приседне.
Терзаех се от приблизително такива преживявания, когато той най-сетне затвори позорната папка, сложи върху нея бледите си ръце с дълги слаби пръсти и отново ме погледна.
— Виждам, че изобщо не ви интересува обективната стойност на творчеството ви, Феликс Александрович — произнесе той.
Не знам дали в думите му или в тона му се съдържаше упрек, но аз поради плебейско чувство за противопоставяне моментално тръгнах с рогата напред.
— И защо смятате така?
— Ами как? — той почука с нокът по папката. — От донесения от вас материал следва само това, че имате лош почерк и че в Япония много сте работили над горивните елементи.
Вътре в мен се размърда скандалджията демон на интригите, за да изтръгне злобно-страхливи оправдания от сорта: „Изобщо не ме интересува, беше казано какъвто и да било ръкопис, ето ви какъвто и да било, моля ви се, виж ги ти, те самите не знаят какво искат, а после недоволстват…“ Но не казах нищо подобно, а унило промълвих:
— Така се получи…
И неочаквано за себе си допълних:
— Не ми се сърдете, моля ви.
— Ама, моля ви се — рече изведнъж той и се усмихна със странна, тъжно-нежна усмивка. — Как да ви се сърдя, Феликс Александрович? Та нали не ние, а вие сте този, който има по-голяма нужда от това.
И в този миг осъзнах какво потресаващо нещо беше казал той преди минута.
— Разрешете — промълвих аз, кой знае защо снишавайки глас. — Вие сигурно се шегувате? В какъв смисъл казахте това — за обективната ценност?
— В най-прекия — отвърна той, спрял да се усмихва.
— Нима е възможно? Какво излиза — че вие тук сте изобретили Мензура Зоили?
— Защо не? И Мензурата, и много други неща…
— Ама, моля ви се! Та това е безсмислица! Каква обективна ценност може да има едно произведение?
— Защо пък не? — повтори той.
— Ами най-малкото, защото… Но това е банално, ще ме прощавате! На мен, например, ми харесва, а на вас ви се повръща от всяка дума. Днес за това гърми целият свят, а утре всички са го забравили…
— Всичко това е вярно, Феликс Александрович, но какво отношение има към обективната ценност?
— Ами такова отношение има към обективната ценност — разгорещено казах аз, — че обективно ценното произведение трябва да е ценно и за вас, и за мен, да е било ценно и вчера, да бъде ценно и утре, а такова нещо няма, това е невъзможно!
Той обаче възрази, че аз бъркам обективната с вечната ценност. Наистина няма вечни ценности, в литературата и изкуството няма такова нещо, което да бъде ценено от всички и винаги. Но не съм ли забелязал, че много от произведенията, след като мине шумотевицата покрай тях, след като уж изживеят своя живот, изведнъж се възраждат след векове и отново около тях се шуми, и те заживяват отново, дори още по-шумно и енергично отпреди. Може би има смисъл тази способност да се възродиш за нов живот да се смята за мярка за обективна ценност? При това става дума само за един от евентуалните подходи към проблема за обективната ценност… Съществуват и други, по-функционални, по-удобни за алгоритмизиране…
Слушах го и физически усещах как разгорещеността ми се оттича като вода в пясъка. Обичам да споря, особено на такива отвлечени, непрактични теми. Но представата ми за отвлечените спорове непременно предполага напълно определена атмосфера: лека еуфория, приятна компания, гарафа, естествено, и в перспектива втора гарафа, ако възникне необходимост от нея. Докато тук, сред ръбестите шкафове, под мъртвешката светлина на живачните лампи, сред рула и графици, и не в приятна компания, а в присъствието на човек, от когото се притеснявах… Не, граждани, в подобна обстановка не влизам в спорове.
Сякаш отгатнал мислите ми, той каза:
— Впрочем няма никакъв смисъл да спорим за това, Феликс Александрович. Машината за измерване на обективната стойност на художествените произведения или Мензура Зоили, както я наричате вие, вече е създадена. При това доста отдавна. И ето че, когато тя беше създадена, Феликс Александрович, възникна друг, много по-важен въпрос: нужна ли е изобщо някому обективната стойност на произведението? Твърде е поучителна съдбата на първия действащ модел на тази машина, а също и на нейния изобретател… Извинете, дали не ви уморявам случайно?
Вече ме беше завладяло страховито предчувствие и аз побързах да закимам, като с целия си вид исках да покажа, че изобщо не съм уморен и очаквам продължението.
Предчувствието не ме излъга. Той ми разказа как някъде преди около тридесет години един млад изобретател-ентусиаст докарал в Творческия дом на писателите в Кукушкино първия си модел на „Изпитал“ — „Измерител на писателския талант“; и за това как Захар Купидонич без разрешение подхвърлил в машината ръкописа на Сидор Аменподеспович и после с възторг прочел в столовата заключението на „Изпитал“, което, впрочем, не учудило никого; и за това какъв безобразен бой станал до равнодушната машина между Флавий Веспасианович и нетактичния редактор на издателство „Московски литератор“; и за това как безнадеждно бил развален юбилеят на Хаусиана Никифоровна, когато отишли на вятъра сто и седем порции печена есетра и филе по суворовски, доставени от Клуба с персонален ЗИС; и как Лукиан Любомудрович се пробвал да подкупи изобретателя, за да го накара да пипне някои бурмички в проклетия си апарат — отначало му предлагал каса водка, после пари, а накрая апартамент в един от високите блокове… накратко казано, за това как осем дни в дома на творчеството в Кукушкино царял пълен ад, а през нощта на деветия машината била разбита на парчета, а само след един ден Методий Кирилич приключил тази история в пълно съответствие с изчезналите в днешно време правила за разрешаване на конфликтите.
След като изслушах с голям интерес тази история, аз попитах:
— Значи и вие сте се познавали с Анатоли Ефимович?
— Разбира се! — отвърна той дори с известно учудване. — А защо сега се сетихте за него?
— Ама как! Нали всичко, което ми разказахте сега, е замисълът на комедията, която е искал да напише покойният Анатоли Ефимович…
— А, да — рече той, сякаш сещайки се. — Само че той не само искаше да я напише, знаете ли. Той написа тази комедия. И себе си също изтипоса там — разбира се, под друго име. А през март петдесет и втора всичко това се случи в Кукушкино…
Нещо направо ме сряза с тази последна фраза, но аз вече се бях захванал за друго, както ми се струваше, несъответствие.
— Какво значи — написа? — Анатоли Ефимович ми разказваше за всичко това буквално един месец преди кончината си. Именно така ми разказа замисъла на комедията си.
Той невесело се усмихна.
— Не, Феликс Александрович. Когато ви е разказвал това, пиесата вече от четвърт век е била написана. И е лежала в три екземпляра, редактирана, коригирана, съвсем готова да бъде поставена, в чекмеджето на бюрото му. Помните ли бюрото му? Огромното, старинно бюро с много чекмеджета. Та там, отляво, най-долу е лежала комедията му с непохватното заглавие „Изпитал“.
Той произнесе това с такава тежест и същевременно толкова тъжно, че на мен не ми оставаше друго, освен малко за помълча. Помълчахме. Той отново отвори папката ми и се зае да прелиства ръкописите.
Изпитвах лека обида към Анатоли Ефимович, че не ми се беше доверил и не ми беше показал това късче от живота си, а ми се струваше, че той ме обича и ме отличава от останалите. Макар че, от друга страна, какъв му бях аз, че да ми се доверява? Беше ме удостоявал с разговори в кухнята, където пиехме чай и където приемаше само близки хора, трябваше да съм благодарен и на толкова…
Но едновременно с тази лека обида изпитвах почуда. Учудваше ме не това, че Мензура Зоили, оказва се, вече отдавна е изобретена и изпробвана. Учудваше ме, че не изпитвам никакво учудване по този повод. Както и да го погледнеш, реалното съществуване на подобна машина обръщаше много от представите ми за възможното и невъзможното…
