се е разминало, не знам какво ще направя. Ще откажа цигарите…“
— А не ме ли лъжете? — попита той жално. Голем се усмихна.
— Изпийте коняка — предложи той. — При алергия не бива да се пие коняк, ама вие го изпийте. Че имате много окаян вид.
Виктор взе неговата чаша, примижа и отпи. Нищо! Малко му се гадеше, но като се имаше предвид махмурлука, това беше разбираемо. Сега ще мине. И всичко му мина.
— Скъпи писателю — рече Голем, — за да станете архитект, не е достатъчно само да имате отоци по ръцете.
Дойде сервитьорът и сложи на масата още коняк и сода. Виктор въздъхна дълбоко и свободно, после вдиша с пълни гърди познатия ресторантски въздух и усети прекрасния мирис на тютюнев дим, на маринован лук, на прегоряло олио и печено месо. Животът се завръщаше.
— Приятелю — каза на сервитьора, — бутилка джин, лимонов сок, лед и четири порции минога в двеста и шестнайсета стая. И по-бързо! Алкохолици — обърна се той към Голем и Р. Квадрига. — Пропадайте вие тук, а аз отивам при Диана!
Беше готов да ги разцелува.
Голем каза, без да се обръща към никого:
— Горкото красиво патенце!
За миг Виктор усети съжаление. Изплува и изчезна споменът за някакви огромни пропуснати възможности. Но той само се засмя, бутна креслото настрани и закрачи към изхода.
9. ФЕЛИКС СОРОКИН. „И ЗАЩО ВСЕ НАДУВАШ ТРЪБАТА, МЛАДЕЖО?“
Отново ми се присъни оня изпълнен с безсилие и безнадеждност сън, сякаш с топовен гръм се разтварят внезапно всички врати и прозорци и плътното течение отнася от Синята папка всичко написано от мен в озареното от кърваво зарево пространство над шестнадесететажната пропаст. И се завъртяха, завихриха и затъркаляха разнасяните от вятъра листчета, и в Синята папка не остана нищо, но все още можеше да изтичам долу, за да догоня, събера и спася поне нещо. Обаче нозете ми сякаш се бяха сраснали с пода и дълбоко в тялото ми бяха проникнали задържащите ме над балкона куки. „Катя!“ — закрещях аз и заплаках от отчаяние, и се събудих, и се оказа, че очите ми са сухи, краката ми са се схванали и непоносимо ме боли хълбокът.
Известно време лежах под светлите квадрати на тавана, търпеливо мърдах стъпалата си, за да се отърва от спазмите, и мислите ми течаха лениво и без какъвто и да било ред. Мислех си, че все пак никак не съм здрав и ще ми се наложи все пак да се вслушам в настоятелните съвети на Катка и да вляза в болница за изследвания… и веднага всичко ще забоксува, ще спре и за дълго време ще бъде затворена моята Синя папка…
Помислих и че би било добре да я разпечатам в два екземпляра. Нека единият екземпляр се пази у Рита… макар че, от друга страна, тя също не е девойче, има някакви проблеми с бъбреците или с черния дроб… Съвсем е неясно, просто не може да си представи човек как, къде, при кого може да остави ръкописа си на съхранение — хем да го пазят, хем да не си пъхат носа в него…
Защото е напълно възможно днешният ми сън да е пророчески: да не успея да завърша нищо и силното течение да издуха, да разхвърля Синята ми папка из канавките и по бунищата, и да не остане дори един лист, за да го пъхнеш в машината за определяне на НКЧТ…
Ето че, когато се сетих за НКЧТ (просто така се сетих, дойде ми наум по принципа на иронията и съжалението), ето тогава сякаш от само себе си ми хрумна нещо, ясно и сухо като формула: те там определят не стойността на произведението, а предсказват неговата съдба!
Значи ето какво се опитваше непрекъснато да ми внуши моят вчерашен тъжен познайник! Най- вероятното Количество Читатели на Текста — та нали тук влиза всичко! Тук влизат и тиражите, и качеството, и популярността, и талантът на писателя, и талантът на читателя, между другото. Ти може да напишеш най-гениалната творба, а машината ще ти даде нищо и половина, защото гениалната ти творба няма да види бял свят, понеже ще я прочетат само жената, близките приятели и познатият ти редактор, като всичко свърши дотук. „Нали разбираш, старче… Старче, разбери ме правилно…“
Умница е тая машина, хитруша е! А аз, глупакът, им за-мъкнах рецензиите си, своя боклук, боклукчийското си кошче. Седна, обгърнал с ръце коленете си. Ето какво имаше предвид той. Ето защо, може да се каже, ми определи среща. Той имаше предвид същностното мое, истинското. За да разбера със сигурност на кой свят съм и трябва ли да продължа да се паля, или подобно на мнозина други преди мен има смисъл да зарежа работата и вместо това да го ударя на печалбарство…
От тези мисли ми стана студено, полазиха ме тръпки и аз придърпах одеялото върху раменете си. Изведнъж ужасно ми се допуши.
Страшничка, ужасничка е тази машина. От какъв зор им е притрябвала? Разбира се, познанието за бъдещето е вековна мечта на човечеството, нещо като вълшебното килимче и чизмите. Царете-кралете- императорите са обещавали големи пари за подобно познание. Но ако се замислиш, само при едно задължително условие: това бъдеще да е приятно. А неприятното бъдеще — кому е нужно да го знае? Ето, аз идвам на улица „Банная“ със Синята папка и машината ми казва с човешки глас: „А твоите работи, Феликс Александрович, са лайняни. Ще имаш трима читатели — колкото да се обършеш…“
Отметнах одеялото и потърсих с крака чехлите си.
А сега не може да не отида до „Банная“. Май така излиза! Нали трябва да знам… Защо? Защо ми е да знам, че пялата ми работа, всъщност животът ми, са напълно пропилени, хвърлени на бунището? А, от друга страна, защо пък задължително да са там? Дори да е така, какво означава „пропилени и хвърлени на бунището“? Не мечтая ли аз самият да дам да пазят Синята ми папка там, където няма да се пъхне в нея потният любопитен нос на Брижейкин или Гагашкин? Впрочем потният любопитен нос все пак е нещо по- различно. Брижейкин си е Гагашкин, а читателят си е читател. Все пак аз не се занимавам с онанизъм, дявол го взел — аз пиша за хората, а не за да се самонаслаждавам. Разбира се, от самото начало бях готов за това, че Синята ми папка няма да бъде публикувана приживе. Обичайна работа, нито съм първият, нито ще съм последният. Но мисълта, че тя просто ще погине, ще отиде на провала, ще се разтвори без следа във времето… Не, за това не съм готов. Глупаво е, съгласен съм. Но не съм готов. И затова ме е страх!
Миех лицето си, оправях леглото си, приготвях закуската си, обзет от тези мисли. Беше само шест и половина, но вече не можех да спя, нито просто да си легна. Направо ме тресеше от нервна възбуда, от желанието незабавно да предприема или поне да реша нещо.
Докъде са ни докарали само, как са ни убедили, че ръкописите не горят! Горят, и още как горят, направо изгарят сред сини пламъци! Страшно е да гадае човек колко ръкописи са погинали, без никога да се появят пак от нищото… Не искам такава съдба за творбата си. Дори не искам да знам за такава съдба, ако е такава… Ах, ненапразно, ненапразно вчера говореше със заобикалки моят невесел познайник. Можеше да ми каже направо как стоят нещата, обаче е преценил, че ако сам не се досетя, то бог ще прости на недъгавия. А ако се досетя, тогава къде ще се дявам: ще отида, ще занеса и ще узная…
Оказа се, че нямам вече сетива за това, че седя на бюрото си и че Синята папка е разтворена пред мен, и че пръстите ми сами вземат лист след лист и внимателно ги преместват отдясно наляво, изглаждат, изравняват вече обемистата купчинка. Изпитах ужасна горчивина, че късно снощи съм дочел последния написан от мен ред. А колко хубаво би било именно днес, ей сега, в мига на несигурност, в мига на паника, когато пътят ми неумолимо води към разклона, колко хубаво би било в този миг да прочета последния, може би неизвестен за мен, още ненаписан ред и под него думата „КРАЙ“. Тогава бих могъл да кажа вече с леко сърце: „Всичко това е философия, господа, а я се полюбувайте на това!“ — и бих люшнал Синята си папка върху дланта си с разперени пръсти.
Така нетърпимо ми се прииска да доближа поне малко този жадуван миг, че припряно махнах капака на пишещата машина, заредих празен лист хартия и натраках:
„Часовникът показваше три без петнайсет. Виктор стана и отвори широко прозореца. На улицата беше тъмно като в рог. Виктор допуши цигарата си до прозореца, изхвърли угарката в нощта и звънна на портиера. Отговори му непознат глас“.
Свалих ръце от клавишите и се почесах по брадичката. Както обикновено: опитам ли се да превзема тази моя творба с щурм, с гол ентусиазъм и вдъхновение, всичко зацикля.
