Той се устреми като слепец в антрето, натъкна се на стената и с неуверени стъпки пое към кабинета. Там захвърли с две ръце нотите върху бюрото, сякаш това руло хартия го изгаряше, падна в креслото и притисна длани към очите си.
Нозете ми се подгънаха и аз спрях на вратата, подпрял се на касата. Той мълчеше и ми се стори, че това мълчание продължава невероятно дълго. Нещо повече, струваше ми се, че то няма да свърши никога, и у мен се зароди нелепата надежда, че никога няма да чуя онзи ужас, който ми е донесъл Чачуа. Но той все пак заговори:.
— Слушай… — изхриптя той, откъсвайки длани от лицето си и заравяйки пръсти в гъстата растителност зад ушите си. — „Спартак“ пак се издъни! Каква е тая работа, а?
8. БАНЕВ. ГРОЗНИТЕ ЛЕБЕДИ
— Колко е часът? — попита сънено Диана.
Виктор свали прецизно със самобръсначката една ивица от сапунената пяна на лявата си скула, погледна се в огледалото и после каза:
— Спинкай, малката, спинкай. Още е рано.
— Наистина — рече Диана. Диванът изскърца. — Девет часът. А ти какво правиш там?
— Бръсна се — отвърна Виктор и свали още една ивица от пяната. — Изведнъж ми се прииска да се обръсна. Казах си: „я да се обръсна“.
— Откачен — каза Диана, прозявайки се. — Трябваше да се обръснеш снощи. Цялата си ме изподрал с четината си. Кактус.
Той видя в огледалото как тя със съблазнителни стъпки отиде до креслото, седна на него, качи краката си горе и го загледа. Виктор й намигна. Тя пак беше друга — от нежна по-нежна, от кротка по-кротка, от ласкава по-ласкава, сгуши се като сита котка, грижливо гледана, загладена, добра и благосклонна — съвсем различна от онази, която снощи нахълта в стаята му.
— Днес приличаш на котка — съобщи й той. — И даже не на котка, а на коте, на котенце… Защо се усмихваш?
— Не на теб. Просто, кой знае защо, си спомних нещо…
Тя се прозя и сладко се протегна. Беше се напъхала в пижамата на Виктор и от безформената купчина коприна в креслото се подаваха само прекрасното й лице и тънките ръце. Сякаш се подаваха от вълни. Виктор увеличи скоростта на бръсненето.
— Не бързай толкова — каза тя. — Ще се порежеш. И без това вече е време да тръгвам.
— Аз точно затова бързам — възрази Виктор.
— А, не, така не обичам. Така правят само котките… Как са там моите парцали?
Виктор се пресегна и опипа роклята и чорапите й, провесени на решетката на парното. Бяха изсъхнали.
— Закъде бързаш толкова? — попита той.
— Нали ти казах. При Росшепер.
— Нещо не си спомням. Какво е станало с Росшепер?
— Нали се е контузил — каза Диана.
— А, да! — сети се Виктор. — Да, да, ти нещо ми разправяше. Паднал отнякъде. Здравата ли се е ударил?
— Този глупак изведнъж решил да се самоубива и скочил през прозореца. Хвърлил се като бик, с главата напред, строшил рамката, но забравил, че се намира на първия етаж. Наранил си коляното, скъса се да реве, а сега лежи.
— Какво му е станало? — попита Виктор равнодушно. — Делириум тременс?
— Нещо такова.
— Я чакай — рече Виктор, — ти заради него ли не идва два дни при мен? Заради това говедо?
— Ами да! Главният лекар ми нареди да седя при него, защото той, тоест Росшепер, не можел без мен. Не можел и туйто. Нищо не можел да прави без мен. Дори да се изпикае. Наложи се да му показвам образно как шурти водата и да му разказвам за писоарите.
— Какво разбираш ти от тези работи? — промърмори Виктор. — Докато си му разправяла за писоара, аз се мъчих тук сам-самичък и също не можех да направя нищо, нито ред не съм написал. Знаеш, че изобщо не обичам да пиша, а в последно време… Изобщо, животът ми в последно време… — Той замълча. „Какво я интересува това? Чифтосахме се и сега — кой откъдето е.“ — Слушай… Кога казваш, че Росшепер се метнал през прозореца?
— Онзи ден — отвърна Диана.
— Вечерта ли?
— Ъхъ — произнесе Диана, хапвайки си бисквита.
— В десет часа вечерта — каза Виктор. — Между десет и единайсет.
Диана престана да дъвче.
— Правилно — отвърна тя. — А ти откъде знаеш? Да не си получил некробиотична телепатема от него?
— Почакай — каза Виктор. — Сега ще ти разкажа нещо интересно. Но първо ми кажи какво правеше ти в този момент?
— Какво правех ли?… А, да. Спомням си, че тази вечер нещо ме беше прихванало. Навивах си аз бинтовете и изведнъж ме обзе една такава тъга, като ужасно главоболие, направо ми идваше да се обеся. Заврях си муцуната в бинтовете и ревнах, ама така ревях — с три реда сълзи, от дете не съм ревала така…
— И внезапно всичко мина — каза Виктор. Диана се замисли.
— Да… Не… Тъкмо тогава Росшепер запищя навън, аз се изплаших и изскочих от стаята…
Тя искаше да каже още нещо, но някой затропа на вратата, започна да натиска дръжката и от коридора се дочу дрезгавият глас на Теди:
— Викторе! Викторе, събуди се! Отвори, Викторе! Виктор застина със самобръсначката в ръка.
— Викторе! — викаше Теди хрипливо. — Отвори! — И натискаше бясно дръжката на вратата. Диана изтича и превъртя ключа. Вратата се отвори и в стаята се втурна Теди — мокър, раздърпан, с рязана пушка в ръка.
— Къде е Виктор? — изрева дрезгаво той. Виктор излезе от банята.
— Какво става? — попита той. Сърцето му се разтуптя. Арест? Война?
— Децата си отидоха — рече Теди, дишайки тежко. — Приготвяйте се, децата си отидоха.
— Чакай малко — каза Виктор. — Какви деца?
Теди запрати пушката на масата върху купчината изписани, надраскани и смачкани листове хартия.
— Подмамиха децата, мръсниците! — закрещя той. — Подмамиха ги, гадините! Край, това преля чашата! Достатъчно търпяхме… Чашата преля!
Виктор все още нищо не разбираше, само виждаше, че Теди не е на себе си. Един-единствен път беше виждал Теди в такова състояние — когато по време на голям скандал в ресторанта тихомълком разбиха и ограбиха касата му. Стъписан, Виктор примигваше, а Диана грабна бельото си от облегалката на креслото, промъкна се в банята и затвори вратата след себе си. И в този миг рязко и нервно зазвъня телефонът. Виктор вдигна слушалката. Беше Лола.
— Викторе — захленчи тя. — Нищо не разбирам. Ирма изчезна някъде, оставила е бележка, че никога няма да се върне, а наоколо всички разправят, че децата са напуснали града… Страх ме е! Направи нещо…
Тя почти плачеше.
— Добре, добре, ей сега — отвърна Виктор. — Оставете ме да си обуя панталоните. — Той захвърли слушалката и погледна към Теди. Барманът седеше на разхвърляното легло и отправяйки страшни проклятия, наливаше в една от чашите остатъците от всички бутилки.
— Почакай — рече Виктор. — Да не изпадаме в паника. Ей сега ще се приготвя…
Върна се в банята и припряно се зае да дообръсне насапунисаната си брадичка, поряза се няколко пъти — нямаше време да внимава с ножчето, а Диана в това време изскочи изпод душа и зашумоля с
