слабо. „Т-това пък какво е?“ — рече той, но не стана по-светло. Почака малко, после позвъни да рецепцията. Никой не вдигна слушалката. Можеше да се обади до електростанцията, но за целта трябваше да намери телефонния указател. Но къде да го търси, пък и вече беше време да си ляга. Само че първо трябваше да пийне нещо. Стана и внезапно чу някакво шумолене. Някой търкаше с ръце по вратата. После започна да я бута.
— Кой е? — попита Виктор.
Никой не му отговори, чуваше се само, че продължават да бутат и да сумтят. Виктор усети, че го обзема страх. Стените, озарени от червеникавия полумрак, започнаха да му се струват чужди и необичайни, в ъглите се бяха сгъстили прекалено много сенки, а зад вратата мърдаше нещо голямо, тъпо и лишено от разум. „С какво да го цапардосам?“ — зачуди се Виктор, озъртайки се, но в този миг зад вратата се разнесе дрезгав шепот:
— Банев, ей, Банев, тук ли си?
— Идиот — подхвърли полугласно Виктор, отиде в антрето и превъртя ключа. В стаята се вмъкна Р. Квадрига. Беше по халат, с разрошени коси, а очите му играеха.
— Слава богу, че поне ти си тук — веднага заговори той. — Иначе съвсем щях да се побъркам от страх… Слушай, Банев, трябва да се измитаме… Да си тръгваме, а? Да си тръгнем оттук, Банев… — Той хвана Виктор за ризата и го задърпа към коридора. — Да тръгваме, невъзможно е вече…
— Побъркан — каза Виктор, изскубвайки се. — Иди да спиш, откачалко. Три часът е.
Но Квадрига отново го хвана ловко за ризата и Виктор изумен откри, че докторът хонорис кауза е абсолютно трезвен и дори не лъха на алкохол.
— Не бива да спим — каза Квадрига. — Трябва да се махнем от този проклет хотел. Виждаш ли какво стана с тока? Ще загинем тук… И изобщо — трябва да се махнем от града. На вилата имам кола. Да вървим. И сам бих си тръгнал, но ме е страх да изляза…
— Чакай, не ме дърпай — рече Виктор. — Първо се успокой. Той избута Квадрига в стаята, настани го в креслото и влезе в банята за чаша вода. Квадрига веднага скочи и побягна след него.
— С теб сме сами тук, никой не е останал — каза той. — Голем го няма, портиерът го няма, директорът го няма…
Виктор завъртя крана. Тръбите избучаха, потекоха няколко капчици.
— Какво — попита Квадрига, — вода ли искаш? Да вървим, в стаята си имам цяла бутилка. Само че по- бързо. И да сме заедно.
Виктор разтресе крана, потекоха още няколко капки и тръбите престанаха да бучат.
— Какво става? — попита, почувствал, че се вцепенява. — Да няма война?
Квадрига махна с ръка:
— Каква война… Трябва се махаме, докато не е станало късно, а той ми разправя „война“…
— Къде да изчезваме?
— По пътя — каза Квадрига и се изкикоти идиотски. Виктор го отмести с лакът, излезе от стаята и тръгна надолу, към рецепцията. Квадрига заситни след него.
— Слушай — мърмореше той, — нека да минем през черния вход… Само да успеем да се измъкнем, а там имам кола. Заредил съм до горе с бензин… Сякаш предчувствах, ей богу… Ще си пийнем водка и тръгваме, че то тука и водка не остана…
В коридора цареше сумрак, плафоните светеха като червени джуджета, на стълбите нямаше никакво осветление, нито пък във фоайето, само лампата над рецепцията едва мъждукаше. Там седеше някой, но не беше администраторът.
— Да вървим, да вървим — прошепна Квадрига и задърпа Виктор към изхода. — Там не бива, там не е хубаво…
Виктор се освободи от него и се запъти към рецепцията.
— Какви са тези безобразия тук при вас… — започна и млъкна.
На рецепцията седеше Зурзмансор и бързо пишеше нещо в дебела тетрадка.
— Банев — рече той, без да вдига глава. — Край, Банев, това е всичко. Прощавайте. И не забравяйте нашия разговор.
— Та аз не смятам да заминавам — възрази Виктор. Гласът му секна. — Искам да разбера какво става с тока и водата. Това ваша работа ли е?
Зурзмансор вдигна жълтото си лице.
— Не — каза той. — Ние вече не работим. Сбогом, Банев. Той протегна през гишето ръката си в черна ръкавица.
Виктор машинално я пое, усети ръкостискането и също я стисна.
— Такъв е животът — каза Зурзмансор. — Човек създава бъдещето, но не за себе си. Навярно вече сте го разбрали. Или скоро ще го разберете. Това се отнася повече за вас, отколкото за нас. Сбогом.
Той кимна и отново се зае да пише.
— Да вървим! — просъска Квадрига в ухото на Виктор.
— Нищо не разбирам — рече високо Виктор и гласът му отекна из цялото фоайе. — Какво става тук?
Не искаше във фоайето да е тихо. Не искаше да се чувства тук външен човек. Не той беше чуждият тук и нямаше защо Зурзмансор да седи в три часа на рецепцията. „И няма какво да ме заплашвате, не съм ви Квадрига…“ Но Зурзмансор не го чуваше или не искаше да го чува. Тогава Виктор демонстративно сви рамене, извърна се и тръгна към ресторанта. На входа обаче спря.
В залата лампионите светеха мъждиво, полилеите светеха мъждиво, мъждиво светеха и лампите по стените и залата беше пълна. Около масите бяха насядали мокреци. Всички изглеждаха еднакви, само дето седяха в различни пози. Едни четяха, други спяха, а мнозина, сякаш вцепенени, гледаха неподвижно някъде в пространството. Голите им черепи проблясваха, носеше се дъх на влага и лекарства. Прозорците бяха разтворени, а на пода тъмнееше вода. Не се чуваше нито звук, само отвън звучеше плисъкът на дъжда…
После отнякъде се появи Голем — напрегнат, загрижен, съвсем състарен — и застана пред Виктор.
— Защо сте още тук? — попита той полугласно. — Вървете си, не бива да сте тук.
— Какво значи „не бива да съм тук“? — каза Виктор, отново ядосан. — Искам да пия нещо.
— По-тихо — каза Голем. — Мислех, че вече сте си заминали. Чуках на вратата ви. Къде отивате сега?
— Горе, в стаята си. Ще взема една бутилка и ще се кача в стаята си.
— Тук няма алкохол — каза Голем.
Виктор мълчаливо му посочи с пръст бара, където мъж-диво проблясваха редиците бутилки. Голем се огледа.
— Няма — каза той. — Уви.
— Искам да пия — повтори упорито Виктор.
Но не чувстваше никакво упорство в себе си. Просто се перчеше. Мокреците го гледаха. Четящите свалиха книгите, вцепенените извърнаха черепите си и само спящите продължиха да спят. Десетки блестящи очи, сякаш увиснали в червеникавия сумрак, гледаха в него.
— Не отивайте в стаята си — каза Голем. — Махнете се от хотела. Идете при Лола… Или при доктора, на вилата… Само трябва да знам къде ще бъдете. Ще дойда за вас. Слушайте, Викторе, не се инатете, а правете каквото ви казвам. Сега нямам време да ви разказвам какво става, пък и не е удобно. Жалко, че Диана не е тук, тя щеше да потвърди…
— А къде е тя?
Голем отново се озърна и погледна часовника си.
— В четири часа… или в пет… тя ще бъде на автогарата при Слънчевите порти.
— А къде е сега?
— Сега е заета.
— Така — рече Виктор и също погледна часовника си. — В четири или в пет часа при Слънчевите порти.
Много му се искаше да се махне. Непоносимо беше да стои във фокуса на вниманието на това тихо сборище.
