ни казва в лицето, че е за народа и против нас?
— Образованият дегенерат е дегенерат на квадрат — поучително каза Гай. — Като дегенерат той ни ненавижда. А образованието му помага да обоснове и разпространи тази омраза. Образованието, приятелче, не винаги е благо. То е като автомат — зависи в чии ръце ще попадне…
— Образованието винаги е благо — каза Мак.
— Е, не. Аз бих предпочел всички хонтийци до един да бяха необразовани. Тогава ние щяхме поне да живеем човешки, а не да очакваме всеки момент смъртоносен удар. Ние щяхме бързо да ги усмирим.
— Да — каза Мак с непонятна интонация. — Да усмиряваме умеем. На това няма нужда да ни учат.
— И пак разсъждаваш като дете. Ние бихме се радвали, ако можехме да минем с уговаряне, това щеше и да е по-евтино, и без кръвопролития. А какво ни остава? Тях не можеш да ги преубедиш.
— Значи те са убедени? — прекъсна го Мак. — Значи са убедени? А когато знаещият човек е убеден в правотата си, какво общо имат тук хонтийските пари?…
На Гай му омръзна. Той вече искаше да прибегне като към последно средство към Кодекса на Творците и да приключи с този безконечен глупав спор, но тук Мак сам се прекъсна, махна с ръка и извика:
— Рада! Стига спане! Легионерите са гладни и мечтаят за женско общество!
За огромно изумление на Гай иззад паравана се чу гласът на Рада:
— А аз отдавна вече не спя. Вие тук се развикахте, господа легионери, като че ли сте си на плаца.
— Ти защо си в къщи? — кресна Гай.
Рада, увивайки се в пенюара, излезе иззад паравана.
— Уволниха ме — обяви тя. — Госпожа Тей закрива заведението си, защото получава някакво наследство и се кани да замине на село. Но на мен ми даде препоръка на добро място… Мак, защо отново всичко ти е разхвърляно? Прибери в гардероба. Момчета, колко пъти ви молих да не ходите из стаята с ботуши! Къде са твоите ботуши, Гай?… Наредете масата, сега ще обядваме… Мак, ти си отслабнал. Какво те правят там?
— Хайде, хайде! — каза Гай. — Носи обеда.
Тя му се оплези и излезе. Гай погледна към Мак. Мак гледаше подир нея с обикновеното си добродушно изражение.
— Какво, хубаво момиченце, нали?… — попита Гай и се изплаши: лицето на Мак изведнъж се вкамени. — Ти какво?
— Слушай — каза Мак. — Може всичко. Може, сигурно, и към изтезания да се прибягва. Вие знаете по- добре. Но да се разстрелват жени… да се измъчват жени…
Той хвана ботушите си и излезе от стаята. Гай изпъшка, силно се почеса с двете ръце по тила и започна да реди масата. От целия този разговор му остана някакво неприятно чувство. Някаква раздвоеност. Разбира се, Мак е зелен и не е от тоя свят. Но отново всичко при него някак странно се подреди. Логично мисли той, там е работата, чудесна логика. Ето сега — дрънка глупости, но колко логично се подрежда всичко! Гай беше принуден да признае, че ако не беше този разговор, той сам едва ли щеше да стигне до този всъщност прост извод — главното в дегенератите е това, че са дегенерати. Отнеми им това качество — и всички останали обвинения срещу тях се превръщат в глупост. Да, цялата работа е в това, че са дегенерати и ненавиждат всичко нормално. А хонтийците… какво излиза — значи също са дегенерати? Това никога не са ни го казвали. А ако не са, значи нашите дегенерати трябва да ненавиждат и тях, както и нас… А, массаракш! Проклета да е тази логика!
Когато Мак се върна, Гай се нахвърли върху него:
— Ти откъде знаеше, че Рада си е в къщи?
— Е, как така откъде? То си беше ясно.
— А щом ти е било ясно, защо тогава не ме предупреди? И защо, массаракш, си развързваш езика пред външни лица? Трийсет и три пъти, массаракш…
Мак също се ядоса:
— Че кой тук е чужд, массаракш? Рада ли? Че всички вие с вашите ротмистри за мен сте по-чужди от Рада!
— Массаракш! Какво пише в устава за служебната тайна?
— Массаракш и массаракш! Какво си се лепнал за мен? Ами че аз не знаех, че ти не знаеш, че тя си е в къщи! Мислех, че си правиш майтап с мен! И после за какви пък толкова служебни тайни сме говорили?
— Всичко свързано със службата…
— Вдън земя да пропаднеш с твоята служба, която трябва да криеш от родната си сестра! И въобще от когото и да било, массаракш! Навъдили тайни по всички ъгли, не можеш да се обърнеш, уста не можеш да отвориш!
— И ми крещиш на всичко отгоре! Аз теб, глупако, те уча, а ти ми крещиш!…
Но Мак вече беше престанал да се сърди. Изведнъж за миг той се оказа съвсем близо; Гай не успя да помръдне, когато силни ръце го стиснаха, стаята се завъртя пред очите, таванът стремително се приближи. Гай сподавено ахна, а Мак, който внимателно го носеше с изпънати ръце, се приближи до прозореца и каза:
— Е, къде да те дяна с твоите тайни? Искаш ли през прозореца?
— Що за глупави шеги, массаракш! — извика Гай, трескаво размахвайки ръце в търсене на опора.
— Не искаш ли? Е добре, стой си тук.
Гай беше донесен до паравана и стоварен върху леглото на Рада. Той седна, оправи пижамата си и промърмори:
— Звяр такъв, як…
Той също вече не се сърдеше. Пък и нямаше на кого да се сърди, освен може би на дегенератите…
Двамата започнаха да редят масата. После дойде Рада с тенджерата със супа, а след нея — чичо Каан със заветната си манерка, която, според твърденията му, единствена го спасявала от простуда и други старчески болести. Седнаха, заеха се със супата. Чичото изпи една чашка, подуши въздуха и започна да разказва за своя враг, колегата Шапшу, който пак написал статия за функцията на някаква кост у еди-кой си древен гущер, при това цялата статия била построена върху глупост, не съдържала нищо освен глупост и била писана само за глупаци…
За чичо Каан всички бяха глупаци. Колегите в катедрата бяха глупаци — едни старателни, други лениви. Асистентите — родени тъпаци, чието място е в планината да пасат говедата, че и с това, по всяка вероятност, не биха се справили. Що се отнася до студентите, то младежта изобщо в наши дни сякаш са я подменили, а при това студенти стават най-отбраните глупаци, които грижливият фабрикант не е пуснал при машините, а знаещият командир е отказал да ги вземе войници. Така че съдбата на науката за изкопаемите животни е решена предварително. Гай не съжаляваше за това кой знае колко, притрябвали са ни изкопаеми животни, не ни е до тях днес, пък и не е ясно на кого и за какво някога ще притрябва тази наука. Но Рада много обичаше чичо си, винаги заедно с него се ужасяваше от глупостта на колегата Шапшу и се разстройваше от това, че университетското началство не отпуска средства за експедиции…
Впрочем, разговорът днес тръгна в друга посока. Рада, която — массаракш — все пак беше чула всичко зад паравана, изведнъж попита чичото с какво дегенератите се отличават от нормалните хора. Гай заплашително погледна Мак и предложи на Рада по-добре да чете литература, отколкото да разваля апетита на близките си. Обаче чичото заяви, че тази литература е написана за най-глупавите глупаци; че в Департамента за обществена просвета си въобразяват, че всички са невежи като тях самите; че въпросът за дегенератите съвсем не е толкова прост и съвсем не е толкова дребен, както се мъчат да го представят с цел да създадат обществено мнение, и че тук ние трябва да бъдем или като културните хора, или като нашите самоотвержени, но — уви! — малко образовани офицери в казармата. Мак предложи за разнообразие днес да бъдат като културните хора. Чичото изпи още една чашка и започна да излага утвърдената в научните среди теория, съгласно която дегенератите не са нищо друго освен нов биологичен вид, появил се върху лицето на Света в резултат на радиоактивните облъчвания.
— Дегенератите несъмнено са опасни — говореше чичото, вдигнал пръст. — Но те са много по-опасни, отколкото си представяш ти, Гай. Те се борят за място в Света, за съществуванието на вида си; тази борба не зависи от никакви социални условия и ще приключи едва тогава, когато от арената на биологическата история слезе или последният човек, или последният дегенерат-мутант. Хонтийско злато — глупости! — крещеше разбушувалият се професор. — Диверсии против системата ПБЗ — дреболия! Гледайте зад Синята
