смъдеше, цялото тяло го болеше. Препъвайки се, той обиколи обелиска, като опипваше гранита с треперещи пръсти. Всичко си беше както преди, само в основата под неразбираемия надпис зееха две дълбоки дупки и той се зае трескаво да набива пръст в тях с токовете си.
Глава пета
Не можах да заспя през цялата нощ. Обръщах се, въртях се, пуших, надвесвах се през прозореца навън към градината за хладинка. Нервите ми явно се бяха разтропали след всичко това. Драмба стърчеше в ъгъла и блещукаше в тъмнината. В края на краищата го изгоних — просто така, за да излея злобата си. В главата ми се вмъкваха всякакви глупости, всякакви картинки, нямащи нищо общо с тая работа. А пък и този подъл креват — засякох го, че току гледа да се превърне в меко ложе, на каквото тук всички явно спят и още, подлецът му с подлец, понечи да ме полюлява. Като бебе.
Изобщо, бедата не беше в това, че не можех да заспя — мога да не спя и по три денонощия, без нищо да ми стане. Главното бе, че не можех да мисля като хората. Нищо не разбирах. Постигнах ли своето вчера, или не? Ще мога ли отсега нататък да се доверявам на Драмба, или не? Не знаех. Наблюдава ли ме Корней, или не? Пак не знаех. Вчера след вечеря надникнах в кабинета му. Седеше си пред екраните, а на всеки екран имаше по една мутра, та дори и по две, и той разговаряше с всички тези мутри. Сякаш с нож ме прободоха. Представих си как вилнея там на хълма и спретвам истерия, а той си седи на хладинка, гледа всичко това на екрана и се кикоти. А може би предава на Драмба: давай, значи, разрешавам… Не, аз не бих могъл да го направя — познавам се. Да оскверняват пред очите ми моя народна светиня, а аз да се кикотя и да гледам всичко това на екранче — не, с мен това не би могло да се случи. Да не съм плъхояд.
Ами ако са му дали такава задача и са му казали: на всяка цена, значи… Не знам, не знам. Одеве като се върнах, той първо ме посрещна както винаги, после ме разгледа внимателно, наостри уши и започна да разпитва какво и как. Също като роден баща и нищо повече. Излъгах го, че ме цепи главата. От степните ухания. Но според мен не ми повярва. Не се издаде външно, разбира се, но не ми повярва. А аз през цялата вечер не го изпусках изпод очи: дали няма да разпита Драмба. Не, не го разпита. Дори не го погледна… Ох, момчета, горката ми глава! Ще взема да легна по гръб и нека мътните ме отнесат.
Така се мъчих до сутринта. Лягах, ставах, обикалях стаята, пак лягах, надвесвах се от прозореца, показвах си тиквата навън към градината и в края на краищата явно съм се изтощил и съм задрямал, опрял ухо на перваза на прозореца. Събудих се целият изпотен и веднага чух същото онова дрезгаво мяукане — мър-мяу, мър-мяу, мър-мяу — сякаш самите ангели небесни душат дявола с голи ръце в преизподнята, а в лицето ми духна горещ и сякаш газиран въздух. Още не си бях отлепил очите както трябва, а вече седях на пода, ръката ми търсеше автомата и надничах от перваза като през насипа на окоп. Този път видях всичко — как го правят от начало до край. Над моята кръгла поляна, малко надясно от басейна в средата светна ярка точка и от нея потече надолу и встрани нещо като течна лилава светлина, и тя беше прозрачна, и храстите се виждаха през нея, а тя си течеше и течеше, и ето че напълни един толкав конус като химическа стъкленица, висока четири метра, напълни се и тутакси започна да се втвърдява, да застива, да потъмнява, и ето че на поляната се мъдри техният звездолет, от клас „призрак“, същия какъвто го видях първия път. И тишина. Дива. Дори птиците млъкнаха. Над поляната — сивосиньото небе преди развиделяване, край поляната — черни храсти и дървета, а насред поляната — това сребристо чудовище, а аз изобщо не можех да разбера дали е живо същество, или е някакъв предмет.
После нещо леко щракна, в него се отвори черна паст, нещо издрънча, после изсъска и оттам се измъкна човек. Тоест отначало помислих, че е човек: имаше си ръце, крака. Глава. Целият беше някак си черен или беше… окаден, или обгорен… и целият беше накачен с оръжие. Такова оръжие, момчета, никога не бях виждал, но още от пръв поглед ми стана ясно, че е оръжие. То висеше от двете му рамене и от пояса и звънтеше, и дрънкаше при всяка крачка. Той не гледаше настрани, а вървеше право към вратата, сякаш си беше у дома, и вървеше някак странно, но аз не разбрах веднага каква е работата, защото не можех да откъсна очи от лицето му. То също беше тъмно, обгоряло, блестеше и прозираше, и изведнъж той вдигна двете си ръце и започна да го смъква като маска — да, това явно беше маска, защото той за две секунди свърши тая работа и със замах я пухна на земята. И тук пак ме изби пот, защото под това черновато, обгоряло, лепкаво и лакирано лице имаше второ лице, вече нечовешко — бяло като платно, без нос, без устни, а очите като чинии и блестят. Само го погледнах това лице и веднага разбрах, че не мога да го понеса. Погледнах краката му — още по-лошо. И защо имаше такава странна походка? Той вървеше по гъстата трева, по твърдата земя така, както ние бихме ходили по плаващи пясъци или, да речем, по тресавище — на всяка крачка затъваше до глезените, че и по-дълбоко. Земята не го издържаше, поддаваше…
На входа се поспря за секунда и с един замах се отърси от своята амуниция. Че като зазвънтя, като затрещя, а той влезе през вратата и — отново тишина. И пусто. Като в кошмар. И звездолета му го нямаше, сякаш никога не е бил. Само черните дупки на поляната до къщата и купчината необикновено оръжие при вратата. И това бе всичко.
Много ми се дощя да потрия очите си, да се ощипя по кълката или нещо такова, но не го направих. Нали съм Боен котарак, момчета. Изметох целия този кошмар. Не ми беше за пръв път. Само най-главното оставих — оръжието! За пръв път виждах оръжие тук. Дори не тръгнах да се обличам — както си бях по гащи, метнах се през перваза на прозореца от втория етаж.
Росата беше обилна и краката ми веднага се намокриха над коленете, и като ме затресе — или беше от влагата, или пак от нерви. На входа приклекнах и се ослушах. Нормална тишина, утринна тишина. Птичките се разшаваха, някакъв скакалец зацвърча. Но това не ме интересуваше, чаках да чуя гласове. Не се чуваха никакви гласове — никаква глъчка, нито мърморене, ни заплахи, а и Корней го няма вкъщи, шляе се някъде, прегрешава. А в случай като сегашния хората трябва да се поздравяват — дори и да не са съвсем хора — да се тупат един друг по гърбовете, да възкликват приветствено! Не, при тях сега е тишина. Гроб. Нека.
Седя си аз на колене и гледам тези неща пред мен, които дори на вид са тежички, гладки, мазни и сигурни. Никога не бях виждал такива, нито на картинка, нито на кино. Явно голяма е поразяващата сила на тези машинки, но бедата е там, че не е ясно от коя страна да припариш, откъде да го хванеш какво да натиснеш. Някак си е страшничко да ги докоснеш, че току виж гръмне, а после иди че си събирай кокалите.
Изобщо съвсем се обърках и това беше лошо, защото всъщност трябваше веднага да сграбча нещо и да офейкам. Хайде, Гаг, давай! Давай бързо! Ето тази късичката: има цев вместо дуло, наистина стъкларийка някаква, но затова пък има ръкохватка и два плоски магазина от двете страни на цевта стърчат… И това е. Нямам повече време. После ще му мисля. Протегнах ръка и внимателно хванах ръкохватката. И тук се случи нещо странно.
Хванах значи ръкохватката. Ръбеста една такава, топла. Затворих пръстите си. Дърпам към себе си. Внимателно, за да не дрънне. Дори почувствах тежест. А в юмрука ми — нищо. Седя като пиян и си гледам празния юмрук, а машинката както си беше на стъпалото, така и си остана. В яда си я хванах напреки — и пак под пръстите ми метал, твърдо и тежко. Дръпнах към себе си — пак нищо.
Идеше ми да закрещя с все сила. Едва се сдържах. Погледнах дланта си — цялата в масло. Изтрих я в тревата, изправих се. Разочарованието ми беше ужасно. Всичко при тях, гадовете му с гадове, беше проверено, пресметнато и предвидено. Прескочих купчината непотребно желязо и влязох в къщата. Гледам, в ъгъла на хола стърчи Драмба. Замърда уши, вторачи се, а на мен ми беше противно да го гледам. И вече исках да се прибера горе в стаята си, когато изведнъж си помислих: ами ако… В края на краищата, не е ли все едно в чии ръце ще бъде машинката, в моите ли, или в тези на дангалака?
— Редник Драмба — казах тихо аз.
— Слушам, господин ефрейтор — отговори той, както следва.
— Хайде, ела с мен.
Излязохме отвън пред вратата. Оръжието си стоеше там, не беше мръднало.
— Подай ми тази там, крайната — казвам. — Само че внимателно.
— Не разбрах, господин ефрейтор — дудне този дръвник.
— Какво не разбра?
— Не разбрах какво именно ми заповядахте да ви подам.
Да пукнеш дано! Откъде да знам как се наричат?
