— Да-а, явно вече съвсем сме пропаднали, щом и родните ни деца избягаха от нас при заразите… Оставете ги, сами отидоха, никой не ги е карал насила…
— Ей, кой има пушка? Да дойде! Кой има оръжие, питам? Да дойде при мен, хайде насам, ще им покажа аз на тях!
— Те са си мои деца, добри ми господине, аз съм ги създал и ще правя с тях каквото си искам!
— Но къде е тази полиция, господи!
— Трябва да изпратим телеграма на господин президента! Пет хиляди подписа — това не е шега работа!
— Задушихте жената! Мръдни се малко, гадино! Не виждаш ли?
— Муничек мой! Муничек, Муничек!
— Майната им на тия петиции, полза — никаква. У нас не обичат петициите. Ще ти излезе през носа тази петиция…
— Отваряйте вратата, мамка ви! Мръсни мокреци!
— Порталът!
— Отваряйте портала!
Виктор заотстъпва назад. Беше трудно, няколко пъти го удариха, но все пак се измъкна, добра се до камиона и отново се качи в каросерията. Над лепрозориума беше паднала мъгла и на десетина метра оттатък оградата вече нищо не се виждаше. Порталът беше плътно затворен и пред него беше останало малко празно пространство. Там стояха, разкрачени и насочили към тълпата автомати, десетина войници от вътрешни войски с каски, нахлупени над очите. На стълбището към караулното един офицер, повдигайки се на пръсти от напрежение, крещеше и се опитваше да каже нещо на тълпата, но нищо не се чуваше. Над покрива на караулното като някаква грамадна етажерка, в мъглата се извисяваше дървена кула, на горната й площадка беше поставена картечница и около нея сновяха сиви силуети. А оттатък, зад бодливата тел, като подрънкваше едва чуто с веригата си, покрай оградата премина полугъсеничен бронетранспортьор, подскочи няколко пъти по буците и се скри в мъглата. Щом видя бронетранспортьора, тълпата толкова притихна, че дори започнаха да се дочуват мъчителните и отчаяни викове на офицера („…спокойствие… имам заповед… по домовете…“), но после тя отново заръмжа, забуча и зарева.
Множеството пред портала се раздвижи. Сред тъмните сини и сиви шлифери и наметала заблестяха познатите до болка медни шлемове и златисти ризи. Те изникваха в тълпата като светлинни петна, пробиваха си път към празното пространство там и се сливаха в златистожълта маса. Яки момчета със златисти ризи до коленете, препасани с армейски офицерски колани с тежки катарами, с излъскани медни каски, заради които им викаха „пожарникарите“. Носеха дебели къси палки и всеки от тях беше накичен с емблемите на Легиона — емблема на катарамата, емблема на левия ръкав, емблема на гърдите, емблема на палката, емблема на каската, емблема на мутрата — подлата, спортна, мускулеста мутра с вълчи очи… и обсипани с отличителни знаци, съзвездия от значки, значки на Отличен стрелец и на Отличен парашутист, на Отличен водолаз. И още значки с портретите на господин президента и на неговия зет, основателя на Легиона, и на неговия син, главния шеф на Легиона… в джоба на всеки има бомба със сълзотворен газ и ако в изблик на хулигански ентусиазъм дори само един от тези глупаци хвърли такава бомба, ще започне да стреля картечницата на кулата, да гърмят картечниците на бронетранспортьора, да трещят автоматите на войниците и дъждът от куршуми ще се изсипе върху тълпата, върху тълпата, а не върху златистите ризи. Легионерите се строиха в редица пред войниците, а като размахваше палката, пред тях тичаше Фламин Ювента, племенникът, и Виктор вече започна да се озърта отчаяно, без да знае какво да прави. Но в този момент от караулното изнесоха на офицера мегафон и офицерът страшно се зарадва, дори започна да се усмихва и зарева гръмогласно, но се чу само: „Моля за внимание! Моля събралите се…“, а след това мегафонът явно пак се развали. Офицерът пребледня и задуха във фунията, а Фламин Ювента, който се беше приготвил да слуша, с двойно по-голямо усърдие затича и заразмахва палката. Внезапно тълпата страшно забуча — сякаш всички наведнъж започнаха да крещят: и тези, които по-рано викаха, и онези, които по-рано мълчаха или просто разговаряха помежду си, или плачеха, или се молеха. Виктор също закрещя, неспособен да си намери място от ужас при мисълта за това, което щеше да последва. „Махнете оттам тези глупаци! — крещеше той. — Махнете пожарникарите! Това е смърт! Не бива! Диана!“ Не беше ясно кой и какво крещи в тълпата, но самата тълпа, която досега беше неподвижна, се залюля равномерно, като желе в гигантска тава, по пребледнялото лице на офицера избиха червени петна. Той изтърва мегафона и заотстъпва към вратата на караулното, лицата на войниците под каските настръхнаха и озверяха, а горе, на кулата, вече никой не помръдваше, всички бяха замрели и се целеха. И тогава се разнесе някакъв Глас.
Беше като гръм, носеше се от всички страни едновременно и веднага заглуши всички останали звуци. Беше спокоен, дори меланхоличен, в него се долавяше някакво безкрайно отегчение, безкрайна снизходителност, сякаш говореше някакъв гигант, изпълнен с презрение и високомерие, застанал с гръб към омръзналата му тълпа и говорещ през рамо, откъснал се за миг от много по-важната си работа заради тази раздразнила го най-накрая дреболия.
— Престанете да крещите — каза Гласът. — Престанете да размахвате юмруци и да заплашвате. Нима е толкова трудно да прекратите това празно дрънкане и да помислите спокойно няколко минути? Та вие прекрасно знаете, че вашите деца се махнаха от вас по собствено желание, никой не ги е принуждавал, никой не ги е влачил за яката. Те си отидоха, защото им опротивяхте веднъж завинаги. Те не искат повече да живеят така, както живеете вие и както са живели вашите предци. Вие много обичате да подражавате на вашите предци и смятате, че това е човешко достойнство, а те не мислят така. Децата не искат да израснат пияници и развратници, дребни душици, роби, конформисти, не искат да ги направите престъпници, не им трябват вашите семейства и вашата държава.
Гласът замлъкна за минута. И цяла минута не се чу нито звук — само някакво шумолене, сякаш шепнеше мъглата, пълзяща над земята. После Гласът заговори отново:
— Можете да бъдете абсолютно спокойни за своите деца. Те ще се чувстват добре — много по-добре, отколкото с вас, и много по-добре от вас самите. Днес те не могат да ви приемат, но от утре можете да идвате. В Конската падина ще бъде направена Къща за срещи, където ще можете да ги виждате всеки ден след петнайсет часа. Всеки следобед в четиринайсет и трийсет от градския площад ще тръгват три големи автобуса. Те няма да са достатъчни, тъй че нека утре вашият кмет се погрижи да осигури допълнителен транспорт.
Гласът отново замълча. Тълпата стоеше неподвижна като стена. Хората сякаш се страхуваха да помръднат.
— Само че имайте предвид — продължи Гласът, — че от вас самите ще зависи дали децата ще искат да ви виждат. В първите дни все още ще можем да ги уговаряме да идват на срещите, дори ако не им се иска, но после… ще видите сами… А сега се разотивайте. Пречите и на нас, и на децата, и на себе си. И много горещо ви съветвам: помислете, опитайте се да помислите какво можете да дадете на децата. Вгледайте се в себе си. Вие сте ги родили на този свят и ги осакатявате по свой образ и подобие. Помислете за това, а сега се разотивайте.
Тълпата оставаше неподвижна. Може би се опитваше да мисли. Виктор се опитваше. Това бяха откъслечни мисли. Дори не мисли, а просто отломки от спомени, части от някакви разговори, глупаво гримираното лице на Лола… „А може би е по-добре да направя аборт? За какво ни е дете сега?…“ Баща му с треперещите от гняв устни… „Ще направя от теб човек, малък келеш, ще ти съдера кожата…“ „Оказа се, че имам дъщеря на дванадесет години, не можеш ли да я уредиш някъде на хубаво място?…“ Ирма с любопитство гледа изнаглелия Росшепер… не Росшепер, а мен… мен ме е срам, но какво разбира тя, сополанката? Марш на мястото си! Ето ти кукла, хубава кукла! Малка си още, когато пораснеш, ще разбереш…
— Но какво стоите още? — каза гръмотевичният Глас. — Разотивайте се!
Внезапно се вдигна поривист студен вятър, блъсна ги в лицата и утихна.
— Вървете си! — каза Гласът.
И отново се надигна вятър, този път вече беше съвсем плътен порив, като тежка мокра длан — докосна лицата, блъсна ги и отмина. Виктор избърса бузите и брадата си и видя, че тълпата започва да отстъпва. Някой извика високо, разнесоха се неуверени възгласи, около колите и автобусите се появиха малки водовъртежи. От всички страни в каросерията на камиона се закатериха хора, навсякъде бързаха и се
