Ако стане, значи всичко е точно. Добре, нека опитаме.
Хълмът беше нисък, около двайсет — двайсет и пет метра височина, а над него се издигаше гранитна плоча, още толкова висока. Беше гладко полирана от едната страна и грубо одялана от всички останали страни. На полираната повърхност беше издълбан надпис — със старинни букви, които Гаг не познаваше. Той обиколи обелиска и се върна на сянка. Седна.
— Редник Драмба! — каза той тихо.
Роботът обърна към него ушатата си глава.
— Когато казвам „редник Драмба“ — отново тихо рече Гаг, — трябва да отговаряш: „Слушам, господин ефрейтор“.
— Разбрах, господине.
— Не господине, а господин ефрейтор! — развика се Гаг и скочи на крака. — Господин ефрейтор, разбра ли? Селско корито!
— Разбрах, господин ефрейтор.
— Не „разбрах“, а „тъй вярно“!
— Тъй вярно, господин ефрейтор.
Гаг се приближи плътно до него, сложи ръце на кръста си и се вторачи отдолу нагоре към непроницаемата матова решетка.
— Ще направя от тебе войник, приятелче — рече той с ласкаво-зловещ глас. — Как стоиш, хаймана с хаймана? Мирно!
— Не разбрах, господин ефрейтор — монотонно избоботи Драмба.
— По команда „мирно“ трябва да събереш пети и да раздалечиш пръсти, да изпъчиш гърдите си, колкото се може по-напред, да долепиш длани към бедрата и да разпериш лакти… Ето така. Не е зле. Редник Драмба, свободно! По команда „свободно“ следва да отпуснеш крак и да сложиш ръце зад гърба си. Така. Ушите ти не ми харесват. Можеш ли да си наведеш ушите?
— Не разбрах, господин ефрейтор.
— Ето тези неща, които стърчат, можеш ли да ги спуснеш при команда „свободно“?
— Тъй вярно, господин ефрейтор. Мога. Но няма да виждам добре.
— Нищо, ще потърпиш… Хайде да опитаме… Редник Драмба, мирно! Свободно! Мирно! Свободно!
Гаг се върна в сянката на обелиска и седна. Да, де да имаше взвод само от такива войници. Схваща от воле. Той си представи цял взвод от такива драмбовци на позиция в онова селце. Облиза сухите си устни. Такъв дявол и с ракета не можеш да го пробиеш. Само дето едно нещо не мога да разбера: мисли ли този дангалак или не?
— Редник Драмба! — кресна той.
— Слушам, господин ефрейтор.
— За какво мислиш, редник Драмба?
— Чакам заповеди, господин ефрейтор.
— Юнак! Свободно!
Гаг избърса с пръсти капчиците пот, избили на горната му устна, и каза:
— Отсега нататък ти си войник на негово височество Алайския херцог. Аз съм твой командир. Всичките ми заповеди за теб са закон. Никакви разсъждения, никакви въпроси, никакви дрънканици! Ти си длъжен да мислиш с възторг за онази минута, когато настъпи щастливият миг да паднеш в бой за славата на Негово височество…
Този глупак навярно и половината от това не е разбрал, но както и да е. Важно е да му се набие в тиквата поне основата. Да избиеш щуротиите му. А дали разбира, или не — не е много важно.
— Забрави всичко, което са те учили по-рано. Аз съм твоят учител! Аз съм ти баща, аз съм ти майка. Само моите заповеди трябва да се изпълняват, само моите думи могат да бъдат за тебе заповед. Всичко, за което говоря с теб, всичко, което ти заповядвам, е военна тайна. Знаеш ли какво е това тайна?
— Не, господин ефрейтор.
— Хм… Тайната е нещо, за което трябва да знаем само аз и ти. И Негово височество, разбира се.
Строгичко го подхванах. Рано е. Нали е селяк. Добре, ще видим. Сега трябва да го накарам да потича. Нека сто пъти се изпоти този хаймана.
— Мир-рно! — изкомандва той. — Редник Драмба, трийсет кръга около хълма — бегом марш!
И редник Драмба се затича. Бягаше леко и някак странно, не по устав и изобщо не по човешки — той дори не тичаше, а летеше на огромни подскоци, увисвайки за дълго във въздуха и при това държеше дланите си долепени до бедрата. Гаг с отворена уста го наблюдаваше. Бре да му се не види! Това приличаше на сън. Напълно безшумно полубягане-полулетене, нито тропане, нито дрезгаво дишане, нито веднъж не стъпи накриво, а там имаше буци, камъни, дупки… и ако му сложиш на главата котле с вода, няма нито капка да разсипе. Какъв войник, момчета, а!
— По-живо! — кресна той. — Размърдай се, умряла хлебарко!
Драмба смени хода. Гаг замига: на Драмба му изчезнаха краката. Вместо крака под съвършено вертикалното туловище сега се виждаше само замъглено проблясване като от перка на високи обороти. Земята не издържа, зад гиганта се проточи тъмна изрита бразда, която се вдълбаваше пред очите и се появи звук — шумолящо свистене на разцепващ се въздух и ситно шумолене на улягаща пръст. Гаг едва успяваше да обърне глава. И изведнъж всичко се свърши. Драмба отново стоеше пред него в стоеж „мирно“ — неподвижен, огромен, дишащ прохлада. Сякаш изобщо не беше тичал.
Да, помисли си Гаг, Такъв да го накараш да се изпоти… Но вразумих ли го, или не? Добре, ще рискувам. Той погледна обелиска. Гадно ще бъде, та нали тук лежат войници… Герои. Защо са се били, с кого са се били — това само не разбрах, но как са се били — току-що видях. Дай Боже и ние така да се бием в последния си час, Ох, не напразно Корней ми показа тези филми. Ох, не напразно… В душата на Гаг се пробуди суеверен ужас. Нима този лукав Корней е предвидил още тогава тази минута! Не, не, глупости, нищо не е могъл да предвиди, не е Господ Бог все пак… Просто е искал тъничко да ми намекне, с чии потомци си имам работа… А те лежат тук. Колко векове лежат вече тук и никой не ги е безпокоил. Ако бяха живи, нямаше да ме допуснат, щяха да ме прогонят оттук… Добре, ами ако са плъхояди? Да, но все пак е гадно… И после, що за глупост, плъхоядите са страхливци, смрадльовци. А тези са били войници, видях го с очите си. Тюх да се не види, дори ми се гади… Ами ако Гепарда беше тук? И ако му бях доложил решението си — какво щеше да ми каже? Не зная. Знам само, че и на него щеше да му се повдига. То всекиму ще се повдигне, стига да е човек, естествено.
Той погледна Драмба. Драмба стърчеше в стоеж „мирно“ мърдайки равнодушно очите си — уши. А какво ми остава? Мисълчицата ми е без грешка! Гадничка е — не споря. Подличка. Ако беше по друго време и на някой друг му бе дошла такава мисълчица, така щях да го цапна по мутрата… А аз няма къде да ходя. Може би такъв случай никога повече няма да ми се удаде. Наведнъж всичко ще проверя. И този глупак тук, и относно наблюденията ми… Цялата работа е в това, че е гадно. На това никой не би издържал и веднага би ме пипнал, ако можеше. Добре де, стига съм циврил. Да не съм го замислил за собствено удоволствие. Не съм някакъв паразит. Аз съм войник и върша войнишката си работа както умея. Простете ми, братя- храбреци. Ако можете.
— Редник Драмба! — рече той със звънък глас.
— Слушам, господин ефрейтор.
— Заповед! Събори този камък! Изпълнявай!
Той отскочи настрана, не усещайки краката под себе си. Ако имаше окоп, щеше да скочи в окопа.
— Живо! — изпищя той и гласът му секна.
Когато отвори очи, Драмба вече стоеше наведен пред обелиска. Огромните му ръце-лопати се плъзнаха по гранита и се заровиха в пресъхналата земя. Гигантските му рамене се размърдаха. Това трая секунда. Роботът замря и Гаг изведнъж с ужас видя, че мощните му крака сякаш се стопяват, скъсяват се пред очите, превръщайки се в къси, дебели, сплескани долу пънчета. А после хълмът потрепери. Чу се пронизително скърцане и обелискът едва забележимо се наклони. И тогава Гаг не издържа.
— Стой — закрещя той. — Остави!
Той крещеше още нещо, без сам да се слуша, ругаейки на руски и на алайски, нямаше нужда да крещи така и той го разбираше, но все пак крещеше, а Драмба стоеше пред него в стоеж „мирно“, повтаряйки монотонно: „Слушам, господин ефрейтор, слушам, господин ефрейтор…“ После се опомни. Гърлото го
