купичка, заля ги със сметана, поръси ги отгоре със захар и седна.
— Ами здравейте, здравейте — рече той мрачно. — Какво има?
Не му се искаше да поглежда Павор. Първо, Павор беше мръсник, и второ, оказа се, че е неприятно да гледаш човек, когото си издал. Дори ако той е мръсник и дори ако си го издал от най-чисти и безкористни подбуди.
— Слушайте, Викторе — започна Павор, — готов съм да се извиня. И двамата се държахме глупаво, но най-вече аз. Това е заради служебните неприятности, които имам. Искрено ви моля да ме извините. Ще ми бъде дяволски неприятно, ако се скараме с вас заради такава дреболия.
Виктор разбърка с лъжичката ягодите и сметаната и започна да яде.
— Ей богу, ако знаете само как не ми върви напоследък — продължи Павор. — Иде ми да напсувам целия свят. От никого няма нито съчувствие, нито подкрепа, а кметът, това говедо, ме забърка в тази мръсна история…
— Господин Суман — каза Виктор, — престанете да се правите на ударен. Знам, че добре умеете да се преструвате, но за щастие разбрах що за човек сте и не изпитвам никакво удоволствие да наблюдавам артистичните ви дарби. Вървете си и не ми разваляйте апетита.
— Викторе — произнесе Павор с упрек, — та ние сме възрастни хора. Не бива да придавате такова значение на някакви си приказки на масата. Нима сте си въобразили, че наистина изповядвам тези глупости, които надрънках? Мигрена, неприятности, хрема… Какво искате от човека?
— Искам от човека да не ме удря изотзад с бокс по главата — заяви Виктор. — А дори и да се наложи да ме удари — има обстоятелства, при които се налага — поне после да не ми се прави на пръв приятел.
— А, вие за това ли… — рече Павор замислено и лицето му сякаш изтъня. — Слушайте, Викторе, ще ви обясня всичко. Това беше чиста случайност. Дори и представа си нямах, че сте вие. Пък и… сам казахте, че има обстоятелства…
— Господин Суман — каза Виктор, облизвайки лъжичката, — никога не съм обичал хората от вашата професия. Един дори го застрелях — беше много смел в щаба, когато обвиняваше офицерите в нелоялност, но когато го изпратиха на предната линия… Накратко, махайте се.
Но Павор не се махна. Запали цигара, преметна крак върху крак и се облегна в креслото. „Е, ясно — як мъж, сигурно владее карате, пък и боксът е в него… Добре би било да се ядосам сега. Той наистина ми разваля апетита…“
— Виждам, че знаете много — каза Павор. — Това е лошо. Имам предвид, че е лошо за вас. Е, добре. Във всеки случай вие не знаете, че лично аз най-искрено ви уважавам и ви обичам. Не си кривете физиономията и не се правете, че ви се повдига. Говоря сериозно. С удоволствие съм готов да изразя съжалението си по повод инцидента с бокса. Дори ще ви призная, че знаех кого удрям, но нищо не можех да направя. Зад ъгъла вече се търкаляше един свидетел, после и вие се появихте отнякъде… Накратко, единственото, което можех да направя в случая, беше да ви ударя колкото може по-деликатно, което и направих. Поднасям най-искрените си извинения.
Павор направи аристократичен жест. Виктор го гледаше чак с известно любопитство. В тази ситуация имаше нещо ново, което не беше изживявал и му беше трудно да си представи.
— Обаче да се извиня за това, че съм служител в известен на вас департамент — продължи Павор, — не мога, а, общо взето, и не искам. И, моля ви, не си въобразявайте, че там, при нас, са се събрали само потисници на свободната мисъл и отрепки-кариеристи. Да, аз съм контраразузнавач. Да, работата ми е мръсна. Само че всяка работа е мръсна, няма чиста работа. Нали и вие изливате в романите си своето подсъзнание, прословутото си либидо. Е, а аз го правя по друг начин… Не мога да ви разказвам подробности, но вие вероятно и сам се досещате. Да, следя какво става в лепрозориума, мразя тези мокри твари и се страхувам от тях — и не само за себе си, страхувам се за всички хора, които имат поне някаква стойност. За вас, например. Вие изобщо не разбирате какво става. Вие сте свободен художник, емоционална натура и всичко, което правите, е да охкате и да ахкате. А става дума за съдбата на системата. Ако щете, дори за съдбата на човечеството. Ето на, вие ругаете господин президента, че бил диктатор, тиранин и глупак… А ни заплашва такава диктатура, каквато вие, свободните художници, не сте и сънували. Онзи път в ресторанта наговорих много глупости, но главното зрънце в думите ми е истина: човекът е анархично животно и анархията ще го унищожи, ако системата не действа достатъчно твърдо. А вашите любезни мокреци обещават да бъдат толкова твърди, че вече няма да има място за обикновения човек. Точно това не го разбирате. Мислите, че щом един човек цитира Зурзмансор или Хегел, значи е голяма работа! А този човек ви гледа и вижда във вас само торба с лайна, не му е жал за вас, защото вие и според Хегел сте лайно, и според Зурзмансор също сте лайно. Лайно по определение. А какво има извън това определение, него не го интересува. Господин президентът, понеже е ограничен по рождение, ще ви напсува или в краен случай ще заповяда да ви тикнат в затвора, а после в навечерието на някой празник, изпълнен с възторг и преливащ от радост, ще ви амнистира, че и ще ви покани да обядвате с него. А Зурзмансор ще ви погледне през лупата, ще ви класифицира: кучешко лайно, негодно за нищо; и замислено, защото е блестящ ум, базирайки се на всеобщата философия, ще ви забърше с парцала в коша за боклук и ще забрави, че изобщо някога сте съществували…
Виктор дори престана да яде. Зрелището беше странно и неочаквано. Павор се вълнуваше, устните му потрепваха, кръвта се дръпна от лицето му, той даже се задъхваше. Явно вярваше в това, което говореше, очите му бяха застинали от ужас пред страшното видение на бъдещия свят. „Хайде, хайде — предупреди себе си Виктор. — Та това е враг, подлец. Той е актьор, ще те продаде за жълти стотинки…“ Изведнъж осъзна, че се опитва насила да се отдръпне от Павор. „Не забравяй, че той е чиновник. Той по определение не може да има идейни съображения — началството му е заповядало и той гледа да си изкара заплатата. Ако му наредят да защитава мокреците — ще ги защитава. Знам ги тези мръсници, виждал съм ги…“
Павор се овладя и се усмихна.
— Знам какво си мислите — каза той. — По изражението ви виждам как се мъчете да отгатнете: Какво се е лепнал за мен този тип, какво иска? Представете си, нищо не искам. Искрено желая да ви предпазя, искрено желая да проумеете какво става и да застанете на правилната страна… — Той се ухили неестествено. — Не искам да станете предател на човечеството. После ще се опомните, но ще бъде късно… Вече не говоря за това, че изобщо трябва да се махнете оттук, макар че дойдох да настоявам за това. Сега настъпват тежки времена, началството е обзето от пристъп на служебно усърдие, на някои хора им намекнали, че работят лошо, няма никакъв ред… Но това е нищо, дребна работа, за това ще поговорим друг път. Искам да си дадете сметка за главното. А главното не е това, което ще стане утре. Утре те все още ще си стоят зад бодливата тел, охранявани от онези кретени… — Той пак се ухили. — Но виж, след десетина години…
Виктор така и не узна какво ще стане след десетина години. Външната врата се отвори, без никой да почука, в стаята влязоха двамина с еднакви сиви шлифери и Виктор веднага разбра кои са. Нещо в него по навик се сви и той покорно се изправи, чувствайки отвращение и безсилие. Но на него казаха: „Седнете!“, а на Павор: „Станете!“
— Павор Суман, вие сте арестуван!
Пребледнял, дори някак синкавобял като бито мляко, Павор се надигна и рече дрезгаво:
— Да видя заповедта.
Показаха му някакъв лист хартия и докато той го разглеждаше с невиждащи очи, го хванаха за лактите, изведоха го и затвориха вратата. Виктор остана да си седи, целият омекнал, загледан в купата с ягодите, като си повтаряше: нека да се ядат един друг, нека да се ядат един друг… Все чакаше да чуе шум от запален двигател на улицата, да се тръшнат вратите на кола, но така и не ги дочака. Тогава запали цигара и чувствайки, че не може повече да седи тук, че трябва да поговори с някого, някак да се разсее или поне да пийне с някого водка, той излезе в коридора. „Интересно откъде са разбрали, че е при мен? Не, изобщо не е интересно. Нищо интересно няма в това…“ На стълбището се мерна дългият професионалист. Беше толкова необичайно, да го види сам, че Виктор се огледа и забеляза, че на дивана в ъгъла седи младият мъж с дипломатическото куфарче и разлиства вестник.
— А, ето го и самия него — каза дългият. Младият мъж погледна към Виктор, стана и се зае да сгъва вестника. — Тъкмо се канех да идвам при вас — продължи дългият. — Но след като се получи така, нека да отидем в нашата стая, там дори е по-спокойно.
На Виктор му беше все едно къде ще отиде и покорно тръгна към третия етаж. Дългият отключва
