— Не всявай паника — каза Виктор. — Винаги можем да офейкаме… Всъщност както искаш. Аз сега няма да тръгна, а ти, щом искаш, заминавай. Вземи и момчето.
— Не — каза Квадрига. — Без теб не тръгвам.
— Тогава престани да трепериш и донеси нещо за ядене — нареди Виктор. — Нали хлябът още не се е превърнал в камък?
Хлябът не се беше превърнал в камък. И консервите си бяха останали консерви, при това съвсем не лоши. Те ядяха, а войничето разказваше колко страх е брало през последните два дни: за летящите мокреци, за нашествието на дъждовните червеи, за децата, които за два дни станали възрастни, за своя приятел, редник Крупман, момче на деветнадесет години, който от страх стрелял в себе си… и още как донесли обеда в караулното, сложили го да се стопли, два часа стоял обедът на печката, но така и не се стоплил и накрая го изяли студен… „А тази вечер застъпих на пост в осем часа, изля се страхотен дъжд, примесен с градушка, над зоната някакви светлинки, а там изобщо не може да има светлинки, музика се разнася, нечовешка, и някакъв глас говори и говори, говори и говори, а какво говори — една дума не мога да разбера. А от степта се зададоха въртящи се стълбове, и — в зоната. Щом влязоха в зоната, портата се отвори и от зоната излетя с колата си господин капитанът. Дори не успях да отдам чест, гледам само, че господин капитанът е на задната седалка без фуражка, без шлифер, удря шофьора по врата и реве: «По- бързо, кучи сине! — крещи той. — По-бързо!» Сви ми се на мен нещо отвътре и сякаш някой ми каза: Бягай, ми вика, плюй си на петите и се омитай, че нищо няма да остане от теб. Е, аз си плюх на петите. Но не по пътя, а напряко, през степта, през деретата, за малко да затъна в блатото. Наметалото ми остана някъде там, съвсем ново беше, вчера ми го дадоха, и най-сетне стигнах до града, а в града — навсякъде патрули. Веднъж едвам се измъкнах, втори път едвам се измъкнах и се добрах дотук, до автогарата, и гледам — бяга народът, цивилните ги пускат, а нашите — друг път, искат пропуск. Та тогава се престраших и…“
Щом разказа историята си, войничето се сгуши в креслото и моментално заспа. Мъчително трезвият Квадрига отново заповтаря, че трябва да се махнат, и то незабавно.
— Виж го човека — настояваше той, като сочеше с вилицата спящото войниче. — Човекът разбира… А ти си тъпак, Банев, твърдоглав тъпак. Как може нищо да не чувстваш. Аз просто физически усещам как откъм север нещо ме задушава… Повярвай ми… знам, че не ми вярваш, но сега ми повярвай, откога ви разправям, че не бива да оставаме тук… Голем ти размъти главата, дългоносият пияница… Разбери, пътят сега е свободен, защото всички чакат да съмне, а после ще разрушат всички мостове, както през четирийсета година… Твърдоглав тъпак си ти, Банев, и винаги си бил такъв, и в гимназията беше такъв…
Виктор му нареди да спи или да върви по дяволите. Квадрига се нацупи, дояде консервите и се настани на дивана, като се зави с мъхесто вълнено одеяло. Известно време се въртя, пъшка, мърмори апокалиптични предупреждения, а после притихна. Беше четири часът.
В четири и десет светлината примигна и угасна съвсем. Виктор се изтегна в креслото, покри се с някакви сухи парцали и също притихна; гледаше в тъмния прозорец и се ослушваше. В съня си войничето простенваше, а капналият от умора доктор хонорис кауза похъркваше. Някъде — изглежда, на автогарата — ревяха двигатели и хора с истерични гласове крещяха нещо неразбираемо. Виктор се опита да се ориентира в ситуацията и стигна до извода, че мокреците все пак са се сдърпали с генерал Пферд, изхвърлили са го от лепрозориума, твърде лекомислено са пренесли седалището си в града и си въобразяват, че щом умеят да превръщат виното във вода и да карат хората да изтръпват от ужас, ще могат да издържат и срещу съвременната армия… каква ти армия — и срещу съвременната полиция. Идиоти! Ще разрушат града и не само че те самите ще загинат, ами и хората ще оставят без покрив. И децата… Децата ще погубят, мръсниците! А защо? Какво искат? Нима отново борба за власт? Ех, вие, и се правите на суперчовеци. Виж ги ти колко са умни, колко талантливи… Същата измет сте като нас. Още един Нов ред искате да въведете, а колкото е по-нов един ред, толкова е по-лош — това вече всички го знаят. Ирма… Диана… Сепна се, напипа в тъмнината телефона, свали слушалката. Телефонът мълчеше. Пак не са могли да поделят нещо, а ние, които нямаме нужда нито от едните, нито от другите, а искаме само да ни оставят на мира, отново ще трябва да се махаме, да се тъпчем един друг, да бягаме, да се спасяваме. Или — още по-лошо — ще трябва да избираме страна, без нищо да разбираме, без нищо да знаем, като вярваме само на думите им и дори не на думите им, а дявол знае на какво… и да стреляме един в друг, и да се ядем един друг…
Обичайните мисли в обичайното русло. Хиляди пъти вече съм мислил по този начин. Свикнал съм. Още от малък съм приучен. Или ура-ура, или — я вървете всички по дяволите, на никого не вярвам. Не умеете да мислите, господин Банев, там е работата. И затова опростявате всичко. На което и да е сложно социално движение да сте се натъквали в живота си, преди всичко сте се стремили да го опростите. С помощта или на вярата, или на неверието си. А когато повярвате, стигате чак до обожание, до най-предано кучешко скимтене. Ако не вярвате обаче, сладострастно, със злъчна омраза храчите върху всички идеали — и върху лъжливите, и върху истинските. Пери Мейсън27 казваше: „Уликите сами по себе си не са страшни, страшно е неправилното им интерпретиране.“ Така е и с политиката. Мошениците интерпретират нещата така, както им е изгодно, а ние, наивниците, приемаме и подкрепяме готовата интерпретация. Защото не умеем, не можем и не искаме да мислим сами. А когато наивникът Банев, който в живота си не е виждал нищо друго, освен политически мошеници, започне сам да тълкува нещата, пак се насажда на пачи яйца, защото е неграмотен и не е научен да мисли истински. Затова и не може да интерпретира нещата в никаква друга терминология, освен в мошеническата. Нов свят, стар свят… и асоциация: нойе орднунг, алте орднунг28.
… Е, добре, но нали наивникът Банев не се с появил днес на бял свят, видял е това-онова, понаучил е някои неща. Не е чак абсолютен маразматик. А нали ги има и Диана, Зурзмансор, Голем. Защо съм длъжен да вярвам на фашиста Павор или на това сополиво недорасло селянче, или пък на ненормално трезвия Квадрига? Защо непременно трябва да мисля за кръв, гной, мръсотия? Мокреците са се опълчили срещу Пферд? Ами прекрасно! Нека го изхвърлят! Отдавна му беше времето… Няма да допуснат и на децата да им се случи нещо. Не би им прилягало… И не се бият в гърдите, не призовават към национално самосъзнание и не дават воля на дремещите инстинкти… Това, което е най-естествено, най-малко приляга на човек — правилно, Бол Кунац, браво на теб… Напълно възможно е в този нов свят да няма нов ред. Страшно? Неуютно? Така и трябва да бъде. Бъдещето се създава от теб, но не за теб. Виж само какъв вой нададох, когато ръцете ми се покриха с обривите на бъдещето! Как се молех да се върна при миногите и водката… Противно ми е да си го спомням, а нали така и трябва да бъде. Да, мразя стария свят. Мразя глупостта му, равнодушието, невежеството, фашизма… А какво съм аз без всичко това? За мен то е хлябът и водата. Разчистете света около мен, направете го такъв, какъвто искам да го видя, и с мен е свършено. Не умея да възхвалявам, мразя възхвалите, а няма да има какво да ругая, няма да има какво да мразя — мъка, смърт… Новият свят ще бъде строг, справедлив, мъдър и стерилно чист — аз няма да му бъда нужен, в него ще бъда кръгла нула. Аз му бях нужен, когато се борех за него… А щом не съм му нужен, значи и той не ми е нужен, но ако той не ми е нужен, защо се боря за него? … Ех, къде останаха добрите стари времена, когато човек можеше да отдаде живота си на построяването на новия свят, а да умре в стария. Акселерация, навсякъде акселерация… Но нали не можеш да се бориш против нещо, без да се бориш за нещо! Какво излиза тогава? Значи, когато сечеш гората, най-много ще си изпати именно клонът, на който седиш…
… Някъде в огромния пуст свят едно момиче плачеше и повтаряше жално: „Не искам, не искам, не е справедливо, жестоко е. Какво от това, че без тях ще бъде по-хубаво, нека тогава да не бъде по-хубаво, нека останат, нека живеят, нима не може да се направи така, че да останат с нас, толкова е глупаво, колко е безсмислено…“ Но това е Ирма, помисли си Виктор. „Ирма!“ — извика и се събуди.
Квадрига хъркаше. Дъждът отвъд прозореца беше спрял и бе станало някак по-светло. Виктор поднесе часовника към очите си. Светещите стрелки показваха пет без петнадесет. От прозореца лъхаше на мразовита влага, трябваше да стане и да го затвори, но се беше затоплил, не му се искаше да се размърдва, клепачите му полека-лека сами се склопиха над очите. Дали насън, или наяве, някъде наблизо минаваха камиони, минаваха един след друг, мъкнеха се по калния разбит път, през безкрайно кално поле, под мръсносиво небе, покрай килнатите на една страна телеграфни стълбове с разкъсани кабели, покрай улучено и разбито оръдие с вирнатото дуло, покрай обгорял комин, на който бяха накацали сити врани, ледената влага проникваше под брезента, под шинела. Страшно му се спеше, но не биваше да спи, защото оттук трябваше да мине Диана, а портичката е заключена, прозорците са тъмни и тя си е помислила, че ме няма, и е продължила нататък; той изскочи от прозореца и хукна с всички сили след камиона; и така
