блъскаха, припряно отваряха вратите на автомобилите, нетърпеливо разделяха преплетените кормила на велосипедите, разнесе се тътенът на стотици запалени двигатели, мнозина си тръгваха пеша, поглеждайки често назад, но не към войниците с автоматите, не към картечницата на кулата, нито пък към бронетранспортьора, който се приближи с трясък на стоманена грамада и застана с отворени люкове така, че всички да го виждат… Виктор знаеше защо се обръщат и защо бързат, бузите му горяха и ако се страхуваше от нещо, то беше, че Гласът отново ще каже: „Вървете си!“, и тежката мокра длан пак ще го блъсне гнусливо в лицето.

Една групичка глупаци в златисти ризи продължаваха нерешително да се въртят пред портала, но вече оредяваха. Офицерът се приближи до тях, внушителен, уверен, изпълняващ приятно задължение, изрева им и те заотстъпваха, после се обърнаха и се затътриха настрани, прибирайки в движение захвърлените на земята сиви, сини и тъмни шлифери. Ето че след малко не остана нито едно златисто петно, а наоколо едни след други тръгваха автобуси и леки коли и хората в каросерията започнаха да се озъртат разтревожено и нетърпеливо и да се питат един друг:

— А къде е нашият шофьор?

После отнякъде се появи Диана, Диана Свирепата, тя се качи на стъпалото, огледа хората в каросерията и викна сърдито:

— Само до кръстовището! Камионът отива в санаториума!

И никой не се осмели да възрази, всички бяха необикновено тихи и готови да се съгласят с всичко. Теди така и не се появи, сигурно се беше качил в някоя друга кола. Диана обърна камиона и поеха по познатата бетонна настилка, като подминаваха групичките пешеходци и велосипедисти, а пък тях ги изпреварваха натъпкани коли, тежко притиснали амортисьорите си от претоварването. Пороят беше секнал, само леко ръмеше и беше мъгливо. Дъждът заваля едва когато Диана спря камиона на кръстовището и хората започнаха да скачат от каросерията, а Виктор се премести в кабината.

Мълчаха чак до санаториума.

Диана веднага отиде при Росшепер — поне така каза, — а Виктор захвърли шлифера, рухна на кревата в стаята си, запали цигара и се вторачи в тавана. Може би час, а може би два непрекъснато пуши, въртя се, става, разхожда се из стаята, безсмислено поглеждаше през прозореца, дърпаше и отново прибираше завесите, пи вода направо от кранчето, защото го мъчеше жажда, и отново се стоварваше върху леглото.

… Унизително е, мислеше си. Да, разбира се. Залепиха им плесница, нарекоха ги измет, сякаш бяха просяци, досадили с молбите си, но все пак те бяха бащи и майки, въпреки всичко обичаха децата си, биеха ги, но бяха готови да дадат живота си за тях, развращаваха ги със своя пример, но нали не го правеха нарочно, а от невежество… Майките ги раждаха в мъки, а бащите ги хранеха и обличаха, и нали се гордееха със своите деца, хвалеха се с тях един на друг, често ги проклинаха, но не можеха да си представят живота без тях. И нали сега животът им наистина съвсем опустя, изобщо нищо не остана. Нима може да се отнесат толкова жестоко с тях, с такова презрение, да проявят такъв студен разум и отгоре на всичко на прощаване да ги цапардосат по мутрата…

… Дявол да го вземе, нима е отвратително всичко, по което човек прилича на животните? Дори майчинството, дори усмивката на Богородица, нейните меки ласкави ръце, които приближават младенеца към майчината гръд… Да, разбира се, това е инстинкт и цялата религия се гради на инстинкта… Изглежда, лошото идва от опитите на хората да разпрострат религията и по-нататък, върху възпитанието, където никакви инстинкти вече не вършат работа, а дори и да работят, то само носят вреда… Защото вълчицата казва на своите вълчета: „Хапете като мен“, и това е достатъчно, и зайката учи своите зайчета: „Офейквайте като мен“, и това също е достатъчно, но човек учи детето си: „Мисли като мен“, а това вече е престъпление… Добре, а какво искат те — тези мокреци, зарази, гадини, каквито ще да са, само не и хора, най-малкото свръхчовеци — какво искат те? „Виж как са мислили преди теб, виж какво се е получило, това е лошо, защото така и така, а трябва да бъде така и така. Видя ли? А сега започни да мислиш сам, мисли какво трябва да направиш, та да не стане така и така, а да бъде така и така.“ Само че аз не знам какво е това „така и така“, и изобщо всичко това вече е било, всичко това вече са го изпробвали, получавали са се отделни добри хора, но основната маса е продължавала да крачи по стария път, без да свърне никъде, по нашия начин, по-лесния… Пък и как човек може да възпитава детето си, като неговият баща не го е възпитавал, а му е наливал в главата: „Хапи като мен и се крий като мен“, и това същото дядото го е наливал в главата на бащата, а прадядото — на дядото, и така до дълбините на пещерите, до косматите същества с копията, които са изяли мамутите. Съжалявам ги тези обезкосмени потомци, съчувствам им, защото ми е жал за самия мен, но те… те плюят на нас, изобщо не сме им нужни и не се канят да ни превъзпитават, дори нямат намерение да взривят стария свят, тях не ги интересува стария свят, те си имат свои грижи и от стария свят искат само едно — да не им се бърка. Сега вече това е възможно, сега вече може да се търгува с идеи, вече има могъщи купувачи на идеи и те ще ви охраняват, ще натикат целия свят зад бодлива тел, за да не ви пречи старият свят, ще ви хранят, ще треперят над вас… най-любезно ще точат брадвата, с която ще отсечете клона, на който седят и блестят с премяната си и ордените си…

… И дявол да го вземе, това е по свой начин грандиозно — всичко вече са опитвали, не са опитвали само това — студено възпитание, без розови сополи, без сълзи… впрочем какви ги дрънкам, откъде да знам как ги възпитават… но така или иначе жестокостта и презрението се виждат… Нищо няма да се получи, защото… е, добре — разум, мислете, учете се, анализирайте, — а как ще минете без майчините ръце, нежните ръце, които премахват болката и правят света по-топъл? И бодливата четина на татко, който умее да играе на война и да се прави на тигър, и да ни учи на бокс, който е най-силният и знае повече от всички останали? Нали и това го е имало! Не само кресливите (или тихи) свади между родителите, не само каишът и пиянското бръщолевене, не само дърпането на ушите за какво ли не, внезапно и неясно защо заменяно от даване с треперещи ръце на бонбони и дребни за кино. Всъщност откъде да знам — може да си имат нещо, еквивалентно на всичко хубаво в майчинството и бащинството… Как само гледаше Ирма онзи мокрец! Какъв ли трябва да бъдеш, за да те гледат така… И добре поне, че нито Бол Кунац, нито Ирма, нито пък онзи нихилист-изобличител никога няма да навлекат златистите ризи, а нима това е малко? Та нали, дявол да го вземе, всъщност не искам нищо повече от хората!

… Чакай малко, каза си той. Кое е най-важното? Ти за тях ли си, или против тях? Има и трети изход: да решиш, че не ти пука за нищо. Но на мен ми пука. Ах, как бих искал да бъда циник, колко леко, просто и разкошно се живее, когато човек е циник! Та все пак цял живот се стремят да ме направят циник, стараят се, хабят огромни усилия, хабят патрони, красноречие и хартия, не жалят юмруците си, не жалят хората, не жалят нищо, само и само да стана циник — а аз никак… Е, добре, добре. Все пак: с тях ли съм, или против тях? Разбира се, че съм против, защото не мога да търпя пренебрежението, мразя всякакви елити, мразя всякакви прояви на нетърпимост и никак не обичам, ах, как не обичам да ме бият по мутрата и да ме пропъждат… Но съм и за тях, защото обичам умните и талантливите хора, мразя глупаците, мразя тъпанарите, мразя златистите ризи, мразя фашистите, и е ясно, че така нищо няма да мога да реша; твърде малко знам за тях, а от това, което знам, от това, което видях, повече бие на очи лошото — жестокост, надменност, липса на човещина, и накрая — физическа уродливост… И какво излиза: с тях са Диана, която обичам, и Голем, когото обичам, и Ирма, която обичам, и Бол Кунац, и пъпчивият нихилист… а кои са против тях? Против е кметът — стар мръсник, фашист и демагог, и началникът на полицията — продажник, и Росшепер Нант, и онази глупачка Лола, и бандата със златистите ризи, и Павор… Наистина, от друга страна, за тях са дългият професионалист, а също и някой си генерал Пферд (не мога да понасям генералите), а против тях са Теди и навярно още много други като Теди… Да, в този случай мнозинството от гласове няма да реши нищо. Това е нещо от рода на свободните демократични избори: мнозинството винаги е за мръсниците…

В два часа дойде Диана, Диана Веселата и Обикновената, със силно пристегната в кръста бяла престилка, гримирана и с прическа.

— Как върви работата? — попита тя.

— Горя — отвърна той. — Изгарям, за да светя на другите.

— Да, пушек се вдига. Поне прозореца да беше отворил… Гладен ли си?

— Дявол да го вземе, да! — рече Виктор. Спомни си, че не е закусвал.

— Тогава да вървим, дявол да го вземе!

Слязоха в столовата. На дългите маси смазаните от умора „Братя по разум“ благоприлично и мълчаливо

Вы читаете Куца съдба
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату