Валентин повдигна рамене.
— Допускам, че някъде в Зоната има нещо кръгло и златисто. Допускам, че то улавя нашите биотокове и може да изпълнява най-простите желания — да утолява глада, жаждата. Такива неща не могат да учудят съвременната бионика… Но не говоря за тях… Разбирате ли, Ричард, ние се ровим в Зоната вече двайсет години, а не познаваме и една хилядна част от това, което е там. А ако става дума за въздействието на Зоната върху човека… Тука между другото ще се наложи да включим в класификацията още една, четвърта група. Вече не от обекти, а от въздействия. Тази група е изучена толкова лошо, че е направо безобразие, макар според мен натрупаните факти да са повече, отколкото е необходимо. Вие знаете, Ричард, аз съм физик и следователно съм скептик. Но и мен понякога ме побиват тръпки, когато мисля за тези факти.
— „Живите покойници“ — промърмори Нънан.
— Не това. „Живите покойници“ са нещо загадъчно, но само толкова. Как да го кажа… Да речем, нещо, което можем да си представим. Ала когато изневиделица около човека ни в клин, ни в ръкав започнат да се разиграват извънфизични, извънбиологични явления…
— А, вие имате предвид преселниците…
— Точно така. Знаете ли, математическата статистика е много точна наука, макар че има работа със случайност. И освен това тази наука е много красноречива, нагледна…
Вече пийнал, Валентин заговори по-високо, бузите му се зачервиха, веждите над огромните му тъмни очила се вдигнаха високо и набръчкаха челото му като хармоника.
— Розалн! — гракна той неочаквано. — Дайте ми още коняк! И в по-голяма чаша!
— Харесват ми тези, дето не пият — с уважение каза Нънан.
— Не се разсейвайте! — строго каза Валентин. — Слушайте какво ви разказват. Много е странно. — Той пое чашата, веднага изпи половината и продължи: — Не знам какво е станало с нещастните мармънтци в момента на Посещението, но ето че един от тях решил да се пресели. Някакъв най-обикновен кореняк. Бръснар. Син на бръснар и внук на бръснар. Премества се той, да речем, в Детройт. Открива бръснарница и се забърква невъобразима каша. Над деветдесет на сто от клиентите му измират в продължение на една година: загиват в автомобилни катастрофи, падат от прозорците, избиват ги гангстери и хулигани, удавят се в плитчини и така нататък, и така нататък. Нещо повече. Нараства броят на нещастията в Детройт. Два пъти по-често възникват пожари от неизправности в електрическите инсталации. Три пъти се увеличава броят на автомобилните катастрофи. Два пъти нараства смъртността от грипните епидемии. Нещо повече. Расте количеството на стихийните бедствия в Детройт и неговите околности. Отнякъде се вземат смерчове и урагани, каквито по тези места не се помнят от хиляда седемстотин и еди-коя си година. Руква пороен дъжд и езерото Мичиган или Ери, или което е там, край Детройт, излиза от бреговете си… Е, и все от този род. И такива катаклизми стават във всеки град, във всяка местност, където се установява преселник от районите на Посещението и количеството на тези катаклизми е правопропорционално на броя на преселниците, установили се в дадено място. И забележете, по подобен начин въздействуват само преселниците, които са преживели самото Посещение. Родилите се след Посещението не оказват никакво въздействие върху статистиката на нещастните случаи. Вие сте живели тук десет години, но сте дошли след Посещението и вас без опасение можем да ви преселим, ако щете, във Ватикана. Как да се обясни това? От какво трябва да се откажем — от статистиката ли? Или от здравия смисъл? — Валентин взе чашата си и я допи наведнъж.
Ричард Нънан се почеса зад ухото.
— М-да — рече той. — Общо взето, доста съм слушал такива приказки, но, честно казано, винаги съм смятал, че всичко това е малко преувеличено. Вярно, от гледна точка на нашата могъща позитивна наука…
— Или, да кажем, мутагенното въздействие на Зоната — прекъсна го Валентин. Той си свали очилата и впери в Нънан черните си късогледи очи. — Всички хора, които достатъчно дълго са били в контакт със Зоната, получават както фенотипни, така и генотипни изменения. Вие знаете какви деца имат сталкерите, знаете и какво става със самите сталкери. Но защо? Къде е мутагенният фактор? В Зоната няма никаква радиация. Химическият състав на въздуха и почвата в Зоната, макар и да има своя специфика, съвсем не е мутагенно опасен. Какво мога да направя при това положение — да започна да вярвам в магии? Или в уроки?
— Аз, разбира се, съчувствувам на вашите терзания — каза Нънан. — Но, откровено казано, мене лично оживелите покойници ми човъркат мозъка много по-силно даже от статистическите данни. Оше повече че никога не съм виждал данните от статистиката, а на покойници съм се нагледал предостатъчно…
Валентин махна безгрижно с ръка.
— Ах, вашите покойници… — каза той. — Слушайте Ричард, как не ви е срам? Та те не са никакви покойници, ами мулаж… Кукли… Или, ако ви харесва повече, наричайте ги биороботи… Киборги… Разбирате ли? За да получи изчерпателна информация за земните жители, чуждият разум е създал роботи-андроиди, като е направил реконструкция по скелети. Харесва ли ви това обяснение?… Уверявам ви, че от гледна точка на фундаменталните принципи „живите покойници“ не са нещо по-удивително, отколкото вечните акумулатори. Просто „инаквите“ нарушават първия принцип на термодинамиката, а покойниците — втория, само в това е разликата. Всички ние в известен смисъл сме пещерни хора — не можем да си представим нищо по-лошо от призрак или върколак. Докато всъщност нарушаването на принципа на причинността е много по-страшно нещо, отколкото цели стада от привидения… и разните там чудовища на Рубенщайн… или на Валенщайн?
— На Франкенщайн.
— Да, разбира се. На Франкенщайн. Мадам Шели. Съпругата на поета. Или дъщерята, — Той неочаквано се засмя. — Тези, вашите покойници, притежават едно любопитно свойство — автономна жизнеспособност. Можеш например да им отрежеш крака и кракът ще продължи да върви, е, няма да върви естествено, а така… изобщо ще живее. Отделно.
— Кракът на мумията — каза Нънан и погледна часовника си. — А не е ли време да си ходим, Валентин? Имам да свърша още една важна работа.
— Да тръгваме — каза Валентин, като старателно се опитваше да пъхне лицето си в рамките на очилата. — Пфу, напихте ме вие, Ричард… — Той хвана очилата с две ръце и усърдно ги пъхна на мястото им. — С кола ли сте?
— Да, ще ви закарам.
Те платиха и се упътиха към изхода. Валентин ходеше още по-изправен, отколкото обикновено, и току със замах удряше показалеца си в челото, поздравявайки познатите лаборанти, които с любопитство и изумление зяпаха светилото на световната физика. На самия изход, като поздравяваше усмихнатия до уши портиер, той събори очилата си и тримата се хвърлиха да ги хванат.
— Пфу, Ричард… — повтаряше Валентин, докато влизаше в пежото. — Напихте ме без-бож-но. Не биваше така, дявол да го вземе… Неудобно е. Утре ще правя експеримент. Знаете ли, много интересна работа…
И той се захвана да разказва за утрешния си експеримент, като току се отклоняваше с някой виц и повтаряше: „Напихте ме… По дяволите…“ Нънан го откара в научното градче и го предаде лично в ръцете на жена му, която взе весело да се възмущава, щом видя в какъв вид е мъжът й.
— И-имаме гости ли? Кой е? А, професор Бойд? Сега ние с него… Ричард! Къде хукнахте, Ричард?…
Нънан чу това, — когато вече бягаше по стълбите. — „Ето че и те се страхуват — мислеше си той, докато се настаняваше отново в пежото. — Страхуват се, страхуват се големите глави… Ами че то така и трябва да бъде. Те трябва да се страхуват даже повече, отколкото всички ние, простите хора, взети заедно. Нали ние просто нищо не разбираме, а те поне разбират до каква степен нищо не разбират. Взират се в тая бездънна пропаст и знаят, че неминуемо ще трябва да се спускат там, сърцето замира, но трябва да се спускат, а как да се спуснат, какво има там, на дъното, и най-важното — ще може ли после да се измъкнат… А ние, грешните, гледаме, така да се каже, на друга страна. Какво пък, може би така и трябва. Нека всичко си върви по реда, а ние все някак ще преживеем. Правилно каза той: най-героичната постъпка на човечеството е това, че е оцеляло и занапред има намерение да оцелее… И все пак, дяволите да ви вземат — каза той на пришълците. — Не можахте ли да си направите пикник на друго място. На Луната например. Или на Марс. И вие сте същата равнодушна шайка като останалите, макар да сте се научили да свивате пространството. Виж ги ти, пикник си направили. Пикник…“
„Как ли ще мога най-добре да се справя с моите пикници? — мислеше той, като караше бавно пежото по
