крещеше, че чак жилите му се късаха, но тъкмо в този момент наблизо с грохот и трясък минаваха танкове, дори той не чуваше самия себе си; Диана замина нататък, към брода, където всичко беше в пламъци, където ще я убият и той ще остане сам, и в този миг се чу свиреп и пронизващ вой и бомбата се заби право в темето му, право в мозъка… Виктор се хвърли в канавката и се изтърси от креслото.
Р. Квадрига виеше. Беше се разкрачил пред отворения прозорец, гледаше в небето и пищеше като жена. Беше светло, но това не беше дневна светлина: по затрупания с боклуци под се открояваха равни и ясни правоъгълници. Виктор изтича до прозореца и погледна навън. Беше луната — ледена, малка и ослепително ярка. Гледката беше страшна, непоносима и Виктор не можа да разбере веднага причината. Небето все така си беше забулено в облаци, но в тези облаци някой грижливо беше изрязал съвсем правилен квадрат и луната беше в квадрата.
Квадрига вече не виеше. Беше пресипнал и сега издаваше само слаби, стържещи звуци. Виктор с усилие си пое дъх и внезапно почувства, че се изпълва с озлобление. На ония това тук да не им е цирк? За какъв ме вземат? Квадрига продължаваше да скрибуца.
— Престани! — изрева Виктор с омраза. — Не си ли виждал квадрати? Скапан живописец! Блюдолизец!
Хвана Квадрига, увит във вълненото одеяло и го разтресе с всичка сила. Квадрига се строполи на пода и притихна.
— Добре — рече той неочаквано с ясен и отчетлив глас. — Стига ми толкова.
Изправи се на колене и направо, както беше приклекнал, хукна като спринтьор навън. Виктор отново погледна през прозореца. Дълбоко в душата си се надяваше, че му се е привидяло, но гледката си беше все същата и той дори успя да съгледа в долния десен ъгъл на квадрата мъничка звездичка, почти чезнеща в лунния блясък. Чудесно се виждаха мокрите люлякови храсти и бездействащият фонтан с алегоричната риба от мрамор, и изпъстрената с рисунки порта, а зад нея — черната лента на шосето. Виктор седна на перваза и като се опитваше да овладее треперенето на пръстите си, запали цигара. Мимоходом забеляза, че войничето не е в хола — или беше офейкало, или се беше скрило под дивана и примряло от страх. Във всеки случай автоматът си беше на мястото и Виктор се изкикоти истерично, след като съпостави това нещастно парче желязо със силите, издълбали квадратния кладенец в облаците. Виж ти какви фокусници. Не, дори новият свят да загине, и на стария ще му се разкаже играта… И все пак е хубаво, че автоматът ми е подръка. Глупаво е, но с него е някак по-спокойно. А като се позамислиш — не е чак толкова глупаво. Нали е ясно, че се очаква паническо бягство, това витае във въздуха, а когато има паническо бягство, винаги е по-добре да стоиш настрана и да имаш оръжие подръка.
На двора изрева двигател, иззад ъгъла изскочи огромната, безкрайно дълга лимузина на Квадрига (личен подарък от господин президента за безкористната служба с четка в ръка). Без да подбира откъде минава, тя се устреми към портата, изби я с трясък, излетя на шосето, зави и се изгуби от погледа му.
— Все пак избяга, гадината — промърмори Виктор не без завист.
Той слезе от перваза, метна автомата на рамо, надяна шлифера върху него и повика войничето. То не отговори. Надникна под дивана, но там беше само влажният вързоп с униформата му. Виктор запали още една цигара и излезе на двора. В люляковите храсти край избитата врата намери пейка със странна форма, но много удобна, а най-важното беше, че оттам имаше чудесен изглед към шосето. Седна, преметна крак върху крак и се загърна плътно с шлифера. Отначало шосето беше пусто, но скоро мина една кола, после втора, трета и той разбра, че паническото бягство е започнало.
Градът се беше пукнал като цирей. Най-отпред бягаха избраниците, бягаха магистратите и полицията, бягаха промишлеността и търговията, бягаха съдът и данъчните власти, финансовите учреждения и народната просвета, пощата и телеграфът, бягаха златистите ризи — всички, абсолютно всички се спасяваха сред облаци от бензинова воня, сред пукотевицата на ауспусите, разрошени, агресивни, злобни и тъпи, подкупни и алчни, слугите на народа и бащите на града, сред воя на автомобилни сирени, сред истеричния стон на клаксони — ревът огласяше шосето, а гигантският цирей все бълваше ли, бълваше гной, продължаваше да се изцежда. Когато гнойта най-после секна, потече кръвта: народът се понесе в натъпкани догоре камиони, в наклонени на една страна автобуси, в претоварени малолитражки, на мотори, на колела, на каруци, пеша, превити под тежестта на вързопи, бутащи ръчни колички или просто с празни ръце; мрачни, мълчаливи и объркани, оставили някъде назад своите домове, своите дървеници, своето обикновено щастие, подредения си живот, своето минало и своето бъдеще. След народа отстъпваше армията. Бавно преминаха всъдеход с офицери, бронетранспортьор, после два камиона с войници и нашите най-добри в света походни кухни. Последна се движеше полугъсенична бронирана кола с картечници, обърнати назад.
Развиделяваше се, луната избледня, страшният квадрат се разтегна, облаците се топяха, настъпи утрото. Виктор почака петнайсетина минути, но никой вече не се появи и той излезе през портата. На асфалта се въргаляха мръсни дрипи, нечий прегазен куфар — хубав куфар е бил, по всичко личеше, че някоя важна клечка го е изпуснала, — едно колело от каруца, а малко по-нататък, на банкета, беше и самата каруца, в която имаше стар продран диван и един фикус. По средата на шосето, точно срещу вратата — самотен галош. Наоколо беше пусто. Виктор погледна към автогарата. Там вече нямаше нито една кола, нито един човек. В градините зачуруликаха птици, изгря и слънцето, което Виктор не беше виждал вече половин месец, а пък градът — няколко години. Но сега нямаше кой да го гледа. Отново се разнесе бученето на двигател и иззад завоя се показа автобус. Виктор се отдръпна на банкета. Бяха „Братята по разум“ — те преминаха покрай него, обърнали към него равнодушните си, лишени от мисъл лица. Край, помисли си. Да можех да пийна нещо. Но къде е Диана?
Той тръгна бавно обратно към града.
Слънцето беше отдясно, ту се скриваше зад покривите на къщите, ту надничаше през пролуките между тях, ту разпръскваше топла светлина през клоните на полуизгнилите дървета. Облаците изчезнаха и небето стана смайващо чисто. Над земята се издигаше лека мъгла. Беше съвсем тихо и Виктор обърна внимание на странните, едва доловими звуци, които идваха сякаш изпод земята — някакво слабо пука-не, шумолене, ромон. Но после свикна и забрави за тях. Обзе го удивително чувство на покой и сигурност. Крачеше като пиян и почти през цялото време гледаше в небето. На булеварда на Президента до него спря джип.
— Качвайте се — каза Голем.
Голем беше посивял от умора и някак потиснат, а до него седеше Диана — и тя изглеждаше уморена, но въпреки това беше красива, най-красивата от всички уморени жени.
— Слънце — рече Виктор, усмихвайки се. — Вижте какво слънце.
— Той няма да тръгне — каза Диана. — Предупреждавах ви, Голем.
— Защо да не тръгна? — учуди се Виктор. — Ще тръгна. Само че защо трябва да бързаме?
Не се сдържа и отново погледна към небето. После се загледа назад, към пустата улица. Слънцето беше заляло всичко. Някъде там, в полето, се влачеха бежанците, с гръм и трясък отстъпваше армията, бягаха важните клечки. Имаше задръствания, носеха се ругатни, крещяха се безсмислени команди и заплахи. А от север към града приближаваха победителите и тук беше ивица на спокойствие и сигурност, няколко километра пустота, и в пустотата — една кола и трима души.
— Е, какво, Голем, настъпва новият свят?
— Да — отговори Голем. Той се взираше във Виктор изпод възпалените си клепачи.
— А къде са вашите мокреци? Пеша ли идват?
— Няма мокреци — каза Голем.
— Как така няма? — попита Виктор. Погледна към Диана, а тя мълчаливо се извърна.
— Няма мокреци — повтори Голем. Гласът му беше сподавен и на Виктор изведнъж му се стори, че той всеки момент ще заплаче. — Можете да смятате, че изобщо не ги е имало. И няма да ги има.
— Прекрасно — каза Виктор. — Хайде да се поразходим.
— Ще тръгвате ли, или не? — попита вяло Голем.
— Бих тръгнал — рече Виктор, усмихвайки се, — но трябва да се отбия в хотела, да си взема ръкописите… и изобщо — да поогледам. Знаете ли, Голем, на мен тук ми харесва.
— Аз също оставам — каза изведнъж Диана и слезе от колата. — Какво да правя там?
— А тук какво ще правите? — попита я Голем.
— Не знам — каза Диана. — Та нали вече нямам никого, освен този човек.
