трофеен шнапс, две консерви страсбургски пастет, две подкови пушен конски салам и пак трофейни копринени долни гащи, за уреждане на семейния живот. Когато се връща в столицата, поручикът не пада духом. Добър техник е и стига да пожелае, веднага ще го вземат на-работа в работилниците на университета, които навремето е напуснал като доброволец в армията, но той не бърза — възобновява старите си познанства, намира си нови приятели, а междувременно изпива вехториите, взети от неприятеля под формата на репарации. На една вечеринка среща жена на име Нора, която много прилича на Диана. Следва описание на вечеринката: довоенни грамофонни плочи, домашно пречистен денатуриран спирт, американски консерви със задушено месо, копринени блузки, облечени на голо, и моркови от всички видове. Подрънквайки с медалите си, поручикът веднага разгонва разните там цивилни, които неуморно слагат на Нора допълнително варени моркови, и започва обсада по правилния начин. Нора се държи странно. От една страна, явно няма нищо против, но от друга страна, му дава да разбере, че е опасно да започва връзка с нея. Обаче разгорещен от денатурирания спирт, бившият поручик не иска нищо да знае. Те напускат вечеринката и тръгват към дома на Нора. Следвоенната столица нощем: рядко срещащи се улични фенери; осеян с дупки паваж; оградени развалини; недостроен цирк, в който гният шест хиляди военнопленници, охранявани от двама инвалиди; в една вече абсолютно тъмна пресечка ограбват някого. Нора живее в старинна триетажна къща, стълбището е изкаляно, на една врата е написано с тебешир: „Тук има немска овчарка“. В дългия коридор, затрупан с разни вехтории, някакви вмирисани типове се отдръпват в сянката. Нора дрънчи силно с многобройните си ключове, отваря своята врата, облицована с като по чудо запазила се блестяща кожа. В антрето още веднъж го предупреждава, но като предполага, че става дума за някакви престъпници, Б. само й отговаря, че на кон и с гола сабя е влизал в бой с танкове. Стаичката е твърде чиста и уютна за онова време, вътре има огромен диван. Нора гледа поручика с някакво съжаление, излиза за малко и се връща със започната бутилка коняк, облечена възможно най-съблазнително. Оказва се, че имат на разположение само половин час. След като изтича половината час, напълно задоволеният поручик си тръгва с надеждата да се срещнат отново. В края на коридора вече го чакат — двамата вмирисани типове в сенките. Усмихвайки се неприятно, те му преграждат пътя и му предлагат да си поговорят. Без излишни думи поручикът се заема да ги бие и постига неочаквано лесна победа. Повалени на пода, плачейки и кискайки се едновременно, вмирисаните типове разясняват на поручик Б. в какво положение е изпаднал. Той е набил свои хора. Сега всички те са свои хора. Нора не е просто съблазнителна жена. Нора е кралица на столичните дървеници. С вас вече е свършено, господин офицер, ще се срещнем в „Атакама“, ние се събираме там всяка нощ. Вървете си вкъщи, а когато сърбежът стане нетърпим, елате там, отворено е до сутринта…
В западните покрайнини на столицата, в богаташка къща, близо до химически завод живее многодетният титулярен съветник Б. Преднамерено подробно и преднамерено скучно описание на семейния бит на героя: три стаички, кухня, антре, похабена жена, пет дребни дечица, едра стара тъща, пренесла се тук от село. От химическия завод се разнася воня, денем и нощем над него се издигат стълбове разноцветен дим, от отровната смрад умират дърветата, тревата жълтее, странно мутират мухите. Вече няколко години титулярният съветник води кампания да обуздае завода: гневни протести до администрацията, сълзливи петиции до всички инстанции, унищожителни фейлетони във всички вестници, безплодни опити за организиране на стачни постове пред портала. Обаче заводът е като бастион. На крайбрежната улица пред завода отровените пазачи падат в несвяст, домашните животни измират, цели семейства напускат домовете си и тръгват да скитат; във вестниците се появява некролог за преждевременната смърт на директора на завода. Жената на титулярния съветник Б. умира, а децата му едно след друго заболяват от бронхиална астма. Една вечер, когато слиза в мазето за дърва, той открива минохвъргачка и огромно количество мини, останали там от времето на Съпротивата. Още същата нощ пренася всичко това на тавана и отваря капака на прозорчето. Заводът се вижда като на длан: под силната светлина на прожекторите насам-натам сноват работници, летят вагонетки, плуват жълти и зелени облаци отровни пари. „Ще те унищожа!“ — прошепва титулярният съветник и открива огън. Този ден не отива на работа, на следващия — също. Не спи и не яде, клекнал е до прозорчето и стреля. Спира само от време на време, за да изстине минохвъргачката. Оглушал е от изстрелите и е ослепял от барутния дим. Понякога му се струва, че химическата смрад отслабва и тогава се усмихва, облизва устните си и шепне: „Ще те унищожа!“. После, останал без сили, пада и заспива, а когато се събужда, вижда, че мините свършват — останали са само три. Изстрелва ги и се показва през прозорчето.
Обширният двор на завода е осеян със снарядни ями, зеят разбитите прозорци, следите от попаденията тъмнеят по грамадните газохранилища, в двора е прокопана сложна система от окопи, по които бързо пробягват работници, много по-бързо отпреди летят вагонетките, шофьорите на автокарите са защитени с железни листове, а когато вятърът отвява облаците отровни изпарения, върху тухлената стена на административната сграда изпъква пресен надпис с бяла боя: „Внимание! При обстрел тази страна е особено опасна…“
Виктор дочете последната страница, запали цигара и погледна листа в пишещата машина. Там имаше само ред и половина: „Когато излезе от редакцията, журналистът Б. понечи да вземе такси, но размисли и слезе в станцията на метрото.“ Виктор знаеше много добре какво ще се случи след това с журналиста Б., но не можеше да пише повече. Часовникът му показваше три без петнайсет. Стана и отвори прозореца. На улицата беше непрогледен мрак и в мрака проблясваше дъждът. Виктор допуши цигарата си до прозореца, изхвърли угарката в мократа нощ и позвъни на рецепцията. Отговори му непознат глас. Виктор попита кой ден от седмицата е днес. Като се забави малко, непознатият глас го уведоми, че сега е нощта в петък срещу събота. Виктор примигна няколко пъти, затвори телефона и решително издърпа листа от машината. Стига толкова. Две денонощия поред, без да вдигне глава от пишещата машина, без да види някого, без да разговаря с когото и да било, изключил телефона, неотговарящ на почукванията, без Диана, без нищо за пиене, май дори без ядене, като само от време на време полягаше на леглото, за да види насън как кралицата на дървениците стои до горния праг на вратата и помръдва черните си мустачки… Стига толкова. Журналистът Б. ще почака на перона, докато пристигне влакът с надпис „Забранено качването!“. Няма какво да направи. А пък за нас е време да похапнем, заслужили сме си го, ей богу… Виктор отмести пишещата машина, прибра ръкописа в бюрото си и претършува празния бар. После задъвка една корава кифла с конфитюр и тъжно се заоплаква от себе си, че предния ден беше излял половин бутилка бренди в мивката, за да не го изкушава, но се радваше, че все пак цикълът „Зад кулисите на големия град“ е започнат и то не лошо, прекрасно, напълно задоволително. Макар че навярно щеше да се наложи да преписва всичко наново. „Странно е обаче — помисли си — защо тези разкази потръгнаха именно сега? Защо това не стана преди година или преди две години, когато ги замислих? Сега би трябвало да пиша за жалкия пияница, въобразил си, че е супермен, ето за какво би трябвало да пиша. Нали с това започнах. Всъщност не ми се случва за първи път. Като си помисля, като хубаво си припомня, излиза, че винаги става така. Тъкмо затова не може да се пише по поръчка. Започваш роман за младежките години на господин президента, а скоро се оказва, че пишеш за необитаем остров, където живеят странни маймуни, които не се хранят с банани, а с мислите на корабокрушенците… Е, тук, да речем, връзката е на повърхността. Но каквото и да говорим, винаги я има. Трябва само малко да се поровиш, но кой ще има желание да се рови, когато му се иска да пийне след двудневно въздържание. Я да взема да сляза долу, на рецепцията винаги ще се намери нещо за пиене. Ей сега ще си доям кифлата и слизам…“
Виктор потрепна и престана да дъвче. От черната бездна зад прозореца сред плисъка на дъжда се разнесе звук, сякаш някой рязко удари с чук по дъска. „Стрелят“ — помисли си учудено той. Известно време се ослушва напрегнато.
… Е, добре, а какво е искал да каже авторът с тази своя творба? Защо му е трябвало да възкресява тежките следвоенни времена, когато тук-там все още се срещаха дървеници и лекомислени жени? Може би авторът е искал да опише героизма и непоколебимостта на столицата, която, под ръководството на Негово високопревъзходителство… Няма да се получи, господин Банев! Няма да позволим! Целият свят знае, че по лично указание на господин президента на собствениците на химическите предприятия, замърсяващи околната среда, само в столицата са наложени глоби в размер на… Че благодарение на личната и непрестанна грижа на господин президента над сто хиляди деца от столицата всяка година се изпращат в извънградски лагери… Че съгласно йерархията чиновете, по-ниски от придворен съветник, нямат право да събират подписи под петиции…
В този миг светлината угасна. „Хей!“ — каза Виктор на глас и лампата отново светна, но наполовина по-
