пеленгатор да не могат да ме уловят.“ Ритмично удряше струните, и в този ритъм отначало масата, после цялата стая, а сетне и целият свят започна да потрепва с крак и да мърда рамене. Всички генерали и полковници, всички мокри хора с отлепващи се лица, всички департаменти на държавната сигурност, всички президенти и Павор Суман, на когото му извиваха ръцете и го биеха по мутрата… „Писна ми, дойде ми до гуша, дори от песните започнах да се уморявам… не започнах да се уморявам, вече съм уморен, но «започнах да се уморявам» е хубаво, значи така и ще бъде… Да можех да легна на дъното като подводница, и с пеленгатор да не могат да ме уловят… Подводна лодка… горчива водка… с момиче младо на разходка… да се прицеля… това е лагер, а не леля… точно така, точно така…“
На вратата отдавна се тропаше, все по-силно и по-силно, и Виктор най-накрая чу, но не се изплаши, защото не беше ОНОВА тропане. Обикновено, радващо тропане на добър човек, който се ядосва, че не му отварят. Виктор отключи. Беше Голем.
— Веселите ли се? — каза той. — Павор го арестуваха.
— Знам, знам — изрече Виктор весело. — Сядайте и слушайте…
Голем не седна, но въпреки това Виктор удари струните и запя:
— По-нататък още не съм я измислил — извика той. — Нататък ще има водка… с момиче младо на разходка… лагерът не ти е леля… А после — слушайте:
— Край! — изкрещя той и запрати банджото на леглото. Почувства огромно облекчение, сякаш нещо се беше променило, сякаш внезапно беше станал нужен там, горе, над бруствера, пред очите на всички — свали ръце от примижалите си очи и огледа сивото разкаляно поле, ръждивата бодлива тел, сивите чували, които по-рано са били хора, отегчителното и недостойно зрелище, което по-рано е било живот, и от всички страни на бруствера се надигнаха хора и също се огледаха, и някой свали пръста си от спусъка…
— Завиждам ви — каза Голем. — Но не е ли време да се захващате със статията?
— И през ум не ми минава — отвърна Виктор. — Не ме познавате, Голем, не ми пука за никого. Но седнете, дявол да го вземе! Аз съм пиян и вие също ще се напиете! Сваляйте шлифера… Сваляйте го, ви казвам! — развика се той. — И сядайте! Ето ви чаша, пийте! Нищо не разбирате, Голем, макар и да сте пророк. Но аз не ви разрешавам. Само аз имам право да не разбирам. Всички на този свят твърде добре разбират какво трябва да стане, какво е станало и какво ще става, и има остър недостиг на хора, които не разбират. Чудите се защо съм толкова ценен ли? Само защото не разбирам. Пред мен се разгръщат перспективи, а аз им казвам: не, не разбирам. Правят ме на глупак с разни теории, възможно най-простите теории, а аз им казвам: не, нищо не разбирам. Ето затова съм нужен… Искате ли ягоди? Всъщност аз съм ги изял всичките. Тогава да запалим по цигара…
Той стана и закрачи из стаята. Голем го наблюдаваше с чаша в ръка, без да помръдва.
— Това е невероятен парадокс, Голем. Имаше време, когато всичко разбирах. Бях на шестнайсет години, бях старши рицар в Легиона, разбирах абсолютно всичко и не бях нужен на никого! При едно сбиване ми счупиха главата, цял месец лежах в болницата и всичко си вървеше, както му е редът. Легионът крачеше победоносно напред и без мен, господин президентът непоколебимо се превръщаше в този, който е сега, и това пак ставаше без мен. Всички се справяха чудесно без мен. После същото се повтори по време на войната. Офицерствах, заслужих орден и при това, естествено, разбирах всичко. Простреляха ме в гърдите, попаднах в болницата и какво стана? Някой да се разтревожи, някой да попита къде е Банев, къде се дяна нашият Банев, нашият храбър, всичко разбиращ Банев? Нищо подобно, мамка му! Но виж, когато престанах да разбирам каквото и да било — о, тогава всичко се промени. Всички вестници ме забелязаха. Куп департаменти ме забелязаха. Господин президентът лично ме удостои с честта… Какво ще кажете? Представяте ли си каква рядкост е това — неразбиращият човек! Него го познават, за него се грижат генерали и покой… ъъъ… полковници, той е страшно нужен на мокреците, започват да го уважават като личност, направо кошмар! И защо? Ами затова, господа, защото нищо не разбира. — Виктор седна и попита: — Много ли съм пиян?
— Не е като да не сте — отвърна Голем. — Но това не е от значение, продължавайте.
Виктор разпери ръце.
— Това беше всичко — рече виновно той. — Изчерпах се… Да ви изпея ли нещо?
— Изпейте — съгласи се Голем.
Виктор взе банджото и започна да пее. Изпя „Ние сме храбри момчета“, после „Урановите хора“, след това „За говедаря, на когото бикът избол едното око и който заради това нарушил държавната граница“, после „Писна ми вече, дойде ми до гуша“, след това „Равнодушният град“, после пак „Писна ми вече, дойде ми до гуша“, после подкара държавния химн по мелодията на „Ах, какви крачета има тя!“, но забрави думите, обърка строфите и остави банджото.
— Пак се изчерпах — рече тъжно той. — Та казвате, че Павор са го арестували? Знам. Точно тогава той беше при мен, там, където седите сега… И знаете ли какво искаше да ми каже, но не успя? Че след десет години мокреците ще завладеят планетата и ще ни смажат всичките. Вие как мислите?
— Едва ли — каза Голем. — Защо да ни смазват? Ние сами ще се смажем.
— А мокреците?
— Може би няма да позволят да се смажем… Трудно ми е да кажа.
— А може би ще ни помогнат? — рече Виктор с пиянска усмивка. — Та нали ние не умеем дори да се душим както трябва. Десет хиляди години се душим един друг и все не успяваме да се удушим… Слушайте, Голем, а защо ме лъгахте, че ги лекувате? Та те изобщо не са болни, всичките са здрави като нас двамата, само дето, кой знае защо, са жълти…
— Хм — промърмори Голем. — Откъде имате такива сведения? Не знаех това.
— Добре, добре, вече не можете да ме излъжете. Говорих със Зур… със Зу… Зурзмансор. Той ми разказа всичко: за секретния институт… за превръзките, с които са се омотали с цел запазване на… Знаете ли, Голем, тези там, вашите, си въобразяват, че могат да въртят на пръста си генерал Пферд колкото си искат. А всъщност просто временно са силните на деня. Ще ги схруска той заедно с превръзките и ръкавиците им, когато огладнее… Пфу, дявол да го вземе, колко съм пиян — всичко се върти пред очите ми…
Но малко хитруваше. Всъщност добре виждаше пред себе си тлъстото сивосинкаво лице и малките, необикновено внимателни очи.
— И Зурзмансор ви каза, че е здрав?
— Да — отвърна Виктор. — Всъщност не помня… По-скоро не го каза. Но то се вижда.
Голем почеса брадичката си в ръба на чашата.
— Жалко, че сте пиян — рече той. — А може би така е по-добре. Днес съм в настроение. Искате ли да
