— Да, разбирам — каза Румата. — Ще се помъча да измисля нещо.
Те лежаха в тъмното и се държаха за ръце. В града беше тихо, само понякога някъде наблизо злобно цвилеха и удряха с копита коне. От време на време Румата се унасяше в дрямка и веднага се събуждаше, защото Кира затайваше дъх — насън той силно й стискаше ръката.
— Сигурно много ти се спи — каза Кира шепнешком. — Спи.
— Не, не, разказвай, слушам те.
— Непрекъснато заспиваш.
— Все пак те слушам. Вярно е, че много съм уморен, но още повече съм се разтъжил за тебе. Жал ми е да спя. Разказвай, много ми е интересно.
Тя благодарно потърка нос о рамото му и го целуна по бузата и отново започна да разказва, че тази вечер дошло едно съседско момче, изпратил го баща й. Баща й бил на легло. Изгонили го от канцеларията и на сбогуване здравата го набили с пръчки. Напоследък той изобщо нищо не ядял, само пиел, станал бил целият син и треперел. Момчето й казало също, че си бил дошъл брат й — ранен, но весел и пиян, с нова униформа. Дал пари на баща си, пийнал си с него и пак заплашвал, че щели всичките да разкатаят. Сега бил лейтенант в някакъв специален отряд, дал клетва за вярност на Ордена и се готвел да приеме църковен сан. Баща й я молел засега в никакъв случай да не идва в къщи. Брат й заплашвал, че ще си разчисти сметките с нея, защото живеела с благородник, червенокоса мръсница…
Да, мислеше си Румата, естествено, няма да си ходи в къщи. И тук също в никакъв случай не бива да остава. Ако с нея се случи нещо… той си представи, че с нея се е случило нещо лошо и целият стана като от камък.
— Спиш ли? — попита Кира.
Той се събуди и разтвори ръка.
— Не, не… А друго какво си правила?
— Ами подредих ти стаите. Ужасен хаос е при тебе. Намерих една книга, съчинена от отец Гур. Разказва се как един благороден принц обикнал прекрасна, но дива девойка отвъд планините. Тя била съвсем дива и мислела, че той е бог. Н въпреки това много го обичала. После ги разделили и тя умряла от мъка.
— Това е забележителна книга — каза Румата.
— Аз дори плаках, все ми се струваше, че е за нас с тебе.
— Да, за нас е. И изобщо за всички хора, които се обичат. Но нас няма да ни разделят.
Най-безопасно би било на Земята, помисли си той. Но какво ще правиш там без мен? И какво ще правя аз тук сам? Мога да помоля Анка да ти бъде приятелка. Но какво ще правя аз тук без теб? Не, на Земята ще отлетим заедно. Аз ще карам кораба, а ти ще седиш до мен и аз всичко ще ти обясня. За да не се страхуваш от нищо. За да обикнеш Земята и никога да не тъгуваш за своята страшна родина, защото това не е твоята родина. Защото твоята родина те отритна. Защото ти си се родила хиляда години преди своето време. Добра, вярна, самоотвержена, безкористна. Такива като тебе са се раждали през всички епохи от кървавата история на нашите планети. Светли и чисти души, които не познават омразата, не приемат жестокостта. Жертви. Безполезни жертви. Много по-безполезнк от Гур Съчинителя или Галилей. Защото такива като тебе дори не са борци. За да бъдат борци, трябва да мразят. А вие тъкмо това не умеете. Така както и ние сега…
… Румата пак задряма и веднага видя Кира, че стои на края на плоския покрив на Съвета с дегравиатор на пояса и веселата, присмехулна Анка нетърпеливо я бута към хиляда и петстотин метровата пропаст.
— Румата — казва Кира. — Страх ме е.
— От какво, малка моя?
— Все мълчиш, мълчиш. Страхувам се…
Румата я притегли до себе си.
— Добре — каза той. — Сега аз ще говоря, а ти внимателно ме слушай. Далече, много далече зад сайвата се издига страшен, непристъпен замък. В него живее веселият, добър и смешен барон Пампа, най- добрият барон в Арканар. Той има красива и нежна жена, която много обича трезвия Пампа и не може да понася пияния…
Той млъкна и се ослуша. Чу чаткане на много копита по улицата и шумно дишане на много хора и коне. „Тук ли беше?“ — попита груб глас под прозореца, „Май тук…“ — „Сто-ой“. По стълбите на преддверието затопуркаха токове и веднага след това няколко юмрука заудряха по воатата. Кира трепна и се притисна до Румата.
— Чакай, малка моя — каза той и отметна одеялото.
— За мен идват — каза Кира шепнешком. — Знаех си аз!
Румата с мъка се освободи от ръцете на Кира и се спусна към прозореца. „В името господне! — ревяха отдолу. — Отваряй! Ако счупим вратата, по-лошо ще бъде.“ Румата вдигна щората и в стаята нахлу познатата танцуваща светлина на факлите. Долу топуркаха много конници — мрачни черни хора с островърхи качулки. Румата няколко секунди гледа надолу, после огледа черчевето на прозореца. Според тукашния обичай, то беше заковано неподвижно в рамката. Румата напипа в тъмнината меча и удари с дръжката стъклото. Парчетата се посипаха със звън.
— Ей, вие! — кресна той. — Да не ви е омръзнал животът?
Ударите във вратата стихнаха.
— Все ще забъркат каша — тихо каза някой долу. — Стопанинът си бил в къщи.
— Ами какво ни интересува?
— Интересува ни, защото с меча по-добър от него няма.
— А пък викаха, че бил заминал и нямало да се върне до сутринта.
— Уплашихте ли се?
— Не сме се уплашили, но за него нямаме никакво нареждане. Да не би да го убием…
— Ще го вържем. Ще го осакатим и ще го вържем. Ей, кой е там с арбалетите?
— Да не ни осакати той…
— Нищо, няма да ни осакати. Всички знаят, че е дал обет да не убива.
— Ще ви избия като кучета — каза Румата със страшен глас.
Кяра се притисна до него. Той чуваше как сърцето й лудо бие. Отдолу се чу прегракнала команда: „Чупете, братя! В името господне!“ Румата се обърна и погледна Кира в лицето. Тя го гледаше като преди, с ужас и надежда. В сухите й очи танцуваха отблясъците от факлите.
— Какво, малка моя — каза той нежно. — Уплаши ли се? От тази ли сбирщина се уплаши? Върви се обличай. Нямаме вече работа тук… — Той забързано навличаше металнопластмасовата ризница. — Сега ще ги прогоня и ще си отидем. Ще отидем при Пампа.
Тя стоеше до прозореца и гледаше надолу. Червените блясъци подскачаха по лицето й. Долу трещеше и ехтеше. Сърцето на Румата се сви от жал и нежност. Ще ги пропъдя като кучета, помисли си той. Наведе се и взе да търси втория меч, а когато отново се изправя, Кира вече не стоеше до прозореца. Тя бавно се свличаше на пода, вкопчила се за пердето.
— Кира! — извика той.
Една арбалетна стрела беше пробила гърлото й, друга стърчеше от гърдите й. Той я взе на ръце и я пренесе на кревата. „Кира…“ — повика я той. Тя изхърка и се изпъна. „Кира…“ — каза той. Тя не отговори. Той постоя малко над нея, после взе мечовете, бавно слезе по стълбите в антрето и зачака да падне вратата…
ЕПИЛОГ
— А после? — попита Анка.
Пашка отмести очи, потупа няколко пъти с длан по коляното си, наведе се и протегна ръка да откъсне ягодите до краката си. Анка чакаше.
— После… — промърмори той. — Никой изобщо не знае какво е станало после, Анка. Той оставил предавателя в къщи и когато къщата пламнала, на патрулния дирижабъл разбрали, че става нещо лошо и
