математика и сферичната тригонометрия, заедно със Саша Аронов (умрял от глад през януари четиридесет и втора) неуморно майстореше астрономически далекогледи, бачкаше в работилниците на Дома на занимателната наука и като на игра се справяше с най-трудните училищни предмети. Платоничната му връзка с Люся Неверовска продължаваше, а след посрещането на Нова година започна и флиртът с Нина Халяева (изчезнала безследно след евакуацията). Имаше още много и всякакви глупости и дребни неща. Ф. Сорокин водеше активен живот в учението, науката и обществените и личните връзки и нито веднъж, при никакви обстоятелства, никога и пред никого нито с дума, нито с намек не се изпусна за Катя.
Едва ли ги свързваше просто сексуалната страст, макар и най-необуздана: такова нещо не би могло да продължи толкова време и при това да се придружава от пристъпи на тъга, радост и страх. Едва ли беше и романтичната любов, за която пишеха великите. Имаше и от едното, и от другото, вероятно беше налице и момчешката радост да притежаваш една истинска жена, и благодарната нежност на момичето към мъжа, който не те наранява и не се фука. А сигурно имаше и предчувствие.
За последен път се срещнаха през май, в началото на изпитите.
Към десети юли Ф. Сорокин се върна от строителството на аеродрума в покрайнините на Кингисеп възмъжал, вече убил първия си човек, враг, фашист, и много горд от стореното. По заобиколни пътища успя да разбере, че преди седмица Катя е заминала с курса си да копае противотанкови ровове нейде в Гатчина (или Псков?).
В края на юли в домоуправлението съобщиха, че Катя е убита при бомбардировка.
Слабост. Всичко това е моята слабост. Днес нещо съм се поддал на слабостта. Но защо винаги си забранявам да си спомням за това? Името — да. Катя. Катя. Но само името. Сигурно защото никога повече не съм обичал. Оттогава Ф. Сорокин бе имал много бройки, две или три жени и нито една любов.
Телефонът иззвъня и аз се потътрих обратно към кабинета. Обаждаше се Рита, най-накрая и навреме.
Току-що се беше върнала от своя град Тъмохлебаровск, сиреч от Таманския полуостров и желаеше да си пообщува с интелигентен човек от литературния свят. Гласът й беше ясен, весел и здрав и това беше прекрасно. Прииска ми се незабавно да се видя с нея. Попитах каква е днешната й програма и тя отвърна, че сега е в службата си, където ще стърчи до обед, а на обяд ще може да се чупи. Аз възкликнах и ние изковахме съвместно план как ще се срещнем в моя Клуб точно в петнадесет часа и ще се слеем там в гастрономически екстаз. Като начало, делово казах аз. После ще видим, отвърна тя още по-делово.
Този разговор, както би следвало да се очаква, коренно промени погледа ми върху заобикалящата ме действителност. Обкръжението от враждебно се превърна в дружелюбно, а действителността изгуби мрачността си и придоби всички мислими нюанси на розовия и светлосиния цвят. Ето че и навън стана много по-светло и фучащата фъртуна се превърна в лек, да не кажа празничен снеговалеж. И всичко, което навъсено и мрачно ми се беше струпало през последните дни, всички тези неприятни и странни срещи, плашещи разговори и недомлъвки, проблеми, придобили изведнъж плът и кръв, съвсем доскоро още абстрактни, пялата тази мрачна безнадеждност, заобиколилата ме със зловещо настръхнала с нагъсто забитите си колци ограда изведнъж се отдръпна, отстъпи някъде назад и встрани, а всичко пред мен се обагри в изумруденозелено, сребристослънчево, мъглявосиньо с бодро примигващия отпред надпис: „Все някак ще се оправим!“ И хълбокът почти не ме болеше…
Защо все я надуваш тая тръба, младежо? По-добре да беше полегнал в ковчега, младежо!
Преди всичко отидох в банята и там най-грижливо се избръснах. Рита не може да понася дори намек за четина. После избърсах с влажен парцал всички столове и шкафове. Рита не понася прах по полираните повърхности. Смених завивките. Ние с Рита признаваме само чисти, хрущящи, колосани чаршафи. Прецизно избърсах чашите, придирчиво оглеждайки стъклото срещу светлината, излъсках с прах „скайдра“ ножовете, вилиците и тоалетната чиния. И вече на края на представлението измъкнах прахосмукачката и почистих пода навсякъде, където имаше такъв.
Докато се занимавах с всичко това, два пъти звъня телефонът. Единият път беше Льоня Шибздата, на когото след първия му стандартен въпрос-поздрав „как си?“ не позволих дори да си отвори устата, а втория път отново подиша в слушалката оня, срамежливият, и аз в порив на весело настроение му казах, че оценявам предложението му да ми помогне, но всички свои задачки вече съм приключил и в най-близко време ще напусна тази планета и това време завинаги.
Не знам какво си помисли за това срамежливкото, но телефонните обаждания бяха дотук.
Нагласих се с най-хубавия си костюм с лауреатската значка, единствената ми награда, и излязох от вкъщи в два без четвърт — за да успея да мина през приемната комисия и да взема полагаемата порция четиво. Господи, спаси и помилуй! Асансьорът не работеше. Тоест, изобщо не работеше — нито голямата, нито малката кабина.
Тутакси въображението ми нарисува омировата картина как Рита и аз след хубава разходка из заснежената Москва се качваме пеша до шестнадесетия етаж, как сърцето ми бие лудо и неравномерно в гърдите и аз посядам на специално предвидените за целта на всяка площадка пейчици, скришом пъхам в устата си нитроглицерин, а Рита, тази красива жена, дамата на сърцето ми, любовницата, последната ми жена, деликатно говори за дреболии, като с унизително съчувствие ме поглежда отгоре надолу и от време на време повтаря: „Ама не бързай, закъде да бързаме?“
Пропъдих позорното видение и тръгнах да слизам пеш. И кого срещнах на площадката между осмия и седмия етаж? Кой стремително се изкачваше насреща ми, като прескачаше по две стъпала наведнъж, придържайки се с лявата ръка за парапета? Кой бе този румен, свирукащ си Гершуин мъж, който държеше в дясната си ръка тежка чанта с продукти, хранителни продукти по поръчка, ако се съди по някои признаци?
Ами, разбира се, той! Поетът Костя Кудинов, същият жълт-зелен и миришеш на повръщано нещастник, когото наскоро на последно издихание бяха откарали да промиват в Бирюлевската болница!
— Старче! — жизнерадостно изкрещя той, още щом ме позна. — Добре, че се срещнахме! Бързаш ли? Имай предвид, че съм те включил в нашата бригада. Да вървим на Байкало-Амурската магистрала. Двадесет дни, петнадесет изказвания, специален полет отиване и връщане… Как ти се струва, а?
Наистина днес беше късметлийски ден. Може да изглежда странно, но аз, човекът в напреднала възраст, общо взето, затворен и отбягващ нови познанства, обичам публичните изказвания.
Харесва ми да стоя пред претъпкана зала, да виждам едновременно хиляди физиономии, обединени от израза на интерес, на жаден, скептичен, присмехулен интерес, интерес, примесен с изумление, но винаги интерес. Харесва ми да ги шокирам с тайните на нашия занаят, да им разкривам скрити рецепти на редакционно-издателската ни кухня, безжалостно да разрушавам илюзиите по повод на такива похабени стереотипи като вдъхновението, озарението, божиите искри.
Харесва ми да отговарям на бележки, да правя за смях глупаците — фино, за да не може да се заяде никой помияр, ако се окаже, че се намира такъв в залата; харесва ми да се движа по острието на бръснача, като лавирам между онова, което мисля в действителност, и онова, което ми се полага да мисля според общото мнение…
А после, когато изказването ми вече е приключило, харесвам да стоя долу, в залата, заобиколен от истински почитатели и ценители, да надписвам препрочитаните до овехтяване книги със „Съвременните приказки“ и да водя разговора вече на равна нога, без глупости, здраво, до ожесточение да споря, като непрекъснато изпитвам възхитителното чувство, че съм защитен от груби нападки и нетактична рязкост, когато не е страшно да направиш погрешна стъпка, когато дори казаната от теб явна глупост учтиво се пуска покрай ушите…
Но особено обичам всичко това да се случва не в Москва и не в други столици, административни, научни и промишлени, а в далечни места, някъде на границата на цивилизацията, където всички тези инженери, техници, оператори, всички тези довчерашни студенти са изгладнели за култура, за Европа, просто за интелигентен разговор.
И аз, разбира се, дадох на Костя съгласието си, проучих кога ще е полетът, кой още е включен в бригадата и къде ще ни инструктират. Вече му подавах ръка за довиждане, когато той изведнъж ме хвана за палеца, хитро присви очи и някак кокетно и напевно каза:
— А ти си ни мъжко момче, Феликс Александрович, падаш си по риска! Ловко се справи! Но не смяташ ли, че ще ти го напомнят, а? Като му дойде времето, а?
