— Помощ! — закрещя Квадрига.
— Млъкни бе, глупак — каза му Виктор. — Предавам се, предавам се — обърна се той в тъмнината към онзи, който опираше дулото на автомата в гърдите му и дишаше тежко.
— Ще стрелям! — предупреди го уплашено гласът.
— Няма защо да стреляш — каза Виктор. — Нали се предаваме.
Усети, че гърлото му пресъхва.
— Я се събличай! — нареди гласът.
— Как така?
— Сваляй обувките, шлифера… панталоните…
— Защо?
— Бързо, бързо! — изсъска гласът.
Виктор се концентрира, отпусна ръце, отскочи встрани, улови с две ръце автомата и отмести дулото му нагоре… Грабителят писна, задърпа се, но, кой знае защо, не стреля. Двамата пъшкаха и всеки се напъваше да изтръгне оръжието от другия.
— Банев! Къде си? — закрещя отчаяно Квадрига.
От допира и по миризмата личеше, че човекът с автомата е войник. Той се съпротивлява още известно време, но Виктор беше значително по-силен.
— Край — каза Виктор през зъби. — Стига… Престани да се дърпаш, защото ще ти фрасна един.
— А вие ме пуснете! — пропищя войникът, съпротивлявайки се слабо.
— За какво ти са моите панталони? Какъв си ти? Войникът само пъшкаше.
— Викторе! — крещеше Квадрига, вече някъде в далечината. — Ааа!
Иззад ъгъла насам свърна кола и освети за миг с фаровете си едно познато луничаво лице и опулените от страх очи под каската, а после отмина.
— Я, та аз те познавам! — възкликна Виктор. — Защо ограбваш хората? Я дай автомата.
Войникът покорно се измъкна изпод ремъка, който за момент се закачи в каската му.
— Та за какво ти са моите панталони? — попита го Виктор. — Дезертираш?
Войникът сумтеше. Беше симпатичното войниче с луничките.
— Е, какво мълчиш?
Войничето заплака с тънко гласче.
— Вече ми е все едно… — замърмори то. — И без това ще ме разстрелят. Напуснах поста. Избягах от поста, изоставих поста, къде да се дявам сега… Ще ме пуснете ли, а, господине? Нали не исках да ви причиня зло, та аз не съм някакъв злодей, нали няма да ме предадете, а?
Той подсмърчаше и се секнеше и навярно в тъмницата бършеше сополите си с ръкава на шинела — жалък като всички дезертьори, уплашен като всички дезертьори и готов на всичко.
— Добре — каза Виктор. — Ще дойдеш с нас. Няма да те издадем. И дрехи ще се намерят. Да вървим, само не изоставай.
Той тръгна напред, а войничето се помъкна след него, все още хлипайки.
Намериха Квадрига по кучешкия вой. Сега вече на врата на Виктор висеше автомат, в лявата му ръка конвулсивно се беше вкопчило хлипащото войниче, а в дясната — виещият тихо Квадрига. Някакъв кошмар. Разбира се, можеше да свали пълнителя и да върне автомата на хлапето, заедно с един ритник. Но му дожаля. И за сополанкото му дожаля, а и автоматът можеше да потрябва… Посъветвахме се тук с народа и се наложи мнението, че е рано да се разоръжаваме. Автоматът все още може да потрябва в предстоящите битки за светлото бъдеще…
— Престанете да хленчите, и двамата — каза Виктор. — Сега ще дотичат патрулите.
Те притихнаха, а след пет минути, когато пред тях замъждукаха слабите светлинки на автогарата, Квадрига задърпа Виктор надясно, мърморейки радостно:
— Пристигнахме, слава тебе, Господи…
Квадрига, разбира се, беше забравил в хотела ключа от портичката, в джоба на панталоните си. Псувайки, с усилие се прекатериха през оградата. Като не спираха да псуват, те се лутаха известно време сред мокрите люляци и едва не паднаха във фонтана. Най-накрая се добраха до входа, разбиха вратата и нахълтаха в хола. Щракна електрическият ключ и холът се озари от пурпурен здрач. Виктор се строполи в най-близкото кресло. Докато Квадрига тичаше из вилата да търси хавлиени кърпи и сухи дрехи, войничето бързо се съблече по бельо, събра униформата си на купчина, върза я на възел и я мушна под дивана. Едва тогава се поуспокои донякъде и престана да хлипа. После Квадрига се върна и те дълго и ожесточено се разтриваха с кърпите и се преобличаха.
В хола цареше хаос. Всичко беше преобърнато, разхвърляно, разпиляно. По пода се въргаляха куп книги, прашни дрипи и свалени картини, рисувани с маслени бои. Под краката им скърцаха натрошени стъкла, търкаляха се изстискани и сбръчкани тубички боя, правоъгълният екран на телевизора зееше пусто, масата беше затрупана с мръсни чинии, съдини, прибори и развалени остатъци от ядене. Общо взето, само ъглите не бяха затрупани, а може и те да бяха — в полумрака не личеше. В къщата така вонеше, че Виктор не издържа и отвори прозореца.
Квадрига се залови да домакинства. Първата му работа беше да подхване масата от единия край и да я надигне, така че всичко с трясък се изсипа на пода. После я избърса с мокрия халат, изтича някъде и донесе три кристални чаши с вид на антикварни ценности и две квадратни бутилки. Подскачайки от нетърпение, той измъкна тапите им и напълни чашите.
— Да сме живи и здрави… — промърмори той, грабна своята чаша и жадно я притисна до устните си, като предварително опули очи от насладата.
Виктор мачкаше цигарата си и го гледаше снизходително усмихнат. Внезапно по лицето на Квадрига се изписа огромно изумление, примесено с обида.
— И тук е същото… — рече той отвратен.
— Какво става? — попита Виктор.
— Вода — плахо се обади войничето. — Чиста вода. Студена. Виктор отпи от своята чаша. Да, наистина беше вода, чиста студена вода, може би дори дестилирана.
— С вода ли ни поиш, Квадрига? — попита той.
Без да проговори, Квадрига взе втората бутилка и отпи. Лицето му се изкриви. Той плю, рече: „Боже мой!“, скочи и излезе на пръсти от стаята. Войничето пак изхлипа. Виктор разгледа етикетите на бутилките: „ром“, „уиски“. Отново пийна от чашата — вода. Тази работа миришеше на най-обикновена дяволска магия. Дъските на пода изскърцаха от само себе си и кожата на гърба му настръхна под втренчения поглед на нечии очи. Войничето завря глава дълбоко в яката на огромната фланела на Квадрига и издърпа ръкавите й, така че ръцете му се скриха вътре. Очите му бяха опулени, не откъсваше поглед от Виктор.
— Какво си ме зяпнал? — попита дрезгаво Виктор.
— А вие какво? — прошепна войничето.
— На мен нищо ми няма, а ти какво се пулиш?
— Ама вие какво… Някак страшно ми стана… Не бива така…
„Спокойствие — каза си Виктор. — Няма нищо страшно. Та нали са суперчовеци. Суперчовеците могат да правят какво ли не. Те, братко, всичко могат. Да превръщат водата във вино, а виното — във вода. Седят си там, в ресторанта, и превръщат. Подриват основата, крайъгълния камък… Трезвеници, мамка им…“
— Уплаши ли се? — попита той войничето. — Май напълни гащите.
— Ами то си е страшно! — оживи се войничето. — Вашето нищо не е, аз там как се напатих… Стоиш си ти на пост нощем, а той излита от зоната, поглежда те отгоре и си продължава нататък… Един капрал от нашите наистина напълни гащите… А капитанът все ни разправяше: ще свикнете, казва, служба, казва, клетва, казва… Ще свикнеш, друг път. Преди известно време един долетя, кацна на покрива на караулното и гледа, гледа… а очите му, нали не са човешки, едни такива червени, светят и целият направо вони на сяра…
Войничето измъкна ръцете си от ръкавите и се прекръсти. От дебрите на вилата пак изникна Квадрига, все така прегърбен и пристъпващ на пръсти.
— Само вода — рече той. — Викторе, хайде да се махаме. Колата е в гаража, резервоарът е пълен, качваме се и се омитаме! А?
