— Имайте предвид, че по всяка вероятност ще станете носител на литературната награда на лепрозориума за миналата година. Достигнахте до последния кръг заедно с Тусов, но очевидно шансовете на Тусов са по-малки. Така че ще имате пари.
— М-да — каза Виктор. — Такова нещо още не ми се е случвало. И много ли са парите?
— Около три хиляди… Не помня точно.
Диана се върна и все така мълчаливо постави на масата бутилка и една чаша.
— Още една чаша — помоли Виктор.
— Аз няма да пия — каза Зурзмансор.
— Аз всъщност… Хм…
— И аз няма да пия — обади се Диана.
— Това за „Бедата“ ли се отнася? — попита Виктор, докато си наливаше.
— Да. И „Котката“. Така че поне три месеца няма да имате грижа за пари. Или са малко?
— За около два месеца са — каза Виктор. — Но не е там работата… Вижте какво, бих искал да ви посетя, в лепрозориума.
— Непременно — отвърна Зурзмансор. — Точно там ще ви връчат наградата. Само че ще се разочаровате. Няма да има чудеса. Ще бъде почивен ден. Десетина къщички, лечебен корпус…
— Лечебен корпус, казвате — повтори Виктор. — А кого лекуват там?
— Хора — рече Зурзмансор със странна интонация. Той се усмихна и изведнъж с лицето му стана нещо страшно. Дясното му око излезе от очната ябълка и се смъкна до брадата, устата му стана триъгълна, а лявата буза и ухото му се отделиха от черепа и увиснаха. Това продължи само миг. Диана изпусна чинията, Виктор машинално се озърна, а когато отново погледна към Зурзмансор, той си беше предишният — жълтолик и учтив. „Пфу, пфу, пфу — каза си мислено Виктор. — Махни се, нечист дух! Или ми се е сторило?“ Той извади припряно цигарите си, запали една и се загледа в чашата. „Братята по разум“ шумно станаха от масата и се затътриха към изхода, като гръмко се надвикваха. Зурзмансор каза:
— Между другото, искаме да бъдете спокоен. От нищо не бива да се страхувате. Сигурно се досещате, че нашата организация заема определено положение и се ползва с определени привилегии. Правим много и затова ни разрешават много неща. Разрешават ни да правим опити с климата, разрешават ни да подготвяме смяната ни… и така нататък. Няма нужда да навлизам в подробности. Някои господа си въобразяват, че работим за тях, а пък ние не се опитваме да ги разубеждаваме. — Той помълча. — Пишете за каквото искате и както искате, Банев, и не обръщайте внимание на кучетата, които си лаят. Ако срещнете някакви спънки в издателствата или пък имате парични затруднения, ще ви подкрепим. В краен случай самите ние ще ви издаваме. За себе си, естествено. Така че ще ги имате вашите миноги.
Виктор отпи и поклати глава.
— Ясно — рече той. — Пак ме купуват.
— Ако искате, може и така до го наричате — каза Зурзмансор. — Важното е да осъзнаете, че има определен кръг читатели, макар засега да не е толкова широк, който е доста заинтересован от вашата работа. Вие сте ни нужен, Банев. При това сте ни нужен такъв, какъвто сте. Не ни е нужен Банев, който е наш привърженик и ни възпява, затова не си блъскайте главата на чия страна сте. Бъдете на своя страна, както се полага на всяка творческа личност. И това е всичко, което искаме от вас.
— Мно-ого, мно-ого изгодни условия — каза Виктор. — Картбланш и купища маринована минога в перспектива. В перспектива и в сос с горчица. И коя вдовица би му отговорила с „не“? Вижте какво, Зурзмансор, случвало ли ви се е някога да продавате душата и уменията си?
— Да, разбира се — отвърна Зурзмансор. — И знаете, че плащат безобразно малко. Но това беше преди хиляда години и на друга планета. — Той отново помълча и след малко продължи: — Не сте прав, Банев. Ние не ви купуваме. Просто искаме да си останете такъв, какъвто сте. Опасяваме се да не ви смачкат. Нали вече смачкаха мнозина… Моралните ценности не се продават, Банев. Можеш да ги разрушиш, но не и да ги купиш. Дадена морална ценност е нужна само на едната страна и няма никакъв смисъл да я крадеш или да я купуваш. Господин президентът смята, че е купил живописеца Р. Квадрига. Това е грешка. Той е купил халтураджията Р. Квадрига, а живописецът е изтекъл между пръстите му и е умрял. А ние не искаме писателят Банев да изтече между нечии пръсти и да умре. На нас ни трябват художници, а не пропагандисти.
Той стана. Виктор също се надигна, усещайки неловкост и гордост, и недоверие, и унижение, разочарование и отговорност, и още нещо, което засега не можеше да определи.
— Беше ми много приятно да поговорим — каза Зурзмансор — Пожелавам ви успешна работа.
— Довиждане — рече Виктор.
Зурзмансор се поклони леко и си тръгна с вдигната глава, крачейки широко и твърдо. Виктор го проследи с поглед.
— Ето затова те обичам — каза Диана.
Виктор се строполи на стола и посегна към бутилката.
— За какво? — попита разсеяно той.
— Защото си им нужен. Защото ти — свалячът, пияницата, немарливият, скандалджията, отрепката — все пак си нужен на такива хора.
Тя се надвеси през масата и го целуна по бузата. Това беше още една Диана — Диана Влюбената — с огромни сухи очи, Мария от Магдала, Диана Гледащата Отдолу Нагоре.
— Виж ти — промърмори Виктор. — Интелектуалци… Новите силни на деня…
Обаче това бяха само думи. В действителност нещата не бяха толкова прости.
Виктор се върна в хотела си на другия ден след закуска. На сбогуване Диана му напъха в ръцете кошничка от брезова кора: от столичните оранжерии бяха изпратили на Росшепер десетина килограма ягоди и Диана правилно бе съобразила, че въпреки невероятната лакомия на Росшепер, той няма да може да се справи сам с такова количество ягоди.
Портиерът му отвори вратата мрачен, Виктор го почерпи, той си взе няколко ягоди, пъхна ги в устата си, сдъвка ги като хляб и каза:
— Излиза, че моят хлапак им бил главатар.
— Не говорете така — рече Виктор. — Той е чудесно момче и много добре сте го възпитали.
— Ако знаете колко съм го бил! — каза портиерът, поободрен. — Стараех се… — Той пак се навъси. — Съседите говорят с мен. А аз какво съм виновен? Нищо не знаех…
— Не им обръщайте внимание — посъветва го Виктор. — Те говорят така от завист. Момчето ви е прекрасно. Аз, например, много се радвам, че дъщеря ми дружи с него.
— Ха! — оживи се отново портиерът. — Може и роднини да станем, а?
— Защо не — каза Виктор. — Дори е много вероятно. — Той си представи Бол Кунац. — Защо не…
Посмяха се малко по този повод, размениха си по някоя и друга шега.
— Вчера чухте ли стрелбата? — попита портиерът.
— Не — каза Виктор, настръхнал. — Какво е станало?
— Така се случи — започна портиерът, — че, значи, когато снощи всички ние се разотидохме оттам, някои, значи, не се разотишли, намерили се все пак отчаяни глави, срязали бодливата тел и — вътре. И ги започнали с картечниците.
— Виж ти, колко лошо — каза Виктор.
— Самият аз не съм видял — продължи портиерът. — Хората така разправят. — Той се огледа внимателно, повика Виктор по-близо и му прошепна на ухото: — И нашият Теди бил там. Ранили го, но нищо му няма, разминало му се. Сега лежи вкъщи.
— Лоша работа — промърмори Виктор, разстроен.
Почерпи човека на рецепцията с ягоди, взе си ключа и се качи в стаята. Преди да се преоблече, набра номера на Теди. Снахата на Теди му обясни, че, общо взето, е добре, куршумът не е засегнал костта и сега Теди лежи по корем, псува и се налива с водка. Тя пък вече се приготвя да ходи в Дома за срещи да види сина си. Виктор я помоли да поздрави Теди, обеща да намине и затвори телефона. Редно беше да се обади и на Лола, но като си представи разговора, упреците и виковете, реши да не звъни. Свали си шлифера, погледна ягодите и слезе в кухнята да поиска кофичка сметана. Когато се върна, в стаята седеше Павор.
— Добър ден — каза Павор, усмихвайки се ослепително. Виктор отиде до масата, изсипа ягодите в
