далеч не за пръв път чува всичко това. И в този момент Аполон Аполонович весело каза:
— А ето го и самият Михаил Афанасиевич. Коман сава, Мишел?
Аз хвърлих поглед.
През една зимна нощ на четирийсет и първа година, когато по време на въздушната тревога се връщах у дома от каменоделските работилници, бомба улучи дървената къща зад гърба ми. Аз бях вдигнат във въздуха, плавно пренесен над железните копия на градинската ограда и прецизно приземен по гръб върху една дълбока преспа. Лежах с лице към черното небе и с тъпо изумление гледах как бавно и важно над мен като кораби плуват горещите греди.
Ето че сега със същото тъпо изумление гледах как от страната на хола по диагонал на ресторанта върви Михаил Афанасиевич, моят невесел вчерашен познайник, само че без синята лабораторна престилка, а по всичко останало си беше съвсем същият и дори със същия сив костюм. Виждах как мърдат устните му, когато отвърна нещо на Аполон Аполонович, а мен не ме забеляза, или не ме позна, и ме подмина, за да се отдалечи към изхода, към вестибюла на старата княгиня. И когато той изчезна зад вратата, сред гробната тишина, каквато настава след страшна експлозия, скърцащият глас на Аполон Аполонович произнесе дали тържествено, дали поверително:
— Отиде в библиотеката. Или в партийния комитет.
А пък аз, както се оказва, вече се бях изправил, готов да тичам подире му. Имах ли въпроси към него? Да. Имах. Разбира се. Исках ли да му поискам съвет? Безусловно. Разбира се. Всичко, за което се бях досетил през днешната изпълнена с горчивина утрин, отново се надигна у мен като отровна отвара в гърнето на вещицата. И ми стана нужно да узная дали съм го разбрал правилно вчера и ако съм го разбрал правилно, какво да правя сега с това разбиране. Само заради това си заслужаваше да тичам след него, но не то беше главното.
Изведнъж осъзнах кой е той, моят невесел познайник от „Банная“, кой е този Михаил Афанасиевич. Сега това ми се струваше също толкова очевидно, колкото и невероятно. Тази среща беше достоен завършек на моята бездарно-фантасмагорична седмица, през която онзи, дето трябва да ръководи съдбата ми, беше разтворил пред мен цяло ветрило от възможности, нито една от които аз не съумях или не пожелах да осъществя и всичко бе потънало като вода в пясъка, без да остави нищо, освен мръсноватата пяна на еснафското облекчение. И ето сега — последната ми възможност. Може би най-невероятната. Нека тя да не ми обещава нищо повече от обичайния ми сандвич с масло, но ако изпусна и нея, ако я пожертвам заради супата с месо и маслини или дори заради благоуханната ми Рита, то тогава няма да ми остане нищо и няма да има смисъл да отварям повече моята Синя папка.
Като насън чух недоволното господарско блеене:
— Или съм велик руски писател, или ще ям тази юфка…
И като насън, извръщайки глава, видях над чинията с издигащата се от нея пара пълно продълговато лице с гнусливо увиснала долна устна, което моментално се скри зад превития гръб на сервитьора.
В този миг, съвсем наяве, видях на вратата на хола спрялата Рита в любимия за мен костюм с пясъчен цвят. Блясъкът на обецата на нейното ухо убоде окото ми, когато тя бавно извръщаше глава, за да ме открие в залата, но аз страхливо скрих очи и, леко присвит, припряно побягнах по килимената пътечка от нея, натам, към онази врата, зад която се скри Михаил Афанасиевич. През ума ми горчиво премина мисълта, че пак извършвам постъпка, за която ще ми се наложи да се извинявам и да се оправдавам, но аз пропъдих тази мисъл, защото всичко това щеше да става после, а сега ми предстоеше нещо неизмеримо по- важно.
Оказа се, че Михаил Афанасиевич го няма в партийния комитет. Там тракаше на машината Таточка, а в кресло до нея се бе излегнал в небрежна поза един освободил от сакото кръглото си стегнато коремче сатир с червен нос и устни. С израз на човек, покачен на трибуна, той диктуваше от лист хартия:
— „…и с абстракционизма в литературата трябва да се борим и ще се борим със същата непримиримост, като с абстракционизма в живописта, и в скулптурата, и в архитектурата…“
— И в животновъдството! — изкрещях аз, за да го прекъсна. Той спря, явно впечатлен от новия обрат в темата, а аз бързо попитах Таточка:
— Да е наминавал преди малко Михаил Афанасиевич?
— Не — откликна тя, без да спира да громоли на машината. — Днес няма да идва. — И настоятелно се обърна към сатира: „и в архитектурата, и в животновъдството…“ После какво?
Намерих Михаил Афанасиевич в залата със списанията, където седеше в пълно усамотение и внимателно четеше последния брой на „Надзирател“. Оня същия. С повестта на Валя Демченко, осакатената, изрязаната, три пъти ампутираната, но въпреки това жива, непобедимо и предизвикателно жива.
Доближих се и спрях, като не знаех какво да кажа и откъде да започна. Изведнъж ме завладя усещането за нелепостта на случващото се и изпаднах в смут. Вече бях готов да си тръгна, но в този миг той свали списанието, погледна ме въпросително и веднага се усмихна.
— А! Феликс Александрович — произнесе той с тихия си равен глас. — Здравейте. Заповядайте, седнете, ето и свободен стол.
— Това от Чапек ли е? — попитах аз, след като послушно седнах.
— Не, това е от Хашек. Та с какво мога да ви бъда полезен, Феликс Александрович?
— Виждам, че много добре познавате литературата…
— Нещо повече. Много обичам литературата. Добрата литература.
— А когато се усъмните дали е добра, вие я пъхате в своята машина, така ли?
— Ама моля ви се, Феликс Александрович! Това дори някак не ви отива. Впрочем вината е моя. Грешка на езика, моля да ме извините. Разбира се, литературата не е лоша и добра. Има само добра литература, а всичко останало би трябвало да се нарича вторични суровини.
— Така-така! — подзех аз, като продължих да напирам, обзет от някак плачевно отчаяние. — „Има само една свежест — първата, която е и последна. А ако есетрата е втора свежест, това означава, че е гнила!“
Той затвори списанието, обаче сложи пръст, за да отбележи страницата, до която бе стигнал, и известно време ме гледаше, без да продума. А гледах него и бях смаян от сходството с портрета в кафявото томче и бях смаян, че за три месеца никой от нашите дърдорковци не го беше познал, както и аз самият бях имал неблагоразумието да не го позная от пръв поглед там, на улица „Банная“.
— Феликс Александрович — каза той най-сетне. — Виждам, че ме бъркате с някого. Дори се досещам с кого…
— Разрешете, разрешете! — разпалено извиках аз, защото този му опит да се отклони ме разочарова и дори ме оскърби. — Но нали няма да започнете да отричате…
— Именно ще започна! — произнесе той, навеждайки се към мен. — Наистина се казвам Михаил Афанасиевич и казват, че наистина приличам на него, но преценете сам: как е възможно аз да съм той? Мъртвите умират завинаги, Феликс Александрович. Това е също толкова вярно, колкото и че ръкописите изгарят безследно. Колкото и да твърди ТОЙ обратното.
Усетих как пот облива лицето ми. Припряно извадих носната кърпа и се избърсах. Умът ми се размъти, в ушите ми звънтеше, изглежда, кръвното ми беше скочило и отново се чувствах като в сън.
— Обаче хайде най-накрая да се заемем с вашата работа — продължи той и извади пръста си от списанието, което остави до себе си. — Вие, както би следвало да се очаква, съвсем правилно се досетихте, че моята машина не определя абсолютната художествена стойност на произведението, а само неговата съдба в исторически обозримо време.
Аз кимнах, пак и пак потривайки плувналите си в пот очи.
— Когато се досетихте, вие бяхте изправен пред въпроса: заслужава ли си да рискувате и да ми дадете за анализ вашата Синя папка.
Аз пак кимнах.
— Хайде сега да се опитаме да проумеем от какво точно се страхувате, Феликс Александрович, и на какво се надявате. Вие, разбира се, се страхувате, че моята машина ще ви възнагради за целия ви труд с някаква жалка цифра, сякаш сте й предложили не труда на целия си живот, а някаква боклучива рецензия, написана с отвращение и само за да отбиете номера… а може би и за пари. А се надявате, Феликс Александрович, че ще стане чудо, че моята машина ще ви възнагради с шестзначно, а може би със
