обърнал с тебе една чашка по този случай. Силни питиета наистина не бива, докторите не ми дават, но една бира бих изпил с тебе. Ама нали виждаш — служба! Е, пак ще се видим и ще си поговорим.
„Не дай боже“ — мисля си. Но му стискам ръката и продължавам да се червя и да ровя с крак — все тъй, както му харесва. После той най-сетне си отиде, а аз кажи-речи като стрела забих в „Борж“.
По това време в „Борж“ няма хора. Ърнест седи зад тезгяха, бърше чашите и ги гледа на светлината. Чудна работа между другото: когато и да отидеш, тези бармани вечно бършат чашите, сякаш от това зависи спасението на душите им. Ей така може да стои цял ден — ще вземе чаша, ще присвие очи, ще я погледне на светлината, ще й дъхне и хоп, почва да я бърше, трие, трие и пак ще я погледне, сега вече през дъното, и пак почва да я бърше…
— Здрасти, Ърни — казвам. — Стига си я мъчил, ще й пробиеш дупка от триене!
Погледна ме той през чашата, изломоти нещо сякаш със стомаха и без излишни приказки ми наля четири пръста. Покатерих се с мъка на високото столче, отпих една глътка, зажумях, разклатих си главата и пак отпих. Хладилникът протраква от време на време, от музикбокса долита някакво леко скрибуцане — приятно и спокойно… Допих си чашата, сложих я на тезгяха и Ърнест, без да се мае, ми налива още четири пръста от прозрачната течност.
— Е, как е, олекна ли ти? — мърмори. — Сталкерът дойде ли на себе си?
— Търкай, търкай — казвам. — Знаеш ли, един търка, търка и докара злия дух. После си гледаше кефа.
— Този пък кой е? — пита Ърни недоверчиво.
— Имаше един такъв барман тука — отговарям. — Преди тебе.
— И после какво стана?
— Ами нищо. Мислил ли си защо беше Посещението? Търка той, търка… Мислил ли си кой ни навести, а?
— Дрънкало си ти — казва ми Ърни одобрително.
Отиде той до кухнята и се върна с чиния топли кренвирши. Постави чинията пред мен, подаде ми кетчуп и отново се захвана с чашите. Ърнест си знае работата. Той има набито око, веднага вижда, че сталкерът идва от Зоната и че ще има стока, знае Ърни какво му трябва на сталкера след Зоната. Наш човек е Ърни. Благодетел.
Като изядох кренвиршите, запалих цигара и взех да пресмятам колко горе-долу печели Ърни за наша сметка. Не зная какви са цените на стоката в Европа, но съм подочувал, че „празнотията“ например там върви някъде към два бона и половина, а на нас Ърни ни дава всичко на всичко четиристотин. „Батерийките“ там струват не по-малко от сто кинта, а ние получаваме най-много двайсет. Сигурно и с останалото е същата работа. Вярно, да се прехвърли стоката в Европа също струва пари. На тоз сухо, на онзи — сухо, и шефът на превозите бездруго е на тяхна издръжка… Общо взето, като си помисли човек, Ърнест не печели чак толкова много — към петнайсет-двайсет процента, не повече, а ако хлътне, десет години каторга не му мърдат…
Тук някакъв вежлив тип прекъсва благочестивите ми размишления. Даже не съм го чул кога е влязъл. Спира се до десния ми лакът и пита:
— Ще позволите ли?
— Ама разбира се — казвам. — Моля.
Един такъв мъничък, слабичък, с остър нос и папионка. Този образ май че ми е познат, виждал съм го вече някъде, но къде — не помня. Покачи се той на съседното столче и казва на Ърнест:
— „Бурбон“ моля. — И веднага се обръща към мен: — Извинете, струва ми се, че ви познавам. Вие работите в международния институт, нали?
— Да — казвам. — А вие?
Той ловко измъква от горното джобче визитната си картичка и я слага пред мен. Чета „Алоис Макноу, пълномощен представител на Бюрото за преселване.“ Е, разбира се, че го знам. Залепва се за хората и ги навива да напускат града. Някой има голям зор всички ние да се махнем от града. В Мармънт и без това останахме половината от предишните, а те душа дават съвсем да очистят мястото от нас. Чукнах с нокът визитната картичка настрана и му викам:
— Не — викам, — благодаря. Не се интересувам. Знаете ли, мечтая да умра в родината си.
— Но защо? — оживено пита той. — Извинете за нескромния въпрос, но какво ви задържа тук?
Ха иди, че му кажи направо какво ме задържа тука.
— Ами то се знае — викам, — сладките спомени от детството. Първата целувка в градската градина. Мамчето, татенцето. Как за първи път се натрясках ей в този бар. Родният полицейски участък… — Тук изваждам от джоба сополивата си носна кърпа и я слагам на очите си. — Не — казвам. — В никакъв случай!
Той ме поглежда, близва от своя, „бурбон“ и някак замислено казва:
— Не мога и не мога да ви разбера вас, мармънтците. Живеете като във вулкан. Всеки момент може или някоя епидемия да избухне, или нещо по-лошо… Старците ги разбирам. Те са свикнали с това място и им е трудно да го напуснат. Но ето вие… На колко години сте? На двайсет и две — двайсет и три, не повече. Обърнете внимание, нашето бюро е благотворителна организация, не извличаме никакви облаги. Просто ни се иска хората да си отидат от това дяволско място и да се включат в истинския живот. Та ние им осигуряваме пари за път и работа на новото място. На младите, на такива като вас, осигуряваме възможност да се учат… Не, не ви разбирам!
— И какво — викам, — никой ли не иска да заминава?
— О, не, не че никой не иска… Някои се съгласяват, особено хората, които имат семейства. Но виж, младите и старците… Какво намирате толкова в тоя град? Че той е дупка, провинция…
И тогава му запуших устата.
— Господин Алоис Макноу — казвам. — Всичко това е вярно. Животът ни е тежък. Градчето ни е дупка. И винаги е било дупка. Само че сега — казвам — то е дупка към бъдещето. През тази дупка ние ще напълним вашия келяв свят с такива неща, че всичко ще се промени. Животът ще стане друг, по-справедлив, всеки ще има това, което му е нужно. На ви сега дупка. През тази текат знания. А когато има знания, и богати можем да направим всички, и към звездите да полетим, и докъдето искаш да стигнеш. Ей такава е нашата дупка…
На това място прекъснах, защото забелязах, че Ърнест ме гледа страшно учуден и ми стана неудобно. Хич не обичам да повтарям чужди приказки, даже когато тези приказки, да речем, ми харесват. Още повече че при мен всичко се получава малко чепато. Когато говори Кирил, се захласваш и устата си забравяш да затвориш. Аз уж същото разправям, ама не се получава така. Може би защото Кирил никога не е слагал стока под тезгяха на Ърнест. Е, тъй да е…
Тогаз моят Ърни се опомни и припряно ми наля отведнъж шест пръста: демек, ела на себе си, момче, какво ти става днеска? А остроносият господин Макноу близна своя „бурбон“ и рече:
— Да, разбира се… Вечните акумулатори, „синята панацея“… Но вие наистина ли вярвате, че ще стане така, както казахте?
— Не е ваша работа в какво вярвам наистина — викам. — Това го казах за града. А за себе си ще кажа тъй: каква работа имам аз там при вас, в Европа?
— Но защо пък непременно в Европа?
— А — викам, — навсякъде е едно и също, а в Антарктида отгоре на всичко е студено.
И което е най-чудното: приказвах му аз и с цялата си душа вярвах в това, което приказвах. И в този момент нашата Зона, проклетата, ми стана сто пъти по-скъпа. А пък още не бях пиян.
— А вие какво ще кажете? — обръща се остроносият към Ърнест.
— Аз имам заведение — сериозно отговаря Ърни. — Да не съм ви някакъв сополанко. Всичките си пари съм вложил в това заведение. При мене понякога идва самият комендант, генералът. Защо да заминавам оттук?
Господин Алоис Макноу се захвана да му втълпява нещо с цифри, но аз вече не го слушах. Сръбнах по- яко от чашата, изрових шепа дребни пари от джоба си, слязох от столчето и най-напред пуснах бокса с всичка сила. Там има една такава песничка — „Не се завръщай, щом не си уверен“. Много добре ми действува след Зоната… Боксът, значи, гърми и стене а аз си взех чашата и отидох в ъгъла при „едноръкия бандит“ да си оправям старите сметки. И времето мина-замина… Тъкмо хвърлям на вятъра последната
