ви разкажа всичко, за което се досещам и което мисля за мокреците?
— Давайте — съгласи се Виктор. — Само повече не ме лъжете.
— Очилатата болест — каза Голем — е много интересно нещо. Знаете ли кои я прихващат? — Той замълча. — Не, нищо няма да ви разказвам.
— Я стига — възрази Виктор. — Вие вече започнахте.
— Защото съм глупак, затова започнах — каза Голем. Той погледна Виктор, усмихна се и предложи: — По-добре питайте. Ако въпросите ви са глупави, с удоволствие ще ви отговарям… Хайде, започвайте, че може пак да се откажа.
Някой почука на вратата.
— Вървете по дяволите! — кресна Виктор. — Сега работя.
— Извинявайте, господин Банев — дочу се плахият глас на дежурния от рецепцията. — Вашата съпруга ви търси по телефона.
— Това е лъжа! Нямам никаква съпруга… Всъщност, извинявам се. Забравих. Добре, ей сега ще й се обадя, благодаря ви. — Той взе чашата, напълни я догоре, пъхна я в ръцете на Голем и каза: — Пийте и не мислете за нищо. Много бързо ще приключа.
Виктор включи телефона и набра номера на Лола. Тя му заговори много студено:
— Извинявай, че те безпокоя, но се каня да отивам при Ирма, няма ли да благоволиш и ти да дойдеш?
— Не — отвърна Виктор. — Няма да благоволя. Зает съм.
— Все пак тя ти е дъщеря! Нима си паднал чак толкова ниско…
— Зает съм! — изрева Виктор.
— Не те ли вълнува какво става с дъщеря ти?
— Престани да се правиш на глупачка — каза Виктор. — Нали искаше да се отървеш от Ирма? Е, отърва се. Какво искаш повече?
Лола се разплака.
— Престани — рече Виктор, намръщвайки се. — На Ирма й е добре там. По-добре, отколкото и в най- хубавия пансион. Иди и сама ще се убедиш.
— Груба, бездушна, егоистична свиня — заяви Лола и тръшна слушалката. Виктор изруга шепнешком, изключи пак телефона и се върна на масата.
— Я ми кажете, Голем, какво правите там с моите деца? Ако си подготвяте смяна, аз съм против.
— Каква смяна?
— Ами каква… Нали и аз това ви питам: каква?
— Доколкото ми е известно — каза Голем, — децата са много доволни.
— И още как… И без вас знам, че са доволни. Но какво правят там?
— А нима не ви казаха?
— Кой?
— Децата.
— А как биха могли да ми кажат, след като аз съм тук, а те са там?
— Строят нов свят — каза Голем.
— А… Да, това ми го казаха. Но това си е, така да се каже, философия… Защо ме лъжете пак, Голем? Какъв нов свят може да има зад бодливата тел? Нов свят под командването на генерал Пферд! Ами ако се заразят?
— От какво? — попита Голем.
— От очилатата болест естествено!
— За шести път ви повтарям, че генетичните болести не са заразни.
— За шести път, за шести път… — промърмори Виктор, изгубил нишката на разговора. — А какво представлява изобщо тази очилата болест? Какво боли от нея? Или може би това е тайна?
— Не, всичко е публикувано къде ли не.
— Я ми разкажете тогава — помоли Виктор. — Само че без термини.
— В началото — изменения в кожата. Пришки, мехури, особено на ръцете и на краката… а понякога и гнойни язви…
— Слушайте, Голем, това изобщо важно ли е?
— За какво?
— За същината на въпроса.
— За същината не е важно — каза Голем. — Но мислех, че ще ви е интересно.
— Искам да разбера същността! — рече Виктор вдъхновено.
— Същността няма да я разберете — отвърна Голем, леко повишавайки глас.
— Защо?
— Първо, защото сте пиян…
— Това още не е довод — рече Виктор.
— И второ, защото изобщо е невъзможно да се обясни.
— Няма такива работи — възрази Виктор. — Вие просто не искате да говорите. Но не ви се сърдя. Ясно — подписали сте се да пазите тайна, и ако се раздрънкате — военен трибунал… Ето, Павор го прибраха… Е, както искате. Само едно не разбирам: защо децата трябва да градят този нов свят в лепрозориума? Друго място не можа ли да се намери?
— Не можа — отвърна Голем. — В лепрозориума живеят архитектите. И предприемачите.
— Онези с автоматите — каза Виктор. — Видях ги. Нищо не разбирам. Някой от вас лъже. Или вие, или Зурзмансор.
— Разбира се, че Зурзмансор — рече Голем хладнокръвно.
— А може би и двамата ме лъжете. А аз ви вярвам и на двамата, защото във вас има нещо… Само едно ми кажете, Голем, какво искат те? Обаче честно.
— Щастие — отговори Голем.
— За кого? За себе си?
— Не само за себе си.
— А за чия сметка?
— За тях този въпрос няма смисъл — рече бавно Голем. — За сметка на тревата, за сметка на облаците, за сметка на реките… за сметка на звездите.
— Също като нас — каза Виктор.
— А, не — възрази Голем. — Изобщо не е така.
— Защо? Ние също…
— Не, защото ние изпотъпкваме тревата, разсейваме облаците, спираме реките… Разбрахте ме твърде буквално, а това беше алегория.
— Не разбирам — каза Виктор.
— Нали ви предупредих. Аз самият не разбирам много неща, но се досещам.
— А има ли някой, който разбира?
— Не знам. Едва ли. Може би децата… Но дори да разбират, то е по някакъв техен начин. Много техен начин.
Виктор взе банджото и докосна струните. Пръстите му не го слушаха. Остави банджото на масата.
— Голем — рече той, — ето, вие сте комунист. Какво, по дяволите, правите в лепрозориума? Защо не сте на митинги? Защо не сте по барикадите? Москва няма да ви похвали.
— Аз съм архитект — каза спокойно Голем.
— Какъв архитект сте, дявол да го вземе, след като нищо не разбирате? И изобщо, защо ме разигравате? Цял час вече се разправяме, и нищо не сте ми казали! Пиете от моя джин и ме баламосвате. Срамота, Голем. Непрекъснато лъжете.
— Е, чак пък непрекъснато — каза Голем. — Макар че наистина послъгах тук-там. Не им излизат гнойни язви.
— Дайте тук чашата — помоли Виктор. — Вече се напихте. Той си наля от бутилката и отпи.
— Дявол знае какво замисляте, Голем. Но за какво ви е всичко това? Що за игри? Ако можете да разкажете — разказвайте, а ако е тайна — не трябваше да започвате.
