Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
За странстващите и пътешестващите
Водата не беше много студена, но въпреки това замръзнах. Седях на дъното под самата канара и цял час предпазливо въртях глава, вглеждайки се в зеленикавите мътни отражения. Трябваше да седя неподвижно, защото септоподите са боязливи и недоверчиви животни, можеш да ги изплашиш със съвсем слаб звук, с неволно рязко движение и тогава те ще си отидат, за да се върнат едва през нощта, а през нощта е най- добре да нямаш нищо общо с тях.
Под краката ми се мотаеше змиорка, поне десет пъти се показа и пак се скри надут раиран костур. Всеки път той спираше и безсмислено пулеше кръглите си очи. Достатъчно беше да се скрие и се появяваше пасаж сребристи дребосъци, устроили си току над главата ми пасище. Ставите ми съвсем се вкочаниха, безпокоях се, че Машка няма да ме дочака и ще влезе във водата да ме търси и спасява. Толкова ясно си представих как тя седи до самата вода и чака, колко се страхува, колко иска да се гмурне и да ме търси, че окончателно бях решил да се измъквам, когато от треволяците, само на двадесет крачки вдясно, се показа септоподът.
Беше доста едър екземпляр. Появи се безшумно и внезапно — като призрак — с окръгленото си сиво туловище напред. Белезникавата му пелерина леко пулсираше, като че ли отпуснато и безразлично поемаше и изхвърляше вода, от което се поклащаше на едната и на другата страна. Краищата на сбраните му пипала, приличащи на откъснати от стар парцал лентички, се влачеха след него и в сумрака мъждееше цепката на полуотвореното му око. Плуваше бавно, както всичките през деня — в странно отвратително вцепенение — неизвестно накъде и непонятно защо. Вероятно ги водеха най-примитивни и тъмни подбуди, може би същите, които управляват движенията на амебата.
Много плавно повдигнах харпуна и поех приклада, целейки се в издутата гърбица. Сребристите дребосъци внезапно се метнаха и изчезнаха и ми се стори, че клепачът на грамадното стъклено око потръпва. Блокирах спусъка и веднага се отблъснах от дъното, спасявайки се от една сепия. Когато отново се обърнах, септоподът вече не се виждаше, само един плътен синьочервен облак избухваше във водата и забулваше дъното. Излязох на повърхността и доплувах до брега.
Денят беше горещ и ясен, над водата висеше синкав облак пара, а небето беше чисто и бяло, само отвъд гората стърчаха като кули неподвижни синкави гърди на облаци.
На тревата пред нашата палатка стоеше непознат мъж с пъстри бански гащета и с превръзка през челото. Беше загорял и не толкова мускулест, колкото невероятно жилав, сякаш с преплетени под кожата въжета. Веднага се виждаше — необикновено силен човек. Пред него стърчеше моята Машка в син бански — дългокрака, мургава, с обгорели кичури коса над острите рамене. Не, тя не скучаеше до водата в тъжно очакване на своя баща: тя разпалено разказваше нещо на този жилав чичко, размахвайки ръце. Стана ми обидно, че тя дори не забеляза моето появяване. А чичото ме забеляза. Той бързо обърна глава, вгледа се, усмихна се и махна с длан. Машка също се обърна и радостно закрещя:
— А, ето го и него!
Излязох на тревата, свалих маската и изтрих лицето си. Мъжът се усмихваше, разглеждайки ме.
— Колко беляза? — попита Машка делово.
— Един.
— Ех, ти — рече Машка.
Тя ми помогна да сваля акваланга и да го сложа на тревата.
— Вчера той беляза два — поясни Машка. — Онзи ден четири. Ако продължава така, най-добре е да отидем на друго езеро — тя взе кърпа и започна да разтрива гърба ми. — Приличаш на току-що замразена гъска — обяви тя. — Това е Леонид Андреевич Горбовски. Астроархеолог. А този, Леонид Андреевич, е моят баща. Казва се Станислав Изанович.
Жилавият Леонид Андреевич кимна.
— Замръзнахте ли? — попита той. — А на нас тука ни е добре — слънчице, тревичка…
— Той сега ще се оправи — каза Машка, разтривайки ме с все сила. — Той иначе е весел, само дето е замръзнал…
Разбира се, че тя вече е дрънкала за мен какво ли не и сега се опитва да поддържа репутацията ми. Нека я поддържа. Аз нямам време да се занимавам с това — аз тракам със зъби.
— Ние с Маша доста се безпокояхме за вас — започна Горбовски. — Искахме дори да се гмурнем, ама аз не мога. Вие например сигурно изобщо не сте в състояние да си представите човек, който никога не се е гмуркал… — Той се опъна по гръб, обърна се настрана и подпря главата си с ръка. — Утре отлитам — съобщи той поверително. — Просто не знам кога ще ми се случи пак да полежа върху тревичка, да мога да се гмурна с акваланг…
— Ами хайде! — предложих.
Той внимателно погледна акваланга и го докосна.
— Непременно — рече и легна по гръб. Сложи ръце под главата и ме погледна. В него имаше нещо изключително предразполагащо. Дори не знам какво точно. Може би очите — доверчиви и малко тъжни. Или може би това, че ухото му стърчеше изпод превръзката някак много забавно. Като ми се нагледа, той наведе очи и погледна към едно синьо водно конче, мотаещо се из тревата. Устните му нежно се свиха. — Водно конче! — рече. — Мъничко водно конче… Синичко… Езерно… Красавец… Седи си мирничко и оглежда какво да налапа… — Той протегна ръка, водното конче литна от тревата и под дъга пое към тръстиката. Изпрати го с поглед, а след това отново се изпъна.
— Колко е сложно, приятели мои — каза той и Машка веднага впи в него любопитни очи. — Ето едно съвършено, изящно и напълно доволно създание! Ще изяде муха, ще се наплоди и ето ти време да мре. Просто, изящно, рационално. И няма душевен смут, няма любовни терзания, нито смисъл на битието, нито самосъзнание…
— Машина — рече Машка. — Скучен кибер!
И това е моята Машка? Едва не се захилих, само прихнах и тя ме погледна с неодобрение.
— Скучен — съгласи се Горбовски. — Именно скучен! А сега си представете, приятели, отровно жълтозелено конче с червеникави кръгове, размах на крилата седем метра, на челюстите — отвратителна черна слуз… Представихте ли си? — Той вдигна вежди и ни погледна. — Ясно, не си представихте. Бягах от такива като побъркан, а пък уж имах оръжие… И ето, пита се: какво е общото между тях, между тези два скучни кибера?
— Това зеленото — попитах — вероятно е от друга планета?
— Несъмнено.
— От Пандора?
— Точно от Пандора — рече той.
— Кое е у тях общото?
— Да — кое?
— Ясно е — казах. — Еднакво ниво на преработка на информацията. Реакции на равнището на инстинкта.
Той въздъхна.
— Думи — рече. — Не се сърдете, но това са само думи. Това не ми върши работа. Трябва да търся следи от разум във Вселената, пък не знам какво е разум. А ми говорят за разни нива на преработка на информацията. Аз знам, че нивата между мен и водното конче са различни, но това е само интуиция. Ха ми кажете: намерих термитник — това следа от разум ли е, или не? На Леонида открихме сгради без прозорци, без врати, — това следа от разум ли е? Какво да търся? Развалини? Надписи? Ръждясали пирони? Седемстенна гайка? Откъде да знам какви следи оставят? Да речем, може целта на живота им да е унищожаването на атмосферата. Или хибридизирането на живота. Или създаването на живот. А може би това водно конче е кибернетичен апарат, пуснат в самопроизводство от незапомнени времена? Да не говоря за самите носители на разума. Та може двайсет пъти да минеш покрай някое гадно и жвакащо в локвата гадинче и само да си запушиш носа от него. А гадинката те гледа с прекрасните си жълти очни ципи и размишлява: „Любопитно. Без съмнение нов вид. Трябва да се върна с експедицията и да хвана поне един екземпляр…“
Той затвори очи с длан и засвирка. Машка направо го ядеше с очи и чакаше. Аз също чаках и мислех със съчувствие: трудно е да работиш, когато задачата ти не е поставена ясно. Блъскаш се в мрака и нито
