ярко осветените мокри улици. — Как ли бих могъл по-хитро да свърша тази работа? По принципа на най- малкото действие. Както в механиката. За какъв дявол ми е тази никаква диплома за инженер, ако не мога да измисля как по-хитро да й дам да разбере на тази саката хиена?“
Той спря автомобила пред къщата, където живееше Редрик Шухарт и поседя малко зад волана, като си правеше сметка как да води разговора. После измъкна „инаквото“, слезе от автомобила и чак тогава забеляза, че къщата изглежда необитаема. Почти всички прозорци бяха тъмни, в градинката нямаше никой и даже уличните лампи там не светеха. Това му напомни какво ще види сега и той зиморничаво се сгуши. Даже му мина през ум, че може би с по-разумно да извика Редрик по телефона и да си поговори с него в колата или и някое тихо барче, но после отхвърли тази мисъл. По редица причини. „И освен всичко друго — каза си той, — хайде да не замязваме на всичките тия жалки гадинки, които се разбягаха като хлебарки, попарени с вряла вода.“
Нънан влезе във входа и без да бърза, се заизкачва по отдавна неметеното стълбище. Наоколо цареше мъртва тишина, много врати към стълбищните площадки бяха открехнати или широко разтворени, а от тъмните антрета се носеха застояли миризми на влага и прах. Той спря пред вратата на квартирата, където живееше Редрик, приглади косите си, зад ушите, въздъхна дълбоко и натисна копчето на звънеца. Известно време зад вратата беше тихо, после дъските на пода изскърцаха, ключалката щракна и вратата полека се открехна. Стъпки той така и не чу.
На прага стоеше Маймунката, дъщерята на Редрик Шухарт. В полутъмната площадка на стълбището нахлу ярка светлина от антрето и в първия миг Нънан видя само тъмния силует на момичето и си помисли колко се е източила през последните няколко месеца, но после тя остъпи назад в антрето и той видя лицето й. И моментално гърлото му пресъхна.
— Здравей, Мария — каза той, като се стараеше да говори колкото се може по-ласкаво. — Как си, Маймунке?
Тя не отговори. Мълчаливо и съвсем безшумно се дръпна към вратата на гостната, като го гледаше изпод вежди. Изглежда, не го позна. Пък и той, честно казано, не можеше да я познае. „Зоната — помисли си той. — Лоша работа…“
— Кой е! — попита Гута, като надникна от кухнята. — Боже мой, Дик! Къде се изгубихте толкова време? Знаете ли, Редрик се върна!
Тя забърза към него, като пътьом изтри ръцете си в кърпата, преметната през рамото й, все такава красива, енергична, силна, само дето някак си беше отъняла: лицето й посърнало и очите й такива едни… трескави може би?
Той я целуна по бузата, даде й шлифера и шапката си и каза:
— Чухме да разправят, чухме… Ама все не мога да се измъкна и да намина. В къщи ли си е?
— В къщи е — каза Гута. — Има там един при него… Сигурно скоро ще си отиде, откога седят. Влизайте, Дик…
Той направи няколко крачки по коридора и спря пред вратата на гостната. На масата седеше старец. Сам. Неподвижен и леко изкривен на една страна. Розовата светлина от абажура падаше по широкото му мургаво лице, сякаш издялано от старо дърво, по хлътналата беззъба уста, по втренчените мътни очи…
— Я да отидем в кухнята — припряно каза Гута. — Докато приготвям там вечерята, ще си побъбрим.
— Да, разбира се — бодро каза Нънан. — Толкова време не сме се виждали…
Отидоха в кухнята. Гута веднага отвори хладилника, а Нънан се настани на масата и се огледа. Както винаги, тук всичко беше чисто, всичко блестеше, над тенджерите се вдигаше пара. Печката беше нова, полуавтоматична, значи не бяха останали без пари вкъщи.
— Е, как е той? — попита Нънан.
— Ами все такъв си е — отвърна Гута. — В затвора беше отслабнал, но сега вече се охрани.
— Все тъй риж ли е?
— Има си хас.
— Кибритлия ли е?
— Че как иначе! От това вече до смъртта си не може да се отърве.
Гута сложи пред него чаша „Кървава Мери“ — прозрачният слой водка сякаш висеше над слоя доматен сок.
— Много ли е? — попита тя.
— Тъкмо по мярка.
Нънан си пое дълбоко въздух и като затвори очи, бавно изля в гърлото си сместа. Спомни си, че всъщност цял ден беше пил само коняк.
— Това е друга работа — каза той. — Сега се живее.
— С вас всичко наред ли е? — попита Гута. — Защо не се обадихте толкова време?
— Пустата му работа — каза Нънан. — Всяка седмица се каня да намина или поне да се обадя по телефона, но отначало се наложи да замина за Рексополис, после стана един скандал, после ми казаха, че Редрик се е върнал и си рекох — добре, защо да преча… С една дума завъртя ме шайбата, Гута. Понякога се питам: за какво ли се трепем? Повече пари да изкараме? Ама за какъв дявол са ни парите, като само се трепем и нищо друго не правим?…
Гута подрънка с капаците, надзъртайки в тенджерите, взе от рафта пакет цигари и седна на масата срещу Нънан, сведе очи. Нънан припряно грабна запалката, подаде й огънче и отново, за втори път в живота си, видя, че ръцете й треперят както тогава, когато тъкмо бяха осъдили Редрик и той отиде при нея да й даде пари — отначало тя беше останала без никакви средства и никой в къщата не й даваше назаем. После пари се появиха и то явно доста, и Нънан се досещаше откъде, но продължаваше да идва, носеше на Маймунката лакомства и играчки, по цели вечери пиеше с Гута кафе и двамата заедно правеха планове за бъдещия благополучен живот на Редрик, а после, наслушал се на нейните разкази, отиваше при съседите и се опитваше някак си да ги вразуми, обясняваше им, убеждаваше ги и накрая, изгубил търпение, ги заплашваше: „Нали Рижия ще се върне, тогава здрав кокал няма да ви остане…“ — ала нищо не помагаше.
— А какво прави вашето момиче? — попита Гута.
— Кое?
— Ами онова, с което наминахте тогава… едно такова беличко…
— Та какво момиче ми е то? Стенографка ми беше. Омъжи се и напусна.
— Трябва да се ожените, Дик — каза Гута. — Искате ли да ви сватосам?
Нънан понечи да отвърне както обикновено: „Ще почакам Маймунката да порасне…“, но навреме се спря. Сега вече би прозвучало нетактично.
— Стенографка ми трябва, а не жена — промърмори той. — Оставете го тоя ваш риж дявол и елате да работите при мен като стенографка. Та вие бяхте отлична стенографка. Старият Харис ви споменава до ден днешен…
Маймунката влезе безшумно — изникна на вратата, погледна към тенджерите и към Ричард, после отиде при майка си и се облегна на нея, като извърна лицето си.
— Е, как е, Маймунке — бодро каза Ричард Нънан. — Искаш ли шоколад?
Той бръкна в джоба на жилетката си, извади шоколадово автомобилче в прозрачна обвивка и го подаде на момичето. Тя не помръдна. Гута взе от него шоколада и го сложи на масата. Неочаквано устните й побеляха.
— Да, Гута — все така бодро каза Нънан. — А аз, знаете ли, се каня да се местя. Омръзна ми в хотела. Първо, все пак е далече от института…
— Тя вече почти нищо не разбира — тихо каза Гута и той спря насред думата, взе чашата и почна машинално да я върти в ръцете си.
— Вие не питате как живеем — продължи тя. — И добре правите. Но нали сте ни стар приятел. Дик, няма какво да крием от вас. Пък и не можем да го скрием.
— На лекар водихте ли я? — попита Нънан, без да вдига очи.
— Да. Нищо не могат да направят. А един каза… — тя замлъкна. Той също мълчеше. Нямаше какво да каже, пък и не искаше да мислл за това, но изведнъж го разтърси ужасната мисъл, че това е нахлуване. Не пикник край пътя, не призив за контакт, а нахлуване. Те не могат да изменят нас, но проникват в телата на
