— Не — гласно казах аз. — Сега ще почета „Театрален роман“. Няма нищо по-хубаво от „Театрален роман“, ако искате ме бесете, ако искате ме колете…
Извадих от рафта томчето на Булгаков и го погалих с пръсти, прокарах нежно длан по гладката подвързия, и за кой ли път си помислих, че не бива да го правя, че е грях да се отнасяш към книга като към жив човек.
Телефонът звънна зад гърба ми и аз трепнах, защото вече не бях тук, а в малката мръсна стаичка с дивана, от който стърчеше пружина, неудобна като кафкиански кошмар. Изведнъж усетил тъпа болка в ударения хълбок, притиснах към ребрата си хладното томче и се доближих към бюрото, където рухнах в креслото и взех слушалката.
Обаждаше се Валя Демченко. Съвсем бях забравил, че в събота Сонечка има рожден ден и ме канеха. Зарадвах се, първо, защото далеч не всяка година празнуват рождения ден на Сонечка и ако го празнуват, това означава, че всичко при тях е наред, и че са в период на материално благополучие, че всички са здрави, а капитан-лейтенант Демченко, след като е изплувал от солените дълбини, е изпратил бодро писмо от град Мурманск на Н-ско море, и че изобщо всичко е прекрасно. А на второ място се зарадвах, защото далеч не всеки канят на рождените дни на Сонечка.
Поговорихме си. Попитах го как стоят нещата с последната му повест, със „Старият глупак“. Валя отвърна, че в „Надзирател“, който излиза веднъж на три месеца, след скорошните неприятности не са пожелали дори да я прочетат, отбягвали са го като прокажен, а в „Губернски вестник“ — да, там са я прочели. Но засега мълчат, чакат да се върне главният. Главният сега е в Швеция, а може би в Швейцария, а може би в Швамбрания. Затова никой в „Губернски вестник“ засега няма мнение по повод повестта. А виж, когато се върне главният и я прочете, тогава ще изникне и мнението като на магия…
Попитах го как възнамерява да се пребори за заглавието. Той отвърна, че никак не възнамерява, защото сега повестта се нарича „Старият мъдрец“, а виж сцената с прелъстяването е решил да я остави. За кой дявол! Той не иска със собствената си ръка да отрязва от плътта си най-добрите парчета. Нека те режат, за това им се плаща… И то доста…
Успокоих го в този смисъл, че ръката им не ще трепне. Той не спори. Знаеше това по-добре от мен. После ме попита дали днес ми се е обаждал Льоня. Ах, не се е обаждал още? Е, тогава тепърва ще се обади. Той е написал нова фраза, но не е съвсем сигурен в нея…
След като оставих слушалката, се замислих: какво да подаря на Сонечка? Не ме бива да правя подаръци. Особено на жени. Коняк? Не става, макар че Сонечка обича хубав коняк. Парфюм? Нямам никакво понятие от парфюми. Може би просто да подаря петдесет рубли в чекове на нашия валутен магазин? Някак е неудобно. Трябва да подаря някаква книга, ето какво. Ех, ако имах някакъв албум с репродукции… или поне пари, едно триста и петдесет рубли — в „Планета“ се продава „Вашингтонската галерия“, направо да умреш!
Може би по асоциация с Вашингтон се сетих за Дашиъл Хамет. Отдавна, ох колко отдавна Сонечка точи зъби за моя Дашиъл Хамет. Един том с най-добрите му неща, избрани произведения, бих казал, същото като в моето кафяво томче на Булгаков. Там е и „Алена жътва“, и „Малтийският сокол“, и „Стъкленият ключ“… Знам всичко това кажи-речи наизуст, а Сонечка е такъв човек, че има не по-малко от мен права върху тази книга.
И след като взех това решение, аз оставих томчето на Булгаков на мястото, отидох при рафтовете с чужда литература и след като отместих драконоподобния кораб „тхюен джонг“, с каквито древните виетнамци са возили кралете си, извадих The Novels of Dashiel Hammet. Ето какво ще направя, рекох си аз, докато разлиствах страниците с позлатени ръбчета. Ще го почета днес и утре за последно и така ще си взема довиждане. Внимателно, за да не притесня многострадалния си хълбок, се положих на дивана и томът в ръката ми сам се разтвори на „Малтийския сокол“.
Дочетох до онова място, където при Сам Спейд на разсъмване се появяват лейтенант Дарби и детектив Том и в този момент усетих, че не издържам. Оставих книгата, надигнах се, пъшкайки, и спуснах нозете си от дивана.
Хълбокът ме болеше, за кой ли път ме болеше нещастният ми ляв хълбок. Затътрих се към банята, вдигнах нагоре ризата си пред огледалото и погледнах. Хълбокът ми беше тлъст и отпуснат и върху него не личаха никакви следи от травма. Както впрочем и предишните пъти. Отидох в кухнята, изсипах в чашката остатъците от коняка и го изпих на малки глътчици, както японците пият сакето.
За първи път счупих ребро през шестдесет и пета, през зимата в Мураши, когато дяволът ме подтикна да рискувам да се спусна с финска шейна по отвесния склон до самия залив. Всички се спускаха и аз реших: да не би да съм по-зле? А се оказа, че съм по-зле, защото насред склона се изплаших, изведнъж ми се стори, че скоростта ми се доближава до космическата и за да не изхвърча на майната си, взех решение да се катапултирам. И се катапултирах. Около двайсет крачки подскачах надолу по пресечената местност върху левия си хълбок. „Счупили сте си ребърцето, значи“ — каза ми хирургът от нашата поликлиника, когато след връщането си от Мураши отидох при него с оплаквания от болки в левия хълбок. Това беше единият път.
След две години веднъж, се отбих в Клуба да обядвам. Озъртах се в търсене на свободна маса и изведнъж върху мен се нахвърли доста фиркания Съюзен Охльо. Понеже беше в агресивно-възторжено състояние на духа (по случай хонорара за поредната си халтура), той ме сграбчи с дългите си крайници през кръста, както навремето Херкулес е сграбчил Антей, повдигна ме над майката земя и така ме стисна, че реброто само жално изпука. „Знаеш ли, старче, имаш спукване“ — загрижено ми каза моят приятел лекар, когато му се оплаках, че ме боли. Това беше вторият път.
По-миналата година, когато в състава на писателската бригада пътувах с товарния кораб от Владивосток за Петропавловск, се озовахме сред буря от осем бала близо до остров Мацуа. Писателската бригада, която яко беше повръщала, благополучно береше душа по койките, докато мен, нестрадащия от морска болест, дяволът накара да изляза на палубата. Буквално за секунда откъснах ръка от перилата и бях запокитен със страшна сила в металната обшивка на люка, като ударът пак се падна по същия хълбок. „Страхувам се, че имате счупенко“ — ми каза корабният лекар и както стана ясно впоследствие, страховете му не бяха напразни.
Това беше вече третият път и ми се струваше, че понеже Господ обича именно троицата, неволите на реброто ми ще приключат дотук. Но както се вижда, не може да се построи къща без четири ъгъла…
Погледнах унило към светлината през празната бутилка и я пъхнах в шкафчето под мивката. Ще пия чай, ето какво ще направя. Сложих чайника на печката, застанах до прозореца и притиснах чело към студеното стъкло.
Ама че гадост все пак. Нали уж ми се струваше, че всичко се е оправило, че всички грижи са отминали, ама не — сега пък реброто. Онзи, който се разпорежда със съдбата ми, беше загърбил финеса на измислицата и беше прибягнал към директни, груби и подли похвати. Ама на какво прилича това? Посред бял ден, в рамките на огромен мегаполис, един солиден човек на възраст, не някакъв спортист, не някакъв буен тип или алкохолик изведнъж просто ей така си чупи реброто! Горчи, другари. Това е горчиво и неприлично…
Отидох в кабинета, за да взема Дашиъл Хамет, и се заех да се настанявам до кухненската маса, търсейки най-безболезнената поза. Както и предишните пъти, оказа се, че ми е най-леко в любимата поза на Катка: коленете на табуретката, лактите на масата, задникът във въздуха. И заживях в тази поза. В тази поза започнах да пия чай и да чета за масивната статуетка, която малтийските рицари направили от чисто злато за подарък на краля на Испания, а в наши дни за нея провели кървав гангстерски лов. Когато стигнах до онова място, на което в кантората на Сам Спейд се озовава надупченият с пет куршума капитан на „Ла Палома“, на вратата се позвъни.
С пъшкане и простенвания, откъсвайки се с огромно нежелание от Сам Спейд, аз се затътрих да отворя вратата. Оказва се, че през това време бях успял съвсем да забравя и за нотите на падналия ангел, и за Гога Чачуа и затова, когато го видях пред прага, изпитах потрес, още повече, че лицето му…
Не, строго погледнато, той нямаше такова. Имаше огромен, светлосин нос със сини венички над дебелите засукани мустаци, бледи треперещи устни и черни, тъжни очи, пълни със сълзи и отчаяние. Стискаше конвулсивно прокълнатите ноти, навити на руло, в косматите си, притиснати към гърдите юмруци. Той мълчеше, а на мен така ми беше секнал дъхът от ужасното предчувствие, че не можех и дума да продумам, и само се дръпнах настрана, за да му направя път.
