на дон Реба нещо трепна, но изразът на лицето не се промени. Той се престори, че не е чул.
— Лошо сте използували Будах — каза Румата. — Той е отличен специалист. Беше… — добави той многозначително.
В безцветните очи отново нещо трепна. Аха — помисли си Румата, — значи Будах е още жив… Той се намести по-удобно и обхвана с ръце коляното си.
— Значи отказвате да си признаете — рече дон Реба.
— Какво?
— Че сте самозванец.
— Уважаеми Реба — каза Румата наставнически. — Такива неща се доказват. Та вие ме обиждате!
На лицето на дон Реба се появи любезност.
— Драги ми дон Румата — каза той. — Извинявайте, но засега ще ви наричам с това име. Знайте, че обикновено аз никога нищо не доказвам. Доказват го там, във Веселата кула. За тази цел си имам опитни, добре платени специалисти, които с помощта на мелачката на свети Мика, на обувките на господа бога, на ръкавиците на великомъченица Пата или, да речем, седалката… е-е… виноват, креслото на Тоц Воина, могат да докажат, каквото си пожелая. Че има бог и че няма бог. Че хората ходят на ръце и че хората ходят на хълбоци. Разбирате ли ме? Може би вие не знаете, но съществува цяла наука за получаване на доказателства. Помислете си сам: защо трябва да доказвам онова, което сам зная? Освен това признанието
