През следващия половин час само вписах на ръка думата „мокра“ и след „тъмно като в рог“ допълних: „и в тъмата блестеше дъждът.“ Не, сериозната работа не се върши така. Сериозната работа се върши, например, в Мураши, в Дома на творчеството. Предварително трябва да събереш кураж, изцяло да се освободиш от цялата суета и стабилно да отрежеш пътищата си за отстъпление. Твърдо трябва да знаеш, че картата ти за целия срок е платена и парите по никакъв начин няма да ти бъдат върнати. И никакво вдъхновение! Само ежедневен робски, механичен труд до изнемога. Като машина. Като кон. Пет страници преди обед, две страници преди вечеря. Или четири страници преди обед и тогава вече три преди вечеря. Никакъв коняк. Никакви празни приказки. Никакви любовни срещи. Никакви заседания. Никакви телефонни обаждания. Никакви скандали и юбилеи. Седем страници на ден, а след вечеря можеш да поседиш в билярдната, вяло разменяйки някоя и друга дума с познати и полупознати братя литератори. И ако си твърд, ако ти, пази Боже, не се самосъжаляваш и не възклицаваш: „Нали имам право, дявол да го вземе, поне веднъж седмично…“, то след двадесет и шест денонощия ще се върнеш вкъщи като ловджия след добър лов, смазан от умора, но весел и с пълна чанта трофеи… А пък аз дори не съм измислил какво ще има в моята чанта!
Точно в осем и половина прозвуча телефонен звън, но това не беше Льоня Шибздата. Не беше ясно кой е. Слушалката дишаше, слушалката внимателно слушаше моите раздразнени „Ало, кой е? Натиснете копчето!…“ А после се чу сигнал „заето“.
Хвърлих слушалката, с отвращение издърпах от машината започнатия лист, пъхнах го най-отдолу в папката и затворих машината. Съмваше се, навън пак се беше развилняла снежна буря. Аз отново усетих остра болка в хълбока и полегнах. Все пак съм холерик. Та нали току-що се тресях от възбуда и ми се струваше, че на света няма нищо по-важно от моята Синя папка и от нейната съдба във вековете. А сега лежа като настъпена жаба и нямам нужда от нищо вечно, освен от спокойствие.
Хълбокът ме болеше, връхлетя ме небивала слабост, прониза ме самосъжалението и аз си спомних, безволево се поддадох на спомена, както се поддаваш на загубата на съзнание, когато нямаш сили да търпиш…
Тя живееше в апартамент № 19, заемаше там мъничка стаичка, господ знае с какво право, учеше първи курс в Политехниката и беше на около деветнадесет. Казваше се Катя, а фамилията й не беше известна на Ф. Сорокин и никога нямаше да му стане известна. Във всеки случай, не в този живот.
Тогава Ф. Сорокин беше навършил петнадесет, беше преминал в девети клас и беше високо и хубаво момче, макар че ушите му доста стърчаха. На уроците по физическо той стоеше трети в редицата след Володя Правдюк (убит през четиридесет и трета) и Володя Цингер (понастоящем с висок чин в авиационната промишленост). Когато се запозна с Катя, двамата бяха еднакви на ръст, а когато ги раздели онази, която разтрогва всички съюзи, Катя вече беше с половин глава по-ниска от него.
Ф. Сорокин я беше срещал няколко пъти още преди запознанството им — било то на стълбите, било при Анастасия Андреевна. Но тогава тя не възбуждаше у него нищо мъжко и лично. Тогава той беше пикльо и лапнишаран, този висок хубавец Ф. Сорокин. Дистанцията между ученика и студентката изглеждаше непреодолима, тягостните и безрезултатни опипвания на Люся Неверовска (сега вдовица на адмирал, пенсионерка и май прабаба) издигаха непреодолима барикада между неговите въжделения и всички останали гърди и бедра на света. Изобщо, за уместното изпразване на семенниците се предполагаше отначало да се извърши проникване във вражеския лагер, да се ликвидират или да бъдат заловени живи Хитлер и Мусолини (тогава Ф. Сорокин не знаеше още за Тоджо26) и главите им да бъдат оставени пред обувчиците.
Сигурно в психиатричната наука може да се намери обяснение защо малката студентка Катя си беше паднала по един ученик. Обикновено петнадесетгодишните полово съзрели момчета привличат главно дами на възраст, но какво разбирам аз от психиатрия? Но дали ще се осмели някой да твърди, че романсът между Катя и Ф. Сорокин е универсален? Ф. Сорокин не се осмелява. (Впрочем той е предубедено лице.) Вече по- късно, след два или три месеца, Катя просто и спокойно ще разкаже на Ф. Сорокин, че се е влюбила в него от пръв поглед при първата им случайна среща дали на стълбите, дали във входа. Може би тя не говореше истината, но Ф. Сорокин беше поласкан.
Но тук може би има значение следното обстоятелство. Около година и половина преди запознанството им, на Катя се беше случила една неприятност. Тогава тя учила в десети клас в едно от малките градчета близо до Ленинград (Колпино? Павловск? Тосно?). Веднъж била дежурна и останала след края на часовете да подреди класната стая. Тогава влезли неколцина нейни съученици, сграбчили я, омотали главата й с ученическите си сака и я съборили на пътеката между чиновете. Нищо не успели да направят — може би от страх, може би поради неопитност. Само изцапали корема и краката й с изобилно количество гадост и се разбягали. Катя останала девствена. Физически. А психически?
Наистина трябва да се каже, че беше обикнала Ф. Сорокин вече като жена. Не му каза с кого й се беше случило това за пръв път, а на него този въпрос никога не му беше идвал наум.
Един горещ ден в началото на септември Ф. Сорокин се върна от училище и се отби при Анастасия Андреевна в апартамент №19, за да си вземе ключа. Не намери Анастасия Андреевна, а бележка, че ключът е оставен при съседката, при Катя. В полутъмния коридор, задръстен с какви ли не вехтории, той намери вратата на Катя и почука. В същия миг вратата се отвори. И той видя Катя. И беше потресен.
В края на краищата целта оправдава средствата. А в любовта, както казват, всички средства са добри. Разбира се, тя го чакаше и се беше подготвила. Но той съвсем не беше подготвен. После разбра, че още малко (малко какво?) и или щеше да хукне да бяга, или да падне в несвяст…
Станах, пъшкайки и простенвайки, мушнах се под дивана и измъкнах от най-далечния тъмен ъгъл угарката, за която си спомнях през цялата тази година. Отидох с нея в кухнята и запалих, застанал до прозореца. Бегло се учудих, че тютюневият дим не ми въздейства изобщо, сякаш вдишвах не дим, а топъл уханен въздух.
… Катя беше слабичка, с тесни рамене и бедра, с кръгли стърчащи гърди. Облечена бе с широк пеньоар, каквито се носят в сиропиталищата. Мълчаливо хвана Ф. Сорокин за ръката, въведе го в стаята си, после се върна при вратата и тихичко, но плътно я затвори и щракна резето. После се обърна към Ф. Сорокин и се загледа в него, отпуснала ръце. Пеньоарът й беше разтворен, а под него имаше гола кожа, но отначало Ф. Сорокин видя, че тя е почервеняла от челото до гърдите, а после всичко останало. Ама че зрелище бе това за един полово узрял сополанко, който дотогава беше виждал голи жени само на репродукции на Рубенс! Впрочем и на порнографските снимки, дето му ги беше показвал Борка Кутузов (разкъсан от парчета от снаряд през август четиридесет и първа година).
Те се срещаха, ако не всеки ден, то все пак достатъчно редовно. Точно в определения ден и в уговорения час, на минутата. Ф. Сорокин с безшумни скокове се качваше до вратата на апартамент №19. Обикновено това се случваше през деня, в три или четири часа, веднага след училище. Разбира се, той не звънеше и не чукаше. Вратата се отваряше. Катя в сиропиталищния си халат на голо го сграбчваше за ръката, въвеждаше го в стаичката си. Те се заключваха там, насищаха се един на друг жадно и припряно и след около двайсет минути Ф. Сорокин, безшумен и предпазлив като индианец на пътеката на войната се изнизваше бързо в полутъмния коридор, с отработен жест напипваше барабана на френската ключалка и се озоваваше на площадката на стълбите. Говореха си малко и само шепнешком и през цялата еднообразна, но невероятно наситена история на тази любов нито веднъж не им се случи да прекарат заедно повече от половин час…
А историята наистина беше невероятно наситена — за Ф. Сорокин без съмнение, но сигурно и за Катя. Когато се спускаше по стълбите от апартамент №19, Ф. Сорокин вече започваше да тъгува. След някой и друг ден на мястото на тъгата идваше напрегнатото нетърпение. Настъпваше определеният час и всичко у него трепереше от трескава радост и от нарастващ страх, че срещата току-виж не се състои (имаше и такива случаи). И ето я срещата — а после отново тъга, нетърпение, радост и страх, и отново среща. И така седмица подир седмица, есента, зимата, пролетта и накрая прокълнатото лято на четиридесет и първа. Нито веднъж Ф. Сорокин не усети умора от Катя, нито веднъж не му се прииска срещата да не се състои. По всичко личеше, че и при Катя беше същото.
Интересното бе, че тъкмо по това време, в девети клас, Ф. Сорокин успешно щурмуваше висшата
