може би ти дори не смяташ да правиш хората добри и щастливи. Пожелай го! Толкова лесно е да се направи то! Дай на хората достатъчно хляб, месо и вино, дай им покрив и дрехи. Нека изчезнат гладът и нуждата, а заедно с тях и всичко, което разделя хората.“
— И това ли е всичко — попита Румата.
— Смятате, че е малко?
Румата поклати глава.
— Бог би ви отвърнал: „Хората няма да имат полза от това. Защото силните във вашия свят ще отнемат от слабите онова, което съм им дал, и слабите, както преди, ще си останат бедни.“
— Ще помоля бога да защити слабите. „Вразуми жестоките управници“ — ще му кажа аз.
— Жестокостта е сила. Ако изгубят своята жестокост, управниците ще изгубят силата си и други жестоки ще ги заменят.
Будах престана да се усмихва.
— Накажи жестоките — твърдо каза той, — та силните ла изгубят желание да проявяват жестокост към слабите.
— Човекът се ражда слаб. Той става силен, когато наоколо му няма друг по-силен от него. Когато бъдат наказани жестоките сред силните, тяхното място ще бъде заето от силните сред слабите. Също жестоки. Тогава ще трябва да се наказват всички, а аз не искам това.
— Ти по-добре виждаш, всемогъщи. Направи тогава просто така, че хората да получават всичко и да не си отнемат онова, което ти си им дал.
— И от това хората няма да имат полза — въздъхна Румата, — защото когато получат всичко даром, без мъка, от моите ръце, те ще забравят труда, ще изгубят вкус към живота и ще се превърнат в мои домашни животни, които ще бъда принуден занапред вечно да храня и обличам.
— Не им давай всичко наведнъж! — разпалено каза Будах. — Давай им по-малко и постепенно!
— Постепенно хората сами ще си вземат всичко, което им потрябва.
Будах неловко се засмя.
— Да, виждам, че не е толкова просто — каза той. — Аз като че ли не бях мислил по-рано за такива неща… Струва ми се, ние с вас разгледахме всичко. Впрочем — той се наведе напред — има още една възможност. Направи така, че хората най-много да обичат труда и знанието. Трудът и знанието да станат единствен смисъл на техния живот!
Да, ние също имахме намерение да опитаме това — помисли си Румата. Масовата хипноиндукция, позитивната реморализация. Хипноизлъчители на три екваториални спътника…
— Бих могъл да направя и това — каза той. — Но струва ли си да се лишава човечеството от неговата история? Струва ли си да се подменя едно човечество с друго? Няма ли това да бъде същото, както да се изтрие това човечество от лицето на земята и на негово място да се създаде ново?
Сбърчил чело, Будах мълчеше и обмисляше. Румата чакаше. Навън отново жално заскърцаха колите. Будах тихо продума:
— Тогава, господи, заличи ни от лицето на Земята и ни създай отново по-съвършени… или още по-добре остави ни и ни позволи да вървим по своя път.
— Сърцето ми е изпълнено с жал — бавно каза Румата. — Не мога да направя това.
И тогава той видя очите на Кира. Кира го гледаше с ужас и надежда.
ДЕВЕТА ГЛАВА
След като остави Будах да си почине, преди да тръгнат на далечен път, Румата отиде в кабинета си. Действието на спорамина свършваше и той отново се чувствуваше уморен и разбит, отново го заболяха натъртените места и изкълчените му китки започнаха да се подуват. Трябва да поспя, мислеше си той, непременно да поспя и да се свържа с дон Кондор. Трябва да се свържа и с патрулния дирижабъл, нека съобщят в Базата. И да преценим какво да правим сега, и можем ли да направим нещо и какво ще стане, ако нищо вече не успеем да направим.
В кабинета на стола до писалището седеше прегърбен, сложил ръце на високите облегалки, един черен монах с ниско нахлупена качулка. Ловко, помисли си Румата.
— Кой си ти? — уморено попита той. — Кой те пусна?
— Добър ден, благородни дон Румата — каза монахът, като свали качулката си.
Румата поклати глава.
— Ловко! Удивително! — каза той. — Добър ден, славен Арата. Защо сте тук? Какво се е случило?
— Всичко е както винаги — каза Арата. — Армията се разпръсна, всички делят земята, никой не ще да върви на юг. Херцогът събира недокланите и скоро ще избеси моите селяни с краката нагоре покрай есторското шосе. Всичко е както винаги — повтори той.
— Ясно — каза Румата.
Той се строполи на кушетката, пъхна ръце под главата си и се загледа в Арата. Преди двадесет години, когато Антон си е правил моделчета и си е играл на Вилхелм Тел, този човек се е наричал Арата Красивия и тогава вероятно съвсем не е бил такъв, какъвто е сега.
На великолепното високо чело на Арата Красивия не го е имало това грозно лилаво клеймо — то се появило след бунта на соанските корабостроители, когато три хиляди голи роби занаятчии, докарани насила в соанските корабостроителници от всички краища на империята и измъчени до загубване на инстинкта за самосъхранение, в една бурна нощ се изтръгнали от пристанището, минали през целия Соан, оставяйки подире си трупове и пожари, и били посрещнати в покрайнините от облечена в брони имперска пехота.
И естествено Арата Красивия е бил с две здрави очи. Дясното е било извадено при един юнашки удар на баронски боздуган, когато двадесетхилядната селска армия, преследвайки из метрополията баронските дружини, се сблъскала в открито поле с петхилядната императорска гвардия, била светкавично разсечена на две, обкръжена и изпотъпкана от острите подкови на бойните камили…
И сигурно Арата Красивия е бил строен като топола. Гърбицата и новия си прякор той получил след виларската война в Убанското херцогство, през девет морета оттук, когато след седем години чума и суша четиристотин хиляди живи скелети изпотрепали с вили и копрали дворяните и обсадили херцог Убански в неговата резиденция; и херцогът, чийто слаб ум се размърдал от неописуем ужас, дал на поданиците си прошка, намалил петорно цената на спиртните напитки и обещал свобода; а когато Арата видял, че всичко е вече свършено, молил, настоявал, заклинал ги да не се поддават на измамата, бил хванат от атаманите, които смятали. че не бива да се бяга от доброто, пребит с железни пръчки и хвърлен да умре в една помийна яма.
А тази масивна желязна гривна на дясната му китка я имаше сигурно още от времето, когато се е наричал Красивия. Китката му е била закована с верига за веслото на една пиратска галера и Арата разнитил веригата, ударил с тази гривна по слепоочието капитан Ега Любовника, завладял кораба, а след това и цялата пиратска армада и се опитал да създаде свободна моряшка република… И цялата тази инициатива завършила с една кървава пиянска вакханалия, защото тогава Арата бил млад, не знаел да мрази и смятал че е достатъчна само свободата, за да се превърне робът в бог…
Той беше професионален бунтовник, отмъстител по божия милост, доста рядко срещана фигура през Средните векове. Понякога историческата еволюция ражда такива щуки и ги пуска в социалните вирове, за да не дремят дебелите шарани, които нзпояждат планктона по дъното… Арата беше тук единственият човек, към когото Румата не изпитваше нито омраза, нито съжаление. И в своите трескави сънища на земен жител, прекарал пет години в кръв и смрад, той често се виждаше като Арата, минал през всички пъкъли на вселената и получил за това високото право да убива убийците, да измъчва палачите и да предава предателите…
— Понякога ми се струва — каза Арата, — че всички ние сме безсилни. Аз съм вече главатар на бунтовниците и зная, че цялата ми сила е в необикновената ми жизнеспособност. Но тази сила не помага на моето безсилие. Моите победи по вълшебен начин се превръщат в поражения. Бойните ми другари стават мои врагове, най-храбрите бягат, най-верните ме предават или умират. И аз нямам нищо друго освен голите си ръце. А с голи ръце не можеш да достигнеш позлатените идоли, които се крият зад крепостните стени…
— Как попаднахте в Арканар? — попита Румата.
