викам, — Гуталин! Стига си спал, хайде да пием…
Не става, спи Гуталин. Захлупил е черната си мутра на черната масичка и спи, провесил ръце до пода. Пихме с Дик без Гуталин.
— Е, добре — викам. — Душата ми може да е невежа, може и учена да е, ама този тип веднага щях да го изпея, където трябва. Колкото и да не обичам полицията, сам щях да отида и да го изпея.
— Уха — вика Дик. — И в полицията щяха да те попитат: а защо всъщност оня тип се е обърнал именно към вас? А?
Поклатих глава.
— Няма значение. Ти, тлъсти шопаре, трета година си в града, ама нито веднъж не си ходил в Зоната, „пачата на вещицата“ си я виждал само на кино, а да беше я погледнал в действителност, та да видиш какво прави с човека, моментално щеше да се насереш. Това, драги, е страшно нещо, тя не бива да се изнася от Зоната… Ти ги знаеш сталкерите — те са хора груби, дай им само „гущерчета“, хем повечко, но за тази работа даже покойният Плужек нямаше да се хване. И Лешояда Барбридж няма да се хване… Даже ме е страх да си помисля на кого и за какво може да му притрябва „пачата на вещицата“…
— Какво да се прави — викна Дик. — Всичко това е вярно. Само че, разбираш ли, не ми се иска някоя прекрасна сутрин да ме намерят в постелята, сложил край на живота си със самоубийство. Аз не съм сталкер, обаче също съм груб и делови човек и разбираш ли, обичам живота. Отдавна живея и вече съм свикнал…
На това място Ърнест неочаквано се развика от тезгяха:
— Господин Нънан! Търсят ви по телефона!
— По дяволите! — злобно процеди Дик. — Сигурно пак рекламация. Навсякъде ме намират. Извинявай, Ред.
Става и отива на телефона. Аз оставам с Гуталнн и с бутилката и тъй като от Гуталин няма никаква полза, захващам се сериозно с бутилката. Дявол да я вземе тая Зона, никъде не можеш да се отървеш от нея. Където и да отидеш, с когото и да заприказваш, все Зоната, та Зоната… Хубаво е, разбира се, човек да разсъждава като Кирил, Кирил е добро момче, никой няма да каже, че е глупак, напротив, умен е, ама нали няма хабер от живота. Той даже не може да си представи какви мръсници се въртят около Зоната. Ето сега, моля ти се, на някого притрябвала „пачата на вещицата“. Не. Гуталин, макар и да е пияница, макар и да е чалнат на религиозна почва, но понякога като разсъдиш малко, и си викаш: може би наистина дяволовото трябва да се остави дяволу?
Тука на мястото на Дик сяда някакъв хлапак с пъстър шал.
— Господин Шухарт? — пита.
— Е? — викам.
— Името ми е Креон — казва той. — Аз съм от Малта.
— Е — викам, — как е там при вас, на Малта?
— При нас, на Малта, не е лошо, но аз за друго съм дошъл. При вас ме праща Ърнест.
Така, мисля си. Мръсник е все пак този Ърнест. Капчица милост няма в него. Ей го седи момчето, мургавичко, чистичко, красавец, май че още нито веднъж не е бръснало и момиче нито веднъж още не е целувало, а на Ърнест му е все тая, на него му дай само повечко народ да вкара в Зоната, на трима един ще се върне със стока — ето ти ги „гущерчетата“…
— И как е аверът ми Ърнест? — питам го аз, след като помълчах.
Той погледна към тезгяха и рече:
— Според мен не е зле. Бих си сменил мястото с него.
— Аз пък не — викам. — Ще пийнеш ли?
— Благодаря, не пия.
— Е, запали тогава — викам.
— Извинете, аз и не пуша.
— Приятелю — казвам му аз. — Тогава за какво ти трябват нари?
Той почервеня, престана да се усмихва и ей тъй тихо ми вика:
— По всяка вероятност — вика — този въпрос засяга сами мене, господин Шухарт, нали?
— Което си е право, право си е — казвам и си наливам четири тръста. Трябва да си призная, че вече малко ми се вие свят и тялото ми е някак приятно разхлабено: съвсем ме пусна Зоната. — Сега съм пиян — викам. — Веселя се, както виждаш. Ходих в Зоната и се върнах жив и с пари. Не се случва толкова често да се прибереш жив, а пък съвсем рядко е с пари. Така че хайде да отложим сериозния разговор…
На това място той скача, вика „извинете“ и виждам, че Дик се е върнал. Стои прав до стола си и по лицето му разбирам — нещо е станало.
— Как е — питам. — Твоите колби пак ли не държат вакуум?
— Да — вика. — Пак.
Сяда, налива си, долива и на мен и гледам, че работата не е в рекламациите. Пука му на него за рекламациите. Щото, честно казано, и той е един работник…
— Хайде — вика — да пием, Ред. — И без да ме дочаква, изпива на екс своята дажба и си налива нова. — Знаеш ли — вика той, — Кирил Панов е умрял.
Както бях пиян, не го разбрах веднага. Умрял там някой.
— Е, какво — казвам, — да пием за бог да прости.
Той ме погледна с ококорени очи и чак тогава се усетих, сякаш всичко в мен се скъса. Помня, станах, подпрях се на масата и го гледам отгоре-надолу.
— Кирил?! — А пред очите ми е сребърната паяжина и отново я чувам как пука, като се разкъсва. И през това зловещо пукане гласът на Дик стига до мен като че от друга стая:
— Инфаркт. В банята го намерили, гол. Никой нищо не разбира. Питаха за тебе и аз им казах, че ти си в ред…
— Какво има тука да не разбират? — казвам. — Зоната…
— Седни — казва ми Дик. — Седни и пий.
— Зоната… — повтарям и не мога да спра: — Зоната… Зоната.
Нищо не виждам наоколо освен сребърната паяжина. Целият бар се е заплел в паяжината, хората се движат и тя пука леко, когато я закачат. А в средата стои малтиецът и на лицето му е изписано детско удивление, нищо не разбира.
— Малкият — казвам му ласкаво. — Колко пари ти трябват? Хиляда стигат ли ти? На! Вземи, вземи! — Навирам му парите и вече крещя: — Иди при Ърнест и му кажи, че е измет, не се бой, кажи му! Та той е пъзльо… Кажи му и веднага отивай на летището, купи си билет и право в твоята Малта! Никъде не се бави!…
Не помня още какво виках. Помня, че по едно време се намерих пред тезгяха, Ърнест тури пред мен чаша тоник и пита:
— Днеска май че ти се намират пари, а?
— Да — казвам. — Намират се…
— Може би ще си върнеш борча, а? Утре трябва да плащам данъка.
И тогаз виждам, че стискам в шепата си купчина пари. Гледам ги аз, гущерчетата зелени и мърморя:
— Виж ти, не ги е взел значи. Креон Малтийски… Горд е значи… Е, всичко останало е съдба.
— Какво става с тебе? — пита аверчето Ърни. — Попрехвърли малко мярката, а?
— Не — викам. — Съвсем — викам — съм в ред. Сякаш сега излизам от банята.
— Що не си идеш вкъщи — казва приятелят Ърни. — Прехвърлил си малко мярката.
— Кирил умря — му викам.
— Кой Кирил? Да не е онзи плешивият?
— Ти си плешив — му викам. — От хиляда такива като тебе един Кирил не можеш да направиш. Търгаш си ти — казвам. — Смрадлив търгаш. Със смъртта търгуваш, мутро. Купи ни всичките за „зеленички“… Искаш ли сега да направя на сол цялата ти кръчмарница?
И таман бях замахнал както трябва, изведнъж ме хващат и ме влачат нанякъде. Аз вече за нищо не държа сметка и не искам да държа сметка. Крещя нещо, браня се с крака, удрям някого, а после се опомних — седя в кенефа, целият мокър и с разбита мутра. Гледам се в огледалото и не мога да се позная, и
