Изглежда, Чачуа работеше. Аз започнах да се колебая. Зад вратата се разнесе дружен кикот, роялът млъкна, гласът също. Не, Чачуа май не работеше. Натиснах копчето на звънеца. В същия миг роялът затрещя отново и няколко мъжки гърла подхванаха нещо грузинско. Да, Чачуа май не работеше. Позвъних пак.
Вратата се отвори широко и на прага изникна Чачуа с черен официален панталон и ярки тиранти върху ослепително бялата риза, разкопчана до яката. Разгорещеното му лице беше угрижено, а гигантският нос — запотен. По дяволите, той все пак работеше…
— Извини ме, моля те — рекох аз, притискайки към гърдите си папката.
— Какво е станало? — разтревожено и същевременно леко раздразнено се осведоми той.
— Нищо — отвърнах, потискайки с мъртва хватка порива си да заговоря с кавказки акцент. — Наминавам за една минута, защото имам един…
— Слушай — рече той, нетърпеливо пристъпвайки от крак на крак. — Отбий се по-късно, а? При мен има хора, работим. След около два часа, става ли?
— Чакай, работата, по която съм дошъл, е много дребна — казах аз и бързо развързах ширитчетата на палката. — Това са ноти. Прегледай ги, моля те, когато имаш време…
Той взе от мене листовете с недоумяващ вид и ги попрехвърли. От дъното на апартамента долитаха спорещи мъжки гласове. Спореха на някаква музикална тема.
— Д-добре… — каза бавно той, без да откъсва поглед от страниците. — Слушай, а кой е писал това, откъде си го взел?
— Ще ти разкажа после — казах аз, отстъпвайки заднешком от вратата.
— Да, драги — веднага се съгласи Чачуа. — По-добре после. Аз сам ще се отбия при теб. Имам само час работа, после има мач на „Спартак“, а след това ще се отбия при теб.
Той ми махна с листовете и затръшна вратата.
Когато се прибрах вкъщи и се съблякох, първото нещо, което направих, беше да се мушна под душа. Бях мокър от пот, удареният хълбок ме болеше безмилостно и изобщо — трябваше да се успокоя. Докато се въртях под душа, съставих програмата си за вечерта. Преди всичко — вечеря, днес това ми е и обядът. Трябва да я приготвя. Имам картофи. Имам и сметана… като че ли. Имам зелен грах. Ха! Нали имам и буркан говеждо! По дяволите супите! Ще сваря картофи и ще изсипя вътре задушеното месо! Имам и лук, и маринован арпаджик… И коняче. Колко му трябва на човек? Настроението ми моментално се оправи.
Не съм против беленето на картофи, защото през това време главата ми е съвсем свободна за други работи. Между другото, никой от познатите ми не може да бели картофи толкова чисто и бързо като мен. Армията, другари! Центнери22, тонове, вагони белени картофи! И какви при това! Гнили, дълбоко замразени, синьо-зелени, целите почернели… А беленето на такива хубави картофки, през мирно време, при това купени от пазара, си е направо удоволствие. И, Боже мой, колко е прекрасно, че вече не трябва да ходя до улица „Банная“!
Измих обелените картофи в три води, напълних тенджерката с вода и нарязах вътре картофите, всеки на две-три парчета. После сложих тенджерката на котлона.
…Кой каквото и да говори, обаче цялото им начинание с определянето на НКЧТ е простотия и прахосване на народни пари. Както повечето дълбокомислени начинания, свързани с литературата и изкуството като цяло. Виж ги ти! Наслагали шкафове за сто хилядарки, само за да докажат, че ако книгите на някой писател се издават, той ще има много читатели, макар че може и да не са чак толкова много; и обратното — ако не се издават, ако точи кучи син го кара само на пост и молитви, тогава този мизерник, този вредител, изобщо няма да има читатели. Или още по-яко: ако се издаде един том, да речем, проза на Александър Сергеевич Пушкин и успоредно се издаде романче на Тоалет Клозетов Клозетич за страстите в леярската кофа, Пушкин ще има много повече читатели. Това, всъщност, е всичко, което той се опита да ми вмени. Е, плюс може би елементарната мисъл, че хубавото е винаги хубаво, а лошото е невинаги лошо…
Или може би не е съвсем така? Или може би не съм разбрал нещо и сега не мога да го проумея? От какъв зор ми намекваше, да беше казал направо какво му трябва, сега аз хич няма да припаря там, а ето че и картофките са готови!
Така, вече всичко беше готово на масата и най-апетитната смес от картофи и червеникаво говеждо вдигаше пара от дълбоката чиния, в кухнята ухаеше на месце и лук, на дафинов лист, в тумбестата чашка беше сипано конячето. И колко хубав стана животът, и хоризонтите станаха по-светли и се озариха от добри предчувствия. Повече от половината сценарий е готов, не трябва да се ходи до ателието за кожено палто и не трябва, не трябва, по дяволите, съвсем няма нужда да се ходи повече на улица „Банная“. Всички дългове са платени преди залез слънце, както обичаше да казва младият господин Коркран.
Изпих чашата до дъно, напълних уста с картофи с месо и протегнах ръка към телевизора.
По първа програма някой стържеше на цигулка. След като се полюбувах известно време на измъченото лице на свирача, превключих на втора програма. Там танцуваше самодейността: развяваха пъстри поли, тракаха с токове, събираха и разперваха ръце и от време на време изпискваха сърцераздирателно. Отново напълних устата си с картофи и пак превключих. Тук няколко души в напреднала възраст седяха край кръгла маса и разговаряха. Ставаше дума за постигнатите рубикони, за решителността някъде да се осигури нещо, за големите работи по реконструкцията на нещо желязно…
Дъвчех картофите, които изведнъж станаха безвкусни, слушах и псувах наум. Телевизорът! Това бляскаво чудо на нашия век! Наистина фантастичен концентрат от усилия, талант, изобретателност на десетки, стотици, хиляди великолепни умове на нашето, моето време! И всичко това, за да могат сега, след като са се върнали от работа, десетки милиони уморени хора като пощръклели да щракат копчетата едновременно с мен, безсилни да решат наистина неразрешимата задача: какво да изберат? Вдъхновения свирач? Или буйната потна тълпа от самодейни танцьори? Или тези унили и скарани с езика специалисти?
Все пак се спрях на свирача. Сипах си втора чаша, отпих и започнах да слушам. Направо някаква зла магия, помислих си. От самото ми детство ме тъпчат с класическа музика. Сигурно някой някъде и някога е казал, че ако човек всеки ден го тъпчат с класическа музика, той лека-полека ще й свикне и занапред няма да може да живее без нея, и това ще е добре. И се започна. Ние копнеехме за джаз, ние бяхме луди по джаза — нас ни задушаваха със симфонии. Ние обожавахме сълзливи романси — върху нас стоварваха цигулкови концерти. Ние умирахме да слушаме бардове и певци на балади — нас ни тровеха с оратории. Ако всички тези титанични усилия за внедряване на музикална култура в съзнанието ни имаха КПД поне като машината на Дьони Папен, щях да живея сега сред познавачи и почитатели на класиката и аз самият безспорно щях да съм такъв познавач и почитател. Хиляди и хиляди часове по радиото, хиляди и хиляди телевизионни програми, милиони плочи… И какъв е резултатът? Гарик Аганян почти професионално познава попмузиката. Жора Наумов досега колекционира музика на бардовете. Съюзния Охльо е нещо като мен: колкото по-малко музика, толкова по-добре. Льоня Шибздата по принцип мрази музиката. Вярно, при Валя Демченко е друго. Той от ранно детство обича класиката и музикалната пропаганда няма нищо общо с това…
Докато разсъждавах на тези теми, цигуларят изчезна от екрана, а на негово място нахлуха хокеисти и един от тях веднага удари друг със стик по главата. Операторът срамежливо отмести камерата настрана, най-интересното не ми беше показано и аз изключих телевизора. Бях сит, леко пийнал и ми оставаше само да измия чиниите.
После се преместих в кабинета и минах бавно покрай секцията с книгите, като прокарвах показалец по стъклото.
„Война и мир“. Не днес. Още не е минала половин година.
„Писмата на Чехов“. Не пасва на настроението ми.
Чуковски. „От Чехов до наши дни“. Наскоро я препрочетох.
Така. Самият Антон Павлович в десет тома. Дали да не препрочета „Скучната история“? Не. Ще я запазим за някой по-мрачен ден.
Михаил Булгаков. Известно време разглеждах кафявата подвързия, вече омачкана, охлузена на места, зацапана… Не, стига, повече на никой няма да дам тази книга. Мърлячи нещастни. „Велика и страшна бе годината хиляда деветстотин и осемнадесета след Рождество Христово, втора от началото на революцията…“
