количката му и да ви кажа честно, момчета, нищо вече не слушам, какво ми говори.
Значи така. Ами количка като количка, не е работата в количката, но на тази количка лежеше грамаден, май че кожен, чувал. Кожен и отвън като полят с олио, кафеникав такъв като куртка на водач на бронеход. Нагоре беше гладък, без нито една гънка, а долу — целият такъв измачкан, в бразди и бръчки. И точно там в тези бразди и бръчки още от началото съзрях някакво движение. Първо си помислих, че ми се е сторило. После… Изобщо там имаше око. Главата си режа, око беше! Някаква бръчка тихичко се разтвори и оттам ме погледна голямо кръгло и тъмно око. Тъжно, едно такова и внимателно. Не, момчета, не биваше да идвам днес в този коридор. Че Бойния котарак е бойна единица сама за себе си и така нататък, това си е така, но все пак за подобни срещи в устава нищо не е казано…
Стоя, държа се за стената и кълва ли, кълва: „Тъй вярно… Тъй вярно…“ А пък си мисля: махни го това от мен всъщност, какво стоиш тук? И разбра тая чернилка, разбра, че ми е нужно да си поема дъх и ми каза с дрезгавия си бас:
— Свиквай, алаецо, свиквай… Да вървим, Джонатан.
А после по алайски с нормален глас:
— Е хайде, бъди здрав, братко-храбрецо… Я гледай, шашна се, сякаш са ти стъпили на врата. Но ти не си страхливец, не си страхливец, Бойни котарако! Това не са ти джунглите…
— Тъй вярно — казах аз за сто четиридесет и осми път.
Белтъците и зъбите му блеснаха за довиждане и той потегли с количката си по-нататък по коридора. Погледнах след него — змийско мляко! — количката сама си се търкаля, а той крачи до нея сам, съвсем отделно и пак се чуват гласове: единият — дрезгав бас, а другият — нормален, но двамата вече говорят на някакъв непознат език. А на лопатките на черния има полукръгъл надпис: ГИГАНДА. Добра среща, няма що. Още една такава среща и ще започна да се крия в собствените си ботуши. „Свиквай, алаецо, свиквай“. Не зная, може би някога ще свикна, но в близките петдесет години с курабийка не ще ме подмамите… Гледах ги, докато се натикаха в тази гробница, захлопнаха след себе си вратата, а пък аз си тръгнах от това поганско място. Подпирайки се на стената.
От този ден нататък в нашата къщичка стана тесничко. Прииждаха. С нулкабината пристигат по двама, по трима. По нощите и особено на разсъмване в градината непрекъснато има тъпканица от „призраци“. Някои се изсипват право от небето — един улучи басейна, където се къпех сутринта и също ми спретна преживяване. И всички идваха при Корней и всички дрънкаха на различни езици, и всички имаха работа, и все спешна. Влезеш в хола — дрънкат. В трапезарията отидеш да си вземеш нещо за ядене — седят по двама, по трима, ядат и пак дрънкат, при това щом едните се нахранят — други идват отнякъде… Това просто не можех да го гледам: колко храна на домакина ей така ще пропилеят, поне да носеха нещо със себе си… Нима не разбират, че не може всички да бъдат нахранени и напоени. Съвест нямат хората, ето какво ще ви кажа. Наистина, все пак трябва да бъдем справедливи — вече не забелязах сред тях торби с очи. Имаше доста зловещи екземпляри, но съвсем като торба — не, такива повече нямаше. И на това съм благодарен. Търпях ден, търпях два, а после от това нашествие, честно да си кажа, момчета, просто избягах. Вземах със себе си сутринта Драмба — и хайде на езерото, на петнайсет километра от този хан. Там намерих езеро, разкошно място, камъши, прохлада, патици бол…
Разбира се, може би постъпих неправилно, от малодушие. Сигурно трябваше там сред тях да се тъпча, да подслушвам, да шпионирам, да си вземам бележки. Но нали се постарах, момчета. Седя си в някое ъгълче на гостната, слушам с отворени уста и наострени уши — нищо, дявол да го вземе, не разбирам. Дрънкат на непознати езици, дращят някакви криви, тикат си пред носовете един друг някакви ролки от синя хартия със знакчета, веднъж дори картата на империята окачиха, цял час пълзяха с пръстите си по нея… струва ти се просто — някаква си карта, но аз така и не разбрах, какво искаха един от друг, какво не можеха да поделят… Само едно разбрах, момчета: нещо там при нас става или ще става. Затова този змиярник се е размърдал.
Казано накратко, реших да предоставя инициативата на противника. Не можех да се ориентирам в обстановката, не можех никак да им попреча, оставаше ми само да разсъждавам, например така: щом ме държат — значи за нещо съм им нужен, така че каквото и да замислят там, рано или късно ще се обърнат към мен. Тогава ще видя как ще действам. А сега ще ходим при езерото, ще дресирам Драмба и ще чакам — може да ми падне нещо.
Впрочем веднъж нещо ми падна.
Един път отивам на закуска. Гледам — на масата Корней. И при това сам. През последните дни рядко виждах Корней, пък и около него все имаше много народ. А сега си седеше сам и пиеше мляко. Поздравих го аз и седнах насреща му. И странно, някак си ми стана приятно — затъжил ли се бях за него, що ли? Цялата работа навярно идваше от лицето му. Все пак лицето му беше хубаво. В него имаше нещо много мъжествено и в същото време, обратното, някакви бе детско. Изобщо лице на човек без никакви тайни помисли. На такъв човек колкото и да ти се иска да не му вярваш, му вярваш. Разговаряме си ние с него, а аз през цялото време си напомням: внимателно, Котарако, той изобщо не може да ти бъде приятел, няма защо и ти да му бъдеш приятел, а щом не ти е приятел — значи е враг… И тогава изведнъж той казва ни в клин, ни в ръкав:
— А ти, Гаг, защо никога не ми задаваш въпроси?
На ти тебе — не съм му задавал въпроси. А кога да му задавам въпроси, след като по цели дни не го виждам? И ми стана някак си мъчно и страшно ми се прииска да му кажа направо: „За да слушам по-малко лъжи, лукави приятелю“. Но това не го казах, разбира се. Само промърморих:
— Защо не задавам ли? Задавам…
— Разбираш ли — казва ми той и тонът му е такъв, сякаш ми се извинява, — аз не мога да ти изнасям дълги лекции. Първо, нямам време за това, сам виждаш. Бих искал повече време да прекарвам с теб, но не мога. И второ, лекциите според мен са скучнотии. Какво те интересува да слушаш отговори на въпроси, които не си задавал? Или ти може би смяташ другояче?
Обърках се, замънках нещо, което сам не разбирах и тук в столовата се изтърсиха двама, а след тях и трети. Сияят и тримата като излъскани медни чайници. И май и тримата заедно носят малка кръгла кутийка и я носят право на Корней.
— Тя ли е? — пита Корней, като се вдигна насреща им.
— Тя е — отвръщат почти в хор те и веднага млъкват.
Отдавна съм забелязал, че пред Корней те не дрънкат. Пред него се държат както трябва. Корней явно не обича да се шегува.
Да. Лапам някаква уж риба, пийвам си гореща помия, а Корней взема кутийката с два пръста, отваря я внимателно и измъква от нея тясна червена лента. Онези тримата чак престанаха да дишат. В трапезарията е тихо, чува се само как дрънкат в гостната. Корней разгледа внимателно червената лентичка — просто така и на светлината — и после каза тихо:
— Юнаци. Размножете и раздайте.
И тръгна да излиза от трапезарията. Чак при вратата се сепна, обърна се към мен и каза:
— Извинявай, Гаг. Нищо не мога да направя.
Само свих рамене — сега пък ще ми се извинява… Двамата от онези заподскачаха след Корней, а третият остана и започна старателно да прибира червената лентичка обратно в кутийката. Седя зъл, защото не обичам да ям пред чужди хора. Но той сякаш изобщо не ми обръща внимание. Прекоси цялата трапезария и отиде в ъгъла, където Корней имаше някакъв шкаф или сандък, но повече приличаше на ракла, поставена на височина. Бях виждал тази ракла сто пъти и никога не й бях обръщал внимание. А оня се приближи до нея, вдигна нагоре някаква щора и в стената на раклата се образува ярко осветена ниша. В тази ниша той сложи кутийката си и спусна щората. Разнесе се кратко бръмчене, светна жълто око. Онзи тип отново вдигна щората… и тук, момчета, аз спрях да ям. Защото гледам — в нишата две кутийки. Този тип пак спусна щората — пак забръмча, пак светна жълтото око, вдигна той щората — четири кутийки. И така нататък, и така нататък… Седя и само гледам като изтърван заек, а той — щора горе, щора долу, бръмчене, жълто око, щора горе, щора долу… След минута цялата ниша се запълни с кутийки. Изгреба ги оттам, напъха ги по джобовете си, намигна ми и изскочи навън. Пак нищо не разбрах. Всъщност никой нормален човек не би разбрал. Но едно ми светна: гледай ти, каква машина! Станах и право при сандъка. Огледах го от всички страни, дори се опитах да погледна отзад, но главата ми не мина, само си прискрипах ухото. Добре. А щората беше вдигната и нишата си свети в очите ми. Змийско мляко! Огледах се й взех от масата смачкана
