монета и под гостоприемните сводове нахълтват Ричард Нънан и Гуталин. Хубава двойка. Гуталин е здравеняк, по-черен от дявола, къдрав и с ръчища до коленете, а Дик е мъничък, закръглен, целият розовичък и благ, само дето крилца няма.
— А! — вика Ди, като ме вижда. — Ето и Ред е тук! Ела при нас, Ред!
— Пр-равилно! — реве Гуталин. — В целия град има само двама човеци — Ред и аз! Всички останали са проклетници и сатанински чеда. Ред! И ти служиш на сатаната, но все пак си човек…
Приближавам се към тях със своята чаша, Гуталин ме сгепва за якето, настанява ме на масата и вика:
— Сядай, Рижи! Сядай, слуга на сатаната! Обичам те, Рижи! Да си поплачем за греховете хорски! Горчиво да ги оплачем!
— Да ги оплачем — казвам. — Да глътнем греховните сълзи.
— Защото иде денят — възвестява Гуталин. — Защото вече е турена юздата на коня бледен и кракът на ездача негов е пъхнат в стремето. И безплодни са молитвите на тези, които са се продали на сатаната. И ще се спасят само онези, които са се опълчили срещу него. Вие, деца человешки, съблазнени от сатаната, които си играете със сатанински играчки и жадувате за сатанински съкровища, на вас говоря: „Слепи сте! Опомнете се, докато не е късно. Стъпчете дяволските дрънкулки!“ — Тогава той изведнъж млъкна, сякаш забрави как беше нататък, и попита вече с друг глас: — А бе ще ми дадат ли тука да пия? Или съм сбъркал вратата? Знаеш ли, Рижи, пак ме изхвърлила от работа. Червен агитатор съм бил — казват. Аз им обяснявам: опомнете се, самите вие, слепци, се сгромолясвате в пропастта и други слепци влачите със себе си! Смеят се. Натрих мутрата на управителя и си отидох. Сега ще ме затворят. А за какво?
Дойде Дик и сложи на масата бутилка.
— Днеска аз плащам! — викнах на Ърнест.
Дик ме погледна подозрително.
— Всичко е законно — казвам. — Ще изпием премията.
— В Зоната ли бяхте? — пита Дик. — Изнесохте ли нещо?
— Една пълна „празнотия“ — казвам аз. — И освен това пълните си гащи. Ти ще наливаш ли, или няма да наливаш?
— „празнотия“! — тъжно боботи Гуталин. — За някаква „празнотия“ си рискувал живота си. Жив си останал, но си донесъл на света още едно дяволско творение. А отде можеш да знаеш, Рижи, колко мъка и грях…
— Затвори я тая уста, Гуталин — казвам му строго. — Пий и се весели, че съм се върнал жив. За късмета, момчета!
Добре потръгна за късмета. Гуталин съвсем се разкисна — седи и плаче, сълзите му се леят от очите като от чешма. Нищи му няма, познавам го. Такъв му е стадият — залива се в сълзи и проповядва, че Зоната била дяволска съблазън, нищо не трябвало да се изнася от нея, а каквото било изнесено, трябвало да се върне обратно и да живеем така, сякаш Зоната изобщо не съществува. Дяволовото, значи, дяволу.
Обичам го аз него, Гуталин. Изобщо обичам чалнатите. Когато има пари, изкупува стоката от когото му падне, без да се пазари, колкото искат, толкова дава, а после през нощта натиква стоката обратно в Зоната и там я заравя. Виж го колко реве, господи!…
— А какво е това „пълна празнотия“? — пита Дик. — „Празнотиите“ ги знаем, а виж, за пълна за първи път чувам.
Обясних му. Той заклати глава и помляска с устни.
— Да — вика, — това е интересно. Това — вика — е нещо ново. А с кого ходи? С Кирил ли? С онзи, руснака?
— Да — отвръщам. — С Кирил и с Тендър. Нашият лаборант, нали го знаеш.
— Измъчил си се с тях сигурно…
— Нищо подобно. Съвсем прилично се държаха момчетата. Особено Кирил. Роден е за сталкер — казвам. — Да имаше малко повече опит и да се отървеше от туй хлапашко бързане, всеки ден щях да ходя с него в Зоната.
— И всяка нощ ли? — пита той с пиянска насмешка.
— Внимавай — казвам. — Шегата си е шега…
— Зная — вика той. — Шегата си е шега, но за това мога да си издействувам нещо по физиономията. Смятай, че ти дължа две плесници…
— Две плесници на кого? — сепва се Гуталин. — Кой тук?…
Хванахме го за ръцете и едвам го сложихме да седне. Дик му тикна цигара в устата и му поднесе огън. Успокоихме го. А в това време народът приижда. Вече са се налепили по целия тезгях и много маси са заети. Ърнест е повикал своите момичета, те сноват и разнасят на всеки по нещо — на някого бира, на някого коктейл, на някого чисто. Гледам, от известно време в града се появиха много непознати — повечето някакви хлапаци с пъстри шалове до земята. Казах това на Дик. Той кимна.
— Ами, разбира се — вика. — Започва голямо строителство. Институтът полага основите на три нови сгради, а освен това смятат да оградят Зоната със стена — от гробищата до старото ранчо. Свършват добрите времена за сталкерите…
— Че то кога е имало такива времена за сталкерите? — питам. А си мисля: „Ето ти нови двайсет! Това пък какво е? Значи няма да може вече да се припечелва. Е, нищо, може и за хубаво да е — изкушението ще бъде по-малко. Ще ходя в Зоната денем, като порядъчен човек, парите, разбира се, няма да са същите, но затова пък ще бъде много по-безопасно — «галош», работен костюм, това-онова, пък и патрулите няма да ме дразнят… И от заплатата може да се преживее, а ще изпивам премналните.“ И като ме хвана един съклет… Пак брой всеки грош: това можеш да си позволиш, онова не можеш, за всяко парцалче на Гута пести, на бар не ходи, ходи на кино… И всичко е сиво, сиво. Всеки ден е сиво, и всяка вечер, и всяка нощ.
Седя си така, мисля, а Дик ми бръмчи в ухото:
— Вчера — вика — се отбих в бара на хотела да изпия нощната си дажба и гледам — седят там някакви нови. Още от пръв поглед не ми харесаха. Премества се един при мен и подхваща разговора отдалече, дава ми да разбера, че ме познава, че знае кой съм, къде работя, и намеква, че е готов да заплати добре различни услуги…
— Кука — викам. Не ми беше много интересно, нагледал съм се тука на куки и съм се наслушал на приказки за услуги…
— Не, драги, не беше кука. Слушай само. Него го интересуваха някои и други предмети от Зоната, хем все сериозни предмети. Акумулаторите, „конските мухи“, „черните капки“ и останалата бижутерия не му трябват. А за това което му трябва, само намекна.
— И какво му трябва? — питам аз.
— „Пачата на вещицата“, доколкото разбрах — казва Дик и ме гледа някак странно.
— Аха, „пачата на вещицата“ му трябва, значи! — викам аз. — Ами „лампата-смърт“ да му трябва случайно?
— И аз го попитах същото.
— Е, и?
— Представи си — трябва му.
— Трябва му, а? — викам аз. — Е, тогава нека сам да си достави всичко. Та това е нищо работа. Ей ги, мазите са пълни с „пачата на вещицата“, вземай кофата и греби. Погребението е за твоя сметка.
Дик мълчи, гледа ме изпод вежди и даже не се усмихва. Какво има наистина, дали пък не иска да ме наеме! И тогава загрях.
— Почакай — викам. — Кой пък е бил този? Даже в института е забранено да се изучава „пачата“…
— Правилно — казва Дик нетърпеливо и все ме гледа. — Изследването е потенциално опасно за човечеството. Разбра ли сега кой е той?
Нищо не разбрах.
— Да не са били пришълците? — викам.
Той се разсмя гласно, потупа ме по ръката и рече:
— Хайде по-добре да пием, душо невежа!
— Хайде — викам, но ме хваща яд. Ама че работа — все за невежа душа ме вземат. Философи! — Ей —
