„Не може да бъде — помисли си. — И аз. Нима и аз?“ Внимателно поглади с длан отоците по кожата, после затвори очи и сдържайки дъха си, се заслуша в себе си. Сърцето му биеше кънтящо и забавено, кръвта звънтеше тънко в ушите, усещаше главата си огромна и празна, нищо не го болеше, нямаше я и меката тежест в мозъка. „Глупак — помисли си той, усмихвайки се. — Какво се надявам да забележа? Това трябва да е като смъртта — преди секунда си бил човек, а само след квант време вече си бог и не знаеш това, и никога няма да го узнаеш, както глупакът не знае, че е глупак, и както умният, ако наистина е умен, не знае, че е умен… Сигурно се е случило, докато съм спал. Във всеки случай, преди да заспя, същността на мокреците ми беше твърде мъглява, а сега всичко изникна пред очите ми съвсем ясно и постигнах това само с гола логика, без дори да забележа…“
Засмя се щастливо, стъпи на пода, разкърши се и отиде до прозореца. „Моят свят“ — помисли си, докато гледаше през залятото с вода стъкло, и стъклото изчезна. Някъде далече долу в дъжда потънаха и замрелият от ужас град, и огромната подгизнала страна. А после всичко се раздвижи и постепенно се изгуби. Остана само едно малко синьо кълбо с дълга синя опашка. И той видя гигантската леща на галактиката, висяща косо и безжизнено в мъждукащата бездна, отломките от светеща материя, усукани от силови полета, и бездънните пропасти там, където нямаше светлина, и той протегна ръка и я потопи в пухкавото бяло ядро, и усети лека топлина, и когато сви юмрука си, материята се изплъзна между пръстите му като сапунена пяна. Отново се засмя, чукна с пръст по носа на отражението си в стъклото и погали нежно отоците по подпухналата си кожа.
— Това трябва да се полее! — изрече на глас.
В бутилката беше останал още малко джин, горкият стар Голем не беше успял да го допие, горкият стар лъжепророк… лъжепророк не защото предсказанията му бяха неверни, а защото беше само една говоряща марионетка. „Винаги ще те обичам, Голем — помисли си Виктор, — ти си добър човек, ти си умен човек, но си само човек…“ Той сипа остатъка от джина в чашата и с привично движение изля алкохола в гърлото си, но още преди да успее да го преглътне, хукна към банята. Доповръща му се. „По дяволите — помисли си, — каква гадост.“ Видя лицето си в огледалото — сънливо, леко подпухнало, с неестествено големи и неестествено черни очи. „Е, това е всичко — помисли си, — това е всичко, Виктор Банев, пияница и фукльо. Няма да пиеш вече, няма да пееш и да си дереш гърлото, няма да се хилиш на глупостите, няма да бърбориш празни приказки с подут език, няма да се биеш, няма да буйстваш и да хулиганстваш, няма да плашиш минувачите, няма да псуваш полицаите, няма да се караш с господин президента, няма да нахълтваш в нощните барове с шумни компании от млади почитатели…“ Върна се на леглото. Не му се пушеше. Нищо не искаше, от всичко му се повдигаше и му стана мъчно. Усещането за някаква загуба, отначало леко, едва забележимо, като докосване до паяжина, започна да се разраства. Мрачни редици от бодлива тел се изправяха между него и този свят, който толкова много обичаше. „За всичко се плаща — мислеше си, — нищо не се получава даром и колкото повече си получил, толкова повече трябва да заплатиш; за новия живот трябва да платиш със стария си живот…“ Той си чешеше яростно ръцете, раздирайки кожата си, но не забелязваше това.
Диана влезе, без да чука, захвърли шлифера си, застана пред него, усмихната и съблазнителна, и повдигна ръце, за да си оправи косите.
— Измръзнах — рече тя. — Ще ме пуснат ли тук да се постопля?
— Да — отвърна Виктор, почти без да съзнава какво казва. Тя угаси лампата и той вече не я виждаше. Превъртането на ключа в бравата, пукота от бързо разкопчаваните копчета, шумоленето на дрехи, изтропването на обувките й на пода. В следващия миг тя се озова до него, топла, гладка, благоухаеща, а той продължаваше да си мисли, че всичко вече е свършило — останали са само вечният дъжд, мрачните къщи с надупчени като решето покриви, чуждите непознати хора с мокрите черни дрехи и мокрите превръзки на лицата… и ето — те свалят превръзките, свалят ръкавиците, свалят лицата си и ги подреждат в специални шкафове, а ръцете им са покрити с гнойни язви — тъга, ужас и самота… Диана се притисна до него и той по навик я прегърна. Тя си беше същата, но той, той вече не беше същият, той вече не можеше да направи нищо, защото нямаше нужда от нищо.
— Какво ти има, малкият? — попита нежно Диана. — Да не си препил?
Виктор свали внимателно ръцете й от врата си. Страхът го беше обзел окончателно.
— Почакай — каза той. — Почакай.
Стана, намери пипнешком ключа, светна лампата, постоя няколко секунди с гръб към нея, не се решаваше да се обърне, но все пак се обърна. Не, тя беше прекрасна. Навярно беше дори по-красива от обикновено, тя винаги беше по-красива от обикновено, но сега беше като картина. Караше го да се чувствува горд за човешкия род, да се възхищава пред човешкото съвършенство, но не будеше у него нищо друго. Тя го гледаше, повдигнала учудено вежди, а после явно се изплаши, защото изведнъж седна бързо и той видя, че устните й се размърдаха. Казваше му нещо, но той не я чуваше.
— Почакай — повтори. — Не може да бъде. Почакай.
Заоблича се с трескава бързина, като постоянно си повтаряше: почакай, почакай, но вече не мислеше за нея, работата не беше само в нея. Изскочи в коридора, хукна към стаята на Голем, блъсна се в заключената врата, не съобрази веднага къде трябва да го потърси, а после се извърна рязко и се втурна надолу по стълбите, към ресторанта. „Не искам — повтаряше постоянно той, — не ми трябва това, никого не съм молил.“
Слава богу, Голем си седеше на обичайното място. Беше преметнал ръка зад облегалката на креслото и разглеждаше на светлината цвета на коняка в чашата си. А доктор Р. Квадрига беше зачервен и агресивно настроен; щом видя Виктор, каза на цялата зала:
— Тези мокреци. Мръсници. Махайте се.
Виктор рухна в креслото си и Голем му наля коняк, без да каже нито дума.
— Голем — рече Виктор. — Голем, заразих се!
— Инжекция! — заяви Р. Квадрига. — И на мен също.
— Изпийте си коняка, Викторе — каза Голем. — Не бива така да се вълнувате.
— Вървете по дяволите — рече Виктор, гледайки го ужасен. — Заразил съм се от очилатата болест. Какво да правя?
— Добре, добре — каза Голем. — Все пак го изпийте. Той вдигна пръст и викна на сервитьора:
— Сода! И още коняк.
— Голем — рече Виктор с отчаяние, — вие не разбирате. Не мога да пия. Болен съм, казвам ви. Заразих се! Това не е честно… Не исках… Нали казвахте, че не е заразно…
Той се ужаси при мисълта, че говори прекалено несвързано, че Голем не го разбира и мисли, че просто е пиян. Тогава пъхна ръката си под носа на Голем. Чашата се обърна, търкулна се по масата и падна на пода.
В първия момент Голем се отдръпна, после се загледа, наведе се напред, подхвана ръката на Виктор за върха на пръстите и заразглежда раздраните отоци по подпухналата кожа. Пръстите му бяха студени и твърди. „Това е краят — помисли си Виктор, — ето го и първият лекарски преглед, а после ще има още прегледи и лъжливи обещания, че все още има надежда, и успокоителни сиропи, а после ще свикна и вече няма да има никакви прегледи, ще ме отведат в лепрозориума, ще ми намотаят черна превръзка на устата и всичко ще свърши.“
— Да сте яли ягоди? — попита Голем.
— Да — отвърна покорно Виктор. — Градински.
— Сигурно сте изгълтали поне два килограма — каза Голем.
— Какво общо имат тук ягодите? — развика се Виктор, издърпвайки ръката си. — Направете нещо! Не е възможно да е вече късно. Току-що започна…
— Престанете да крещите. Имате копривна треска. Алергия. Противопоказно ви е да ядете ягоди в такива количества.
Виктор още не разбираше. Той разглеждаше ръцете си и мърмореше:
— Та нали вие сам казвахте… отоци… обриви…
— Отоци стават и от дървениците — рече назидателно Голем. — Имате идиосинкразия към някои вещества. И въображението ви е прекалено развито. Като при повечето писатели. Виж го ти — мокрец…
Виктор почувства, че живва. „Размина ми се — кънтеше в главата му. — Май че ми се размина. Ако ми
