Сигурно цялата работа беше там, че самата личност на събеседника ми до такава степен излизаше извън рамките на тези мои представи, че всичко останало ми изглеждаше странно и смайващо само дотолкова, доколкото беше нейно производно. Ужасно ми се искаше да попитам дали той не е същият онзи млад изобретател, който е спретнал седмицата на ужасите в Кукушкино, а после е бил показан в пиесата на Анатолий Ефимич. Вече леко се изкашлях и отворих уста, но той моментално вдигна към мен прозирните си сиви очи и аз тутакси осъзнах, че за нищо на света няма да се осмеля да му задам този въпрос. Изтърсих напосоки:
— Та какво се получава? Всички тези шкафове са „Изпитал“? Значи правилно се говори при нас, че вие тук измервате нивото на нашите таланти?
Този път той дори не се усмихна.
— Не, разбира се — рече той. — Тоест, в известен смисъл — да. Но, общо взето, се занимаваме със съвсем други проблеми, много специални, по-скоро лингвистични… или по-скоро социолингвистични.
Попитах трябва ли да разбирам, че тези ръбести шкафове действително могат да измерят нивото на моя талант, само че сега са настроени за друга задача. Той отговори, че в известен смисъл това е точно така. Тогава аз не без сарказъм се осведомих с какви единици се измерва при тях талантът: по петобалната система, като в средните училища, или по дванадесетобалната, както се измерват земетръсите… Той възрази, че би било наивно да се предполага, че едно толкова сложно социопсихологическо явление, като таланта, може да се оценява в такива примитивни единици. Талантът е специфично явление и измерването му изисква специфични единици.
— Впрочем — каза той — ще е по-просто да ви покажа как работи машината. Данните, които тя предоставя, имат твърде косвено отношение към таланта, но все пак… Ето, да речем, тази страничка, вашата рецензия за някаква повест с названието „Раждането на гълъбичката“… Що за повест е това може да се разбере само по заглавието… Но машината ще си има работа не с повестта, а с вашата рецензия, Феликс Александрович.
Той не без усилие махна ръждясалия кламер, взе горния лист и го сложи в едно мъничко чекмедженце с размера на машинописна страница. После затвори чекмедженцето, небрежно щракна няколко двупосочни прекъсвача на пулта и натисна с показалец червен бутон с лампичка вътре. Лампичката изгасна, за сметка на това обаче защъкаха и замигаха многобройните светлинки на вертикалното табло и оживяха два големи екрана отстрани на таблото. Заизвиваха се като змии кривите, заподскачаха цифри, затракаха и тихичко замрънкаха различните клистрони, кенотрони и останалите електронни дреболии. Това е то епохата на НТР.
Всичко трая към половин минута. После мрънкането спря, а върху таблото и екраните се възцари мир и ред. Сега там светеха две гладки криви и огромно количество различни цифри.
— Ами това беше всичко — рече той, издърпа чекмедженцето и върна листа в папката.
Преди да успея да отворя уста, той вече ми обясняваше, че ето тези цифри са ентропията на моя текст, а ето тези охарактеризират нещо, което е дълго за обяснение, а ей тази крива е изгладеният коефициент на нещо си, дето не ми стана ясно, пък ей тази е разпределение на нещо, което разбрах и дори запомних, но забравих веднага.
— Обърнете внимание на тази цифра — каза той, почуквайки с пръст по самотната четворка, настанила се в долния десен ъгъл на цифровия екран. — Сред колегите ви кой знае защо се е формирало убеждението, че именно това е прословутата обективна оценка или индекса за гениалност, както я нарича този странен, омотан с бинтове човек.
— Съюзния Охльо — измърморих аз машинално.
— Възможно е. Впрочем, днес той се нарече Козлухин, а общо взето се е появявал тук неведнъж, всеки път с друг ръкопис и под друго име. Та той упорито нарича тази цифра индекс на гениалност и смята, че колкото е по-висока, толкова по-гениален е авторът…
И той ми разказа как, опитвайки се да разубеди Петя Скоробогатов, веднъж е откъснал произволно от случайно попаднал му вестник фейлетон за мошениците в търговската мрежа и го е поставил в машината, която показала седемзначно число, и макар че с невъоръжено око си личало, че фейлетонът е безнадеждно далеч от гениалността, Петя Скоробогатов не се разубедил, хитричко намигнал и грижовно скрил парчето вестник в набъбналия си тефтер.
— Та какво е показала тогава тази ваша седемзначна цифра? — с любопитство попитах аз.
— Извинете, Феликс Александрович, но цифрите могат да бъдат само еднозначни. Седемзначни са числата. Та така, числото, което излиза на този ред на дисплея — той отново почука с пръст по моята четворка — представлява, казано на популярен език, най-вероятният брой на читателите на този текст.
— Читателите на текста… — отбелязах аз с плаха мнителност.
— Да, да, строгият стилист несъмнено ще сметне това словосъчетание за отвратително, но в този случай „читател на текста“ е термин, обозначаващ човека, който поне веднъж е прочел или ще прочете занапред въпросния текст. Така че четворката не е някакъв митичен показател на вашата гениалност, Феликс Александрович, а просто най-вероятното количество читатели на вашата рецензия, показателят на НКЧТ или просто ЧТ…
— А какво е това НК? — попитах аз, колкото да кажа нещо: в главата ми беше пълна каша.
— НК — най-вероятното количество.
— Аха… — казах аз и млъкнах, но в този миг за секунди ми просветна и аз с възмущение попитах: — Та какво отношение има това ваше НКЧТ към таланта, към дарбите, изобщо към качеството, както се изразявате вие, на този текст?
— Предупреждавах ви, Феликс Александрович, че тази мярка има само косвено отношение…
— Ама то не е никак косвено даже! — прекъснах го аз, набирайки обороти. — Количеството на читателите зависи преди всичко от тиражите!
— А тиражите?
— Е, знаете ли — казах аз, — не ми ги разправяйте тия. Щото ние пък знаем от какво, а най-вече от кого зависят тиражите! Колкото си поискате безобразна халтура мога да ви изброя, дето е излязла с тиражи от половин милион бройки…
— Разбира се, ама разбира се, Феликс Александрович! Вие сега сте съвсем като този ваш обинтован Козлухин — кой знае защо упорито и простодушно свързвате в непосредствена зависимост стойността на НКЧТ с качеството на текста.
— Не аз, а вие го свързвате! Тъкмо аз съм този, който смята, че няма никаква зависимост — нито директна, нито индиректна!
— Как да няма, Феликс Александрович? Ето го текста — той повдигна с два пръста листа със злополучната ми рецензия, — както виждате, показателят за НКЧТ е четири. Имате ли възражения против тази оценка?
— Ама вижте… Естествено, ако се вземе една рецензия, при това вътрешна… Ами нея ще я прочете редакторът… може би авторът, ако му я покажат…
— Така. Значи няма възражения.
Изведнъж той ловко, като фокусник, измъкна от папката ми стара училищна тетрадка с избеляла, петнистожълта подвързия и толкова стремително я доближи до лицето ми, че аз рязко се дръпнах назад.
— Какво виждаме тук? — попита той.
Тук виждахме до болка познатата от детски години картинка — брадатият рицар, който се сбогуваше с могъщия кон с дълга грива. А под картинката беше изписан един ред от началото на Пушкиновата „Песен за Мъдрия Олег“.
— Какво има? — попитах предизвикателно аз. — Между другото, стихотворението е чудесно, превъзходно… Никакви уроци по литература не са успели да го убият…
— Безусловно, безусловно — отвърна той. — Обаче аз ви питам за друго. Ами ако се въведе сега в машината това листче, тогава какво?
Изпаднах в интелектуален смут.
— Ами… — измънках аз — Сигурно трябва да се получи много… само учениците колко са… Десет- двайсет милиона?
— Над един милиард — рече твърдо той. — Над един милиард, Феликс Александрович!
