— Е, добре — рече Голем. — Той не разбира. Но нали вие разбирате…
— Но нали той трябва да види — възрази Диана. — Не може да тръгне, без да види…
— Точно така — подхвана и Виктор. — На кого ще съм нужен, ако не видя? Нали това е моята специалност — да виждам.
— Слушайте, деца — каза Голем. — Осъзнавате ли какво смятате да направите? Викторе, на вас нали ви казаха: Ако искате да има полза от вас, останете си на своята страна. На своята!
— Цял живот съм бил на своята страна — отвърна Виктор.
— Тук това ще бъде невъзможно.
— Ще видим — рече Виктор.
— Господи! — каза Голем. — Сякаш на мен не ми се иска да остана! Но човек трябва поне малко да мисли с главата си! Дявол да го вземе, трябва да прави разлика между това какво иска и какво е длъжен да направи… — Той сякаш убеждаваше самия себе си. — Ех, вие… Оставайте тогава. Пожелавам ви приятно прекарване. — Голем превключи скоростите. — Къде е тетрадката, Диана? Аха, ето я. В такъв случай я вземам със себе си. На вас тя няма да ви трябва.
— Да — каза Диана. — И той така искаше.
— Голем — попита Виктор, — а вие защо бягате? Нали искахте този свят?
— Аз не бягам — рече строго Голем. — Аз си тръгвам. Оттук, където вече не съм нужен, натам, където все още съм нужен. За разлика от вас. Сбогом.
Той замина. Диана и Виктор се хванаха за ръце и тръгнаха нагоре по булеварда на Президента през пустия град, за да посрещнат настъпващите победители. Не разговаряха, вдишваха с пълни гърди необичайно чистия и свеж въздух, примигваха на слънцето, усмихваха се един на друг и от нищо не се страхуваха. Градът ги гледаше от пустите прозорци. Удивителен беше този град — покрит с плесен, хлъзгав, прогнил, разкапващ се, целият в някакви злокачествени петна, като прояден от екзема. Сякаш много години беше гнил на морското дъно и накрая го бяха извадили на повърхността за посмешище на слънцето и след като му се беше посмяло до насита, сега слънцето се беше заело да го разрушава.
Покривите се топяха и се изпаряваха, ламарината и керемидите димяха с ръждив пушек и изчезваха пред очите им. В стените се отваряха пролуки, растяха и се плъзгаха настрани, разкривайки изтъркани тапети, олющени легла, мебели с изпочупени крачета и избелели снимки. Плавно се прекършваха и се разтапяха стълбовете на уличните лампи, във въздуха се разтваряха будки и рекламни табла — всичко наоколо пукаше, тихо шумолеше и ромонеше, ставаше на шупли, после прозрачно, превръщаше се в мръсна пряспа и изчезваше. Кулата на кметството в далечината промени очертанията си, разлюля се и се сля със синевата на небето. Известно време във въздуха остана да виси, отделно от всичко останало, старинният часовник на кулата, после и той изчезна…
„Пропаднаха ръкописите ми“ — помисли си весело Виктор. Градът вече го нямаше — на места стърчаха посърнали храсталаци, останали болни дървета, бяха останали и петна от зелена трева. Само далече, отвъд мъглата, все още можеха да се различат някакви сгради, останки от сгради, призраци на сгради, а недалеч от някогашната павирана улица, на каменно стълбище, което сега не водеше за никъде, седеше Теди, протегнал ранения си крак и сложил до себе си патерицата.
— Здрасти, Теди — каза Виктор. — Остана, а?
— Аха… — отвърна Теди.
— Защо така?
— Абе защо не им… — рече Теди. — Натъпкаха се като сардели, нямаше къде да си протегна крака. Казвам на снахата: за какво ти е, глупачко, малкият бюфет? А тя ми крещи… Заплюх ги и останах.
— Ще дойдеш ли с нас?
— А, не, вървете — рече Теди. — А аз ще поседя тук. Сега не съм много по ходенето, а каквото ми е писано, ще стане…
Продължиха нататък. Ставаше горещо и Виктор захвърли на земята непотребния шлифер, хвърли ръждивите останки на автомата и се засмя от облекчение. Диана го целуна и каза:
— Хубаво е!
Той не възрази. Вървяха и вървяха под синьото небе, под горещото слънце, по земята, където вече зеленееше млада трева. Стигнаха до мястото, където беше хотелът. Той не бе изчезнал напълно — беше се превърнал в огромен сив куб от груб грапав бетон и Виктор си помисли, че това е паметник, а може би — граничен знак между стария и новия свят. И тъкмо беше минала през ума му тази мисъл, когато иззад грамадния къс бетон изскочи реактивен изтребител с щита на Легиона върху корпуса, прелетя безшумно над главите им, все така безшумно зави някъде край слънцето и изчезна. Чак тогава ги връхлетя адският свистящ рев, удари ги в ушите, в лицата и в душите им, но насреща вече идваше Бол Кунац — възмъжал, широкоплещест, с просветлели от слънцето мустачки на загорялото си лице; а някъде зад него крачеше насам Ирма, също почти жена, боса, с обикновена лека рокля и с пръчка в ръка. Тя погледна след изтребителя, вдигна пръчката, сякаш се прицелваше, и каза:
— Кхх!
Диана се засмя. Виктор я погледна и видя, че това е още една Диана, съвсем нова, каквато никога преди това не е била и дори не е предполагал, че такава Диана е възможно да съществува — Диана Щастливата. Тогава се заплаши с пръст и си помисли: „Всичко това е прекрасно, само да не забравиш да се върнеш.“
Информация за текста
© 1986 Аркадий Стругацки
© 1986 Борис Стругацки
© 2006 Васил Велчев, превод от руски
Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий
Хромая судьба, 1986
Сканиране, разпознаване и редактиране:
Публикация: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София, 2006
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3209]
Последна редакция: 2007-08-27 07:02:20
1
2
3
4
