Той кокетно присвиваше очи и поклащаше във въздуха омекналата ми длан, а аз усетих, че всичко вътре в мен се свива от лошо предчувствие. Сигурно работата преди всичко беше там, че тези думи бяха произнесени тъкмо от Костя. Не знам. Но веднага си помислих, че още не е приключила онази глупашка история с оня… как беше… с дяволския еликсир, който сам бях измислил, за своя зла беда… Нищо не е приключило, какво от това, че съвсем бях забравил за съгледвача с карираното двулицево палто, те обаче не са ме забравили и ето че съм направил някакъв ловък ход, изглежда, съм излъгал някого, рискувал съм, глупакът му с глупак, и сега могат да ми го напомнят! И разбира се, ще ми го напомнят, задължително ще го сторят!
Исусе, Марийо и Йосифе! Дано този Костя Кудинов пропадне там, откъдето няма връщане! С неговите тайнствени маниери, намеци и полунамеци! Вече след минута намигания, присвивания на очи и раздрусване на дланта ми се разбра, че става дума за съвсем друго нещо.
В началото на декември редакторът на „Московски плейбой“, мой познат, ми даде да рецензирам повестта на Бабахин, председателя на нашата жилищна комисия. Даде ми ръкописа и каза следното: „Разкатай го тоя и от нищо се не бой, рецензията е вътрешна, а нашият главен вече е в пре-динфарктно състояние от тоя Бабахин“. Повестта наистина беше чудовищна и аз го сторих. Разкатах го. С наслада. А в навечерието на Нова година Бабахин с гръм и трясък го изритаха от председателството. Разбира се, не за това, че пише повести, способни да докарат до инфаркт дори толкова закален човек като главния редактор на „Московски плейбой“. Не, изритаха го, защото беше „ял от хляба на беззаконието и беше пил от присвоеното вино“. И сега този идиот Костя Кудинов си беше въобразил, че аз предварително съм предвидил всичко и съм рискувал да се опълча срещу Бабахин още в началото на декември, когато всичко още би могло да се обърне и така, и иначе…
И нещо повече. Този идиот Костя Кудинов смяташе рецензията ми за безразсъдна, макар и героична постъпка, защото предполагаше — впрочем, не без основание, — че Бабахиновците не умират, че винаги се връщат и никога нищо не забравят.
Кому в наше време е приятно да попадне под подозрението, че проявява безразсъдно геройство? Но аз бях благодарен на Костя за това, че той, изглежда, бе забравил за моите приключения с еликсира на живота и аз само снизходително го потупах по рамото и му дадох да разбере, че всичко това са дреболии и с моите яки връзки не ме е страх от никакви Бабахиновци. Като го оставих да разсъждава какви ползи може да извлече от познанството си с една толкова важна персона, аз бавно и в известен смисъл дори величествено поех надолу по стълбите.
Все пак не се размина без карираното палто, което отново напомни за себе си, макар по един донякъде неочакван начин.
Когато излязох от метрото на „Кропоткинска“, видях до будката за цигари това най-голямо постижение на двадесети век — червено-жълтия фургон на специалната медицинска служба. Задните му врати бяха отворени и двамина милиционери въдворяваха в недрата му карирано двулицево палто. Въдворяваното палто хвърляше къчове, а може би не хвърляше къчове, а напразно се мъчеше да намери опора. Не виждах лицето му. Изобщо нищо друго не виждах, ако не се броят очилата. Металната рамка на очилата — делово я пренесе покрай мен, държейки я с два пръста, третият милиционер, който тутакси се скри зад фургона. После вратите се затръшнаха, колата изпусна кубически метър гнусна смрад и отпътува. Това беше цялото приключение и нямаше кого да попитам какво се е случило тук, защото бяха отминали времената, когато подобни инциденти събираха зрители. Продължих по пътя си.
Влязох в Клуба в три без четвърт. На входа този път дежуреше не недовиждащата Маря Трофимовна, а една още млада пенсионерка, която работи при нас съвсем отскоро, обаче вече познава всички, във всеки случай — поне мен. Ние се поздравихме с лек поклон и аз я предупредих, че чакам дама, съблякох се и се затътрих към приемната комисия. Зина-ида Филиповна, черноока и белолика, както винаги много заета и много угрижена, ми посочи шкафа, където на три рафта на отделни купчини лежаха съчиненията на претендентите. Направо не е истина, те са само осем човека, а са публикували толкова нещо!
— Избрах нещата за вас, Феликс Александрович — рече Зинаида Филиповна с разсеяна усмивка. — Нали предпочитате военно-патриотичната тема? Ей оная, дясната купчинка, някой си Халабуев. Вече съм ги записала на ваше име.
Жалък и тъжен беше видът на дясната купчинка, въплътила духа и мисълта на неизвестния ми Халабуев. Три хилави броя „Прапоршчик“ с акуратни опашчици на хартиените лентички за отбелязване на страниците и самотното, също хилаво книжле на Северносибирското издателство „Пазим небето!“.
И кой те е препоръчал, Халабуев, помислих си аз. Кой така необмислено те е хвърлил на нас, лъвовете, с твоите три разказчета и една мижава повест? Пък и това не е повест дори, а леко белетризиран очерк от живота на служещите в ракетни или въздушни войски. Че ти, Халабуев, ще си само една малка хапка за нашите гвардейци, ако, разбира се, не си се подсигурил с тяхното благоразположение. Но дори да си се подсигурил, Халабуев, няма да заситиш и наполовина апетита на нашите специалисти по куртоазна френска литература от осемнадесети век! Обаче, ако си успял да си осигуриш и тяхната благосклонност, тогава чест и хвала на теб, Халабуев, тогава ще стигнеш далеч и много е възможно след едно пет години всички ние да се тълпим пред твоя праг, за да ти се молим за правото да наемем вила в Подмосковието…
С въздишка взех Халабуев под мишница и след като учтиво се сбогувах със Зинаида Филиповна, поех директно към ресторанта.
Случи се така, че макар в ресторанта да нямаше кой знае колко хора, имаше само една удобна свободна маса. Когато се настаних на нея, на масата вдясно се оказа Витя Кошел-ков, нашият най-прочут хуморист и автор на множество скечове, с папийонка, четящ с непристъпен вид вестник „Морнинг Стар“ на чаша кафе.
А на масата отляво чуруликаха, дъвчейки непрекъснато, две дами на неопределена възраст, впрочем със съвсем апетитна външност — или дописници, или дупесници, според класификацията на Жора Наумов.
На масата право пред мен Аполон Аполонович Владимирски гощаваше една от многобройните си роднини от трето (а може би четвърто) коляно по съребрена линия с обяд, полят с шампанско. Той ме забеляза и ние сведохме глави за поздрав.
Той беше все същият, какъвто го видях преди четвърт век. Малка, съвсем олисяла като въздушно балонче глава върху дълъг, надиплен врат на игуана, огромни черни очи — само зеници, без ириси, отпусната уста и безредно тракащи изкуствени челюсти, сякаш живеещи самостоятелен живот, плавни диригентски движения и рязък висок глас на човек, който е равнодушен към мнението на околните. Както и старомодно, сигурно от началото на века, костюмче с възкъси ръкави, под които изпълзяваха ослепителни маншети. Приличаше ми на пришълец от невъобразимо далечното, христоматийно минало: невъзможно бе да си представи човек, че по стиховете на това изкопаемо са композирани тези енергични, бойки, бодри песни, които са пети, пък и се пеят и до днес на манифестациите и студентските вечеринки от годините на колективизацията насам…
Аз седях, като с едно око поглеждах разкрилия се в средата Халабуев, а с другото — към вратата на хола, откъдето вече бе време да се появи Рита. А пък Аполон Аполонович, който покровителствено наблюдаваше как младата роднина се справя с бифтека и ежеминутно с елегантни пощраквания вкарваше непослушния маншет в ръкава си, сега изпълняваше под акомпанимента на безредно тракащите си кастанети поредния си устен мемоар.
През изтеклите десетилетия се бях наслушал до насита на тези негови мемоари, затова тренираното ми ухо отбелязваше разсеяно само поантите. Ето го Владимир Владимирич и неговите странни отношения с Ося. Ето, мерна се и Борис Леонидич, каза нещо забавно и тутакси на негово място дойде Александър Александрич, вече съвсем болен, ден преди кончината си. А ето го и Алексей Николаевич и разбира се: „Техни сиятелства отидоха в ЦК…“ Самуил Яковлевич… Корней Иванович… Веня се появи при Алексей Максимович, съвсем млад и много самоуверен… пък Исак Емануилович беше стъпил на последния кратък отрязък от пътя си. „А като дойде време да се бият инжекциите, представи си, душичке моя, всички писатели се пръсват кой накъдето види, зад храстите и в гората, а сестрите със заредени спринцовки — след тях, и само Миша стои тъжно до прозореца на болничната стая и ми вика: «Пак хванаха гората, тия пущини…»“ Константин Сергеевич… „Ох, ще ви вземат един ден в ЦУМ, Владимир Иванович…“ Александър Сергеевич… (тук аз трепнах). Висарион Григориевич със сина си Йосиф…
Погледнах към Аполон Аполонович. Той беше неизчерпаем. Впрочем роднината запазваше пълно равнодушие към този уникален поток от информация. Разбира се, аз не изключвах, че и тя, също като мен,
