— Обяснението е много просто — рече добродушно Голем, протягайки си краката. — Нали съм пророк, вие сам ме нарекохте така. А пророците винаги изпадат в такова положение: знаят много и им се ще да разказват — да споделят с приятен събеседник, да се похвалят, за да си придадат тежест. А когато започнат да разказват, ги спохожда някакво чувство на неудобство, неловкост… И тогава започват да извъртат, като Господ Бог, когато питали за камъните.
— Както искате — каза Виктор. — Ще отида в лепрозориума и ще науча всичко и без вас… Е, разкажете ми още нещо.
Той следеше с интерес как му се схващат ръцете и краката и си мислеше, че би било добре да изпие още една чаша за капак и да легне да се наспи, а после да се събуди и да отиде при Диана. Нямаше да е лошо да направи така. И изобщо нещата не бяха чак толкова зле. Представи си как ще попее на Диана за подводницата и се почувствува съвсем добре. Взе мокрото гребло, подпряно на кърмата, отблъсна се от брега и лодката моментално се заклати. Нямаше никакъв дъжд, нямаше облаци, залезът беше червен и той отплава право към залеза, и греблата се откъсваха от върховете на вълните. Да можех да легна на дъното… И той би легнал, но му беше неловко, защото в ухото му лениво бучеше гласът на Голем:
— …Те са много млади, всичко е пред тях, а пред нас са само те. Разбира се, човек ще овладее Вселената, но това няма да бъде богатирът с румените бузи и мускулите. Естествено човекът ще се справи със себе си, но първо, в началото, ще се промени… Природата не лъже, тя изпълнява обещанията си, но не така, както сме си мислели, и често не така, както би ни се искало…
Зурзмансор, който седеше на носа на лодката, извърна глава и стана ясно, че няма лице, той държеше лицето си в ръце. А лицето гледаше към Виктор — хубаво лице, честно, но на Виктор му се повдигаше от него, а Голем не спираше, продължаваше да бърбори…
— Лягайте да спите — промърмори Виктор и се излегна на дъното на лодката. Беше му неудобно, защото ребрата на лодката се врязваха в тялото му, но вече много му се спеше. — Лягайте да спите, Голем.
Когато се събуди, откри, че лежи в леглото. Беше тъмно, дъждът шуртеше и барабанеше по стъклата на прозорците. Повдигна с усилие ръката си и се пресегна към нощната лампа, но пръстите му се натъкнаха на студена гладка стена. „Странно — помисли си. — А къде е Диана? Или това не е санаториумът?“ Опита да оближе устните си, но надебелелият и загрубял език не се подчиняваше. Много му се искаше да запали цигара, но не биваше да пуши в никакъв случай… „Аха, всъщност ми се пие.“
— Диана! — извика той.
„Да, тук не е санаториумът. В санаториума нощната лампа е отдясно, а тук вдясно има стена… Та това е стаята ми в хотела! — помисли си той с възторг. — Как съм попаднал тук?“ Лежеше по бельо и завит с одеяло. „Нещо не си спомням да съм се събличал — помисли си. — Някой ми е свалил дрехите. Впрочем може и сам да съм се съблякъл. Ако съм с обувките, значи съм се събличал сам…“ Потърка краката си един в друг. „Аха, бос съм. Дявол да го вземе, сърбят ме ръцете, имам някакви пъпки, в стаите на хотела са се развъдили дървеници. Ще се махна оттук. Къде отивах с онази лодка? А, сигурно Павор е развъдил тука дървеници…“ Изведнъж си спомни за Павор и седна в леглото, но усети, че му се гади, и пак легна по гръб. „Отдавна не се бях напивал така, обаче… Павор… «Сребърният три листник»… Кога беше това? Вчера ли?“ Намръщи се и започна да чеше с нокти лявата си ръка. „Сега какво е — сутрин или вечер? Сигурно е сутрин… А може и да е вечер. Голем! — спомни си той. — С Голем изпихме цяла бутилка джин. Без да го разреждаме. А преди това изпихме половин бутилка с дългия. А още по-прано пих някъде другаде. Или това беше вчера? Я чакай малко, а сега днес ли е, или вчера? Би трябвало да стана, да пийна, това-онова… Не — помисли си той упорито, — първо трябва да се ориентирам в ситуацията.“
„Голем ми разказваше нещо интересно, но реши, че съм пиян и нищо не разбирам, и заради това може да говори с мен откровено. Всъщност наистина бях пиян, но помня, че всичко разбирах. Но какво разбирах?“ Отърка яростно опакото на дясната си длан във вълненото одеяло. „Настъпват тежки времена… Не, това са думи на Павор… Аха, ето какво каза Голем: всичко е пред тях, а пред нас са само те. И за генетичната болест… Какво пък, напълно е възможно. Все някога това трябва да се случи. И може би отдавна вече се случва. Вътре във вида се заражда нов вид, а ние го наричаме генетична болест. Старият вид е подходящ за едни условия, а новият вид — за други. По-рано хората са имали нужда от силни мускули, от плодовитост, от това да издържат на студ, агресивност и така да се каже, практична пресметливост. Сега, да предположим, това също може да е нужно, но по-скоро по инерция. Може да избиеш един милион души от практична пресметливост и нищо съществено да не се случи. Това вече е сигурно, изпробвано е много пъти. Кой беше казал, че ако извадим от историята няколко десетки… е, нека да са неколкостотин души, то моментално бихме се озовали в каменната ера? Нека дори да са няколко хиляди души… А що за хора са те? Те, братко, са съвсем различни хора.“
„А е напълно възможно Нютон, Айнщайн и Аристотел да са били мутанти. Средата, разбира се, не е била особено благоприятна и е напълно възможно много такива мутанти да са загинали, без да се разкрият, като онова момче от разказа на Чапек… Естествено те са били особени: нито са били практично пресметливи, нито са имали нормалните човешки потребности… Или може би само така ни се струва? Просто духовната страна е толкова хиператрофирала, че не се забелязва нищо друго. Напразно си мислиш така — каза си той. — Нали Айнщайн твърди, че е най-добре човек да работи като пазач на фар — а това вече говори само за себе си… А изобщо би било интересно да си представим как в наши дни се ражда хомо супер. Хубав сюжет… По дяволите, ръцете ме сърбят нетърпимо… Бих написал такава утопия в духа на Оруел или Бернард Улф. Наистина трудно е да си представиш такъв суперчовек: огромен плешив череп, хилави ръчички и крачета, импотентен — банално. Но, общо взето, би трябвало да е нещо от този род. Във всеки случай потребностите му ще са други. Няма да има нужда от водка, нито пък от кой знае каква храна, както и от разкош, пък и, общо взето, от жени, освен да му осигуряват спокойствие и по-голяма концентрация. Идеален обект за експлоатация: даваш му отделен кабинет, бюро, хартия и купища книги… малка алея за перипатетични размишления, а в замяна на това той дава идеи… Никаква утопия няма да се получи — ще го вземат военните и дотук с утопията. Ще направят секретен институт, ще откарат там всичките тези суперчовеци, ще сложат часови — и край…“
Виктор стана, пъшкайки, зашляпа с босите си крака по студения под, отиде в банята, пусна чешмата и с наслада се напи с вода, без да пали лампата. Страх го беше дори да си помисли, че може да запали лампата. После пак се върна в леглото и известно време се чеса, проклинайки дървениците. „Изобщо, за сюжета така е дори по-добре — секретен институт, часови, шпиони… патриотизмът на патриотичната чистачка Клара… някаква такава халтура. Трудното е да си представиш тяхната работа, идеите им, възможностите им — не е за мен това… Пък и въобще е невъзможно. Шимпанзето не може да напише роман за хората. Как мога да напиша роман за човек, който няма никакви други потребности, освен духовни? Разбира се, някои неща мога да си представя. Атмосферата. Състоянието на непрекъснат творчески екстаз. Усещането за личното всемогъщество и независимост… липсата на комплекси, абсолютното безстрашие… Да, за да напишеш такова нещо, трябва да се натъпчеш с ЛСД. Накратко, от гледна точка на обикновените хора емоционалната сфера на суперчовека би изглеждала като патология. Болест… Животът е болест на материята, а мисленето — болест на живота. Очилата болест“ — помисли си той.
И изведнъж всичко си застана на мястото. „Ето какво е имал предвид! — помисли си Виктор за Голем. — Умни са и всичките талантливи, сякаш са ги избирали с конкурс… Тогава какво излиза? Тогава излиза, че те вече не са хора. Зурзмансор просто ме баламосваше. Значи се е започнало… Нищо не може да се скрие — помисли си той със задоволство. — Още по-малко пък — такова нещо. Ще отида при Голем, няма защо да се прави на пророк. Сигурно са му разказали много неща… Дявол да го вземе, та това е бъдещето, същото това бъдеще, което плъзга пипалца в сърцето на днешния ден! Пред нас са само те…“ Обхвана го трескава възбуда. Всяка секунда беше историческа и жалко, че не знаеше това вчера, защото и вчера, и онзи ден, и преди седмица всяка секунда също е била историческа…
Скочи и светна лампата, като примижа от острите болки в очите. Пипнешком си затърси дрехите. Не можа да ги намери, но после очите му привикнаха със светлината, той грабна панталоните, преметнати върху таблата на леглото, и изведнъж видя ръката си. Беше покрита до лакътя с червени обриви и белезникави отоци. От чесането някои от отоците кървяха. Другата му ръка беше в същото състояние. „Що за дяволска работа?“ — помисли си той, вцепенявайки се, защото вече знаеше какво е това. Вече си бе спомнил: промени в кожата, обриви, мехури, а понякога и гнойни язви… Гнойни язви засега нямаше, но по цялото му тяло изби студена пот. Той изпусна панталоните си и седна на леглото.
