— Държах се погрешно, Корней. (Корней кимна, без да вдига очи). Моля ви за прошка.
Беше му непоносимо трудно да говори, езикът му едва се превърташе. Наложи се да спре за секунда и да стисне здраво челюст, за да дойде на себе си.
— Разбира се, аз… аз ще правя всичко, както вие наредите. Не бях прав.
Корней въздъхна и бутна папката от себе си.
— Приемам извиненията ти… — Той забарабани с пръсти по масата. — Да. Приемам ги. Истината е, че за съжаление аз съм по-виновен от теб. Но ти седни и яж…
Гаг седна, без да сваля бдителния си поглед.
— Виждаш ли, ти си още млад и може да ти се прости. Но аз! — Корней разтърси във въздуха разперените си пръсти. — Стар глупак! Все пак на моята възраст и с моя опит беше време да се науча, че има хора, които могат да издържат ударите на съдбата, но има хора, които се пречупват. На първите се казва истината, а на вторите се разказват приказки. Така че извинявай, Гаг. Хайде да се опитаме да забравим тази история. — И той отново се залови за документите си.
Гаг ядеше някаква бърканица от месо и зеленчуци, без да усеща нито вкуса й, нито миризмата й, сякаш дъвчеше памук. Ушите му пламтяха. Пак излизаше някаква нелепост. Вече му се щеше да закрещи и да удари с юмрук по масата. Стига ме е правил на пале! Стига! Аз не мога да бъда сломен от ударите на съдбата, разбрано? Ние не сме от ръждиво желязо!… Как можа така да го извърти, че пак да изляза пълен глупак… Гаг плисна в чашата си кокосово мляко от оплетена бутилка. Общо взето аз наистина съм глупак. Той ми говори като на мъж, а аз се държа като баба. Значи излиза, че съм пале и глупак. Не искам да мисля за това. Не ми трябва твоята истина, не ми трябват и твоите приказки. Тоест за истината, разбира се, ти благодаря — сега поне разбрах, че повече няма какво да чакам, че е време за работа.
Корней стана, взе папката под мишницата си и излезе. Лицето му беше измъчено. Гаг дъвчейки и посръбвайки погледна към градината. На пясъчната пътечка от гъстата трева се измъкна голям рижав котарак, в зъбите му се мяташе нещо пернато. Котаракът вяло мръдна дивите си очи наляво-надясно и се помъкна към къщата — сигурно под стълбите. Давай, давай, действай, братко-храбрецо, помисли си Гаг. Аз някак си да изтрая до вечерта, а тогава може и да се заловя за работа.
Той скочи, хвърли съдовете в люкчето и, като прекоси къщата на пръсти, се отправи към оня същия коридор. Надписи не бяха прибавени. Приятелите от ада мълчаха. Добре. Значи ще трябва все пак да го направи сам. Драмба… Не. Не бива да възлага надежди на редник Драмба. Това, разбира се, е жалко. Той е безценен войник. Но за истинска вяра в него не може да се говори. По-добре ще бъде без него. Нека само да направи каквото трябва, а после ще го… командировам.
Върна се в стаята си, легна на кревата и сложи ръце под главата си.
— Редник Драмба! — повика го той.
Драмба влезе и се спря на вратата.
— Продължавай — заповяда Гаг.
Драмба по навик забуча от средата на изречението:
— … никакъв друг изход. Лекарят обаче беше против. Той аргументира своя протест първо с това, че същество, което не принадлежи към клона на хуманоидните сапиенси, не може да бъде обект на контакт без посредник…
— Пропусни — сънено каза Гаг.
— Слушам, господин ефрейтор — отвърна Драмба и като помълча, продължи този път от началото на изречението: — За контакт отидоха: Еварист Козак, командир на кораба, Фаина Каминска, старши ксенолог на групата, ксенолозите…
— Пропусни! — раздразнен каза Гаг. — Какво имаше по-нататък?
Вътре в Драмба нещо закъркори и той започна да разказва как в зоната на контакта неочаквано избухнал пожар, контактът бил прекъснат, зад огнената стена изведнъж се разнесли изстрели, щурманът на групата полухуманоидът Кварр загинал и тялото му не било открито. Еварист Козак, командирът на кораба, получил тежка рана в коремната област…
Гаг заспа.
Той се събуди сякаш от удар с мокра кърпа по лицето: някъде наблизо разговаряха на алайски. Сърцето му биеше като лудо, главата му се пръскаше. Но това не беше нито сън, нито бълнуване.
— … Аз обърнах внимание на това, че повечето му работи са написани в Гигна — говореше непознат мутиращ глас. — Може би това ще ви помогне.
— Гигна… — отвърна гласът на Корней. — Извинявай, но къде е това?
— Това е курортно селище… на западния бряг на Загута. Знаете, едно езеро…
— Зная. Ти мислиш ли…
— Очевидно той често е работел там… Живял е вероятно при някакъв меценат…
Гаг безшумно изскочи от кревата и се прокрадна към прозореца. На входа Корней разговаряше с някакъв момък на около шестнайсет години, слаб, много рус, с големи светли очи като на кукла — явен и очевиден алаец от юга. Гаг заби пръсти в перваза на прозореца.
— Това е любопитно — замислено каза Корней. Той потупа момъка по гърба. — Това е идея, ти си юначага, Данг. А нашите заплеси са го пропуснали…
— Трябва непременно да го намерите, Корней! — Момъкът притисна юмруци към слабите си гърди. — Вие сам казвахте, че дори вашите учени са се заинтересували и сега аз разбирам защо… Той е на вашето равнище! Той дори е по-високо в някои неща… Вие просто сте длъжни да го намерите!
Корней въздъхна тежко.
— Ще направим каквото можем, миличък… но само да знаеш колко е трудно! Ти нямаш представа какво става сега при вас…
— Имам — кратко каза момъкът.
Те замълчаха.
— По-добре да бяхте ме оставили мен там, а него да измъкнете — тихо проговори момъкът, гледайки встрани.
— На теб ни провървя да се натъкнем, а на него — не — също така тихо отвърна Корней. Той отново хвана момъка за рамото. — Ще сторим всичко, което е по силите ни.
Момъкът кимна.
— Добре.
Корней отново въздъхна.
— Е, хайде… Значи ти отиваш направо в Обнинск?
— Да.
— Там ще ти хареса повече. Поне ще имаш квалифицирани събеседници. Не такива задрямали прагматици като мен.
Момъкът леко се усмихна и те си стиснаха ръцете — по алайски, на кръст.
— Какво пък — каза Корней. — Ти вече умееш да ползваш нулкабината…
И те изведнъж се разсмяха, спомняйки си вероятно някаква история, свързана с нулкабината.
— Да — каза момъкът. — Научих се… Умея… Но знаете ли, Корней, ние решихме да отскочим до Антонов. Момчетата обещаха да ми покажат нещо в степта…
— А те къде са? — Корней се огледа.
— Сигурно сега ще дойдат. Уговорихме се аз да тръгна пръв, а те да ме настигнат… Вие вървете, Корней, аз доста ви задържах. Много ви благодаря…
И изведнъж те се прегърнаха — Гаг дори трепна от изненада — а после Корней леко отблъсна момъка и бързо влезе вкъщи. Момъкът слезе по стълбите, тръгна по пътечката и сега Гаг видя, че той силно куца, наклонявайки се към десния крак. Този крак явно бе по-къс и по-тънък от левия.
Няколко секунди Гаг гледаше след него, а после с рязко движение прехвърли тялото си през перваза, падна по ръце и крака и бързо се мушна в храстите. Той безшумно вървеше подир този Дранг и вече изпитваше ту безкрайна неприязън, ту гнусливо отвращение, което винаги чувстваше към сакати, непълноценни и изобщо безполезни хора. Но този Данг беше алаец, при това съдейки по името и говора, беше южняк алаец, и значи от първо качество, но във всеки случай му беше нужно да поговори с него. Защото това все пак беше шанс.
Гаг го настигна вече в степта, изчаквайки момента, когато и покрива на къщата се скри зад
