нашите деца и тях изменят по свой образ и подобие. Стана му студено, но веднага си спомни, че вече беше чел нещо такова, някакво джобно издание с ярка, лъскава корица и от този спомен му стана по-леко. Да си измислят могат каквото си щат. В действителност никога не става така, както са го измислили.
— А един каза, че тя вече не е човек — продума Гута.
— Глупости — глухо каза Нънан. — Идете при истински специалист. Идете при Джеймс Катърфийлд. Искате ли да поговоря с него? Ще уредя да ви приеме…
— При кого, при Касапина ли? — Тя нервно се засмя. — Няма нужда, Дик, благодаря. Тъкмо той го каза. Така ни е било писано.
Когато Нънан отново се осмели да вдигне очи. Маймунката вече я нямаше, а Гута седеше неподвижно, с полуотворена уста, очите й бяха пусти, а от цигарата между пръстите й се извиваше дълго стълбче сива пепел. Тогава той бутна към нея чашата на масата и проговори:
— Налейте ми още една чаша, мило дете… и на себе си налейте. И да пием.
Тя събори пепелта, потърси с очи къде да хвърли фаса и го хвърли в мивката.
— В какво сме се провинили? — продума тя. — Ей това не мога да разбера. Какво толкова сме направили? Та все пак не сме най-лошите в този град…
Нънан си помисли, че тя ей-сега ще заплаче, но тя не заплака — отвори хладилника, извади водка и сок и свали от рафта още една чаша.
— Все пак не бива да се отчайвате — каза Нънан. — На света няма нищо, което да не може да се оправи. Повярвайте ми, Гута, аз имам много големи връзки. Ще направя всичко, което мога…
Сега той самият вярваше в това, което говореше и вече прехвърляше наум имена, връзки и градове и му се струваше, че някъде нещо беше чувал за подобни случаи, при които май всичко свършило благополучно, трябваше само да се сети къде е станало това и кой е бил лечителят, но тогава си спомни за какво дойде тук и за господин Лемхен; и си спомни защо се беше сприятелил с Гута, и повече не му се искаше да мисли за нищо, отпъди от главата си всички свързани мисли, седна по-удобно, отпусна се и зачака да му поднесат пиенето.
По това време в антрето се чу тътрузене на крака, потропване и отвратителният, особено сега, глас на Лешояда Барбридж изгъгна: „Я, Рижи! Някой, види се, е наминал при твоята жена — шапка… Аз на твое място не бих оставил тая работа така…“ И гласът на Редрик: „Пази си протезите, Лешояде. И си дръж езика зад зъбите. Ей ти я вратата, да не забравиш да си вървиш, че ми е време да вечерям.“
И Барбридж: „Тю, боже мой, ама че си, човек вече не може майтап да си направи!“
И Редрик: „Достатъчно се майтапихме вече. Стига толкова. Хайде, мърдай.“
Щракна ключалката и гласовете станаха по-тихи — очевидно двамата излязоха на стълбището. Барбридж каза нещо полугласно и Редрик му отвърна: „Край, край, поприказвахме си!“ Пак се чу мърморенето на Барбридж и резкият глас на Редрик: „Казах — край!“ Вратата се тръшна, в антрето изтрополяха бързи крачки и на прага на кухнята се появи Редрик Шухарт. Нънан стана да го посрещне и двамата здраво си стиснаха ръцете.
— Така си и знаех, че си ти — каза Редрик и огледа бързо Нънан със зеленикавите си очи. — 0-о, надебелял си, шишко! Все така се угояваш по баровете… Охо! Ама вие тука, гледам, весело си живеете! Гута, миличка, направи ми и на мене една порция, трябва да ви настигам…
— Та ние още не сме почнали — каза Нънан. — Тъкмо се канехме. Ама от тебе може ли да избяга човек!
Редрик рязко се засмя и тупна с юмрук Нънан по рамото.
— Ей-сега ще видим кой кого ще настигне и кой кого ще изпревари! Аз, братко, две години съм постил. За да те настигна, трябва цистерна да изпия… Хайде, да тръгваме, защо седим тука в кухнята! Гута, носи вечерята…
Той клекна пред хладилника и отново се изправи, като държеше във всяка ръка по две бутилки с различни етикети.
— Ще гуляем! — обяви той. — В чест на най-добрия ни приятел Ричард Нънан, който не изоставя своите хора в беда! Макар да няма никаква полза от това. Ех, жалко че го няма Гуталин…
— А защо не му звъннеш? — предложи Нънан.
Редрик поклати яркорижата си глава.
— Там, където сега му звъни в ушите, още не са прекарали телефон. Е, хайде да тръгваме…
Редрик пръв влезе в гостната и тропна бутилките на масата.
— Ще гуляем, татенце! — каза той на неподвижния старец. — Това е Ричард Нънан, наш приятел! Дик, а това е баща ми, Шухарт-старши…
Ричард Нънан, напълно затворен в черупката си, разтегли уста до уши, размаха приветствено ръка и каза:
— Много се радвам, мистър Шухарт. Как сте?… Та ние се познаваме, Ред — обърна се той към Шухарт- младши, конто ровеше и барчето. — Веднъж вече се видяхме, бегло наистина…
— Сядай — каза му Редрик, като кимна към стола срещу стареца. — Ако ще приказваш с него, говори по-силно — нищо не чува.
Той нареди чашите, бързо отвори бутилките и каза на Нънан:
— Наливай. На татко малко, само на дъното…
Нънан се захвана спокойно да налива. Старецът седеше в същата поза, все така втренчен в стената. Не реагира и когато Нънан побутна към него чашата. А Нънан вече се настрои на новата ситуация. Това беше игра, страшна и жалка, играта разиграваше Редрик и той се включи в тази игра, както цял живот се беше включвал в чужди игри и страшни, и жалки, и срамни, и груби, и много по-опасни, отколкото тази. Редрик вдигна своята чаша и рече: „Е, ха наздраве, а?“ и Нънан по съвсем естествен начин погледна към стареца, но Редрик нетърпеливо зачука с чашата си по чашата на Нънан и каза: „Наздраве, наздраве, ти за него не се безпокой, той няма да изпусне своето…“ и тогава Нънан пак съвсем естествено кимна и те пиха.
Редрик се изкашля и с блеснали очи заговори все с този възбуден и малко изкуствен тон:
— Край, приятелю! В затвора повече не отивам. Ако знаеше, драги мой, колко хубаво е в къщи! Пари имам, намерил съм си хубава къща, ще имаме градинка, не по-лоша, отколкото на Лешояда… Ти знаеш, че исках да замина, още в затвора реших. „За какво пък, викам си, седя в този град? Да върви по дяволите, викам си, всичко да се провали вдън земя.“ Връщам се и — здрасти: забранили изселването! Че какви сме ние, чума ли прихванахме за тези две години?
И той приказваше, приказваше, а Нънан кимаше, пиеше уиски, съчувствено подхвърляше ругатни, риторични въпроси, после взе да го разпитва за къщата — каква е, къде е, колко струва — и двамата с Редрик поспориха. Нънан доказваше, че къщата е скъпа и не е на удобно място, извади си бележника, взе да го разлиства и да посочва адреси на изоставени къщи, които се продават на безценица, а ремонтът ще излезе почти без пари, защото ако подаде молба да напусне града, властите ще му откажат и той ще поиска обезщетение.
— Ти, гледам, вече и с недвижими имоти си се захванал — каза Редрик.
— С всичко по малко се занимавам — отвърна Нънан и му намигна.
— Знам, знам, чух да разправят за твоите афери!
Нънан се ококори, сложи пръст на устата си и кимна към кухнята.
— Добре де, всички го знаят — рече Редрик. — Парите не миришат. Сега вече схванах това добре… Ама си взел за управител Кокала — щях да пукна от смях, когато чух! Вкарал си, разбираш ли, вълка в кошарата… Ами че той е побъркан, аз от малък го познавам’
Тогава старецът бавно, с дървени движения като огромна кукла повдигна ръката си от коляното и я отпусна до своята чаша, а ръката изтропа като дървена. Беше тъмна, със синкави оттенъци и сгърчените пръсти я правеха да прилича на кокоши крак. Редрик замълча и го погледна. На лицето му нещо трепна и Нънан с удивление видя. че на тази хищна луничава физиономия се изписа съвсем истинска съвсем неподправена любов и нежност.
— Пийте, тате, пийте — ласкаво каза Редрик. — Малко може, пийте за здраве… Нищо — полугласно каза той на Нънан, като му намигна затворнически. — Той ще се добере до тази чаша, бъди спокоен…
Като го гледаше, Нънан си спомни какво беше станало, когато лаборантите на Боид дошли да вземат този покойник. Лаборантите били диама, яки, съвременни момчета, спортисти и така нататък, имало и един лекар от градската болница, а с него двама санитари, хора груби и здрави, свикнали да мъкнат носилките и
