„Не, какви ги измислям? Малко ли пристъпи получават хората… А го задържаха за аварията, разбира се. Интересно обаче, кой беше той и къде ме караше. Би трябвало да намеря Фанк…“
Той лъсна ботушите си, приведе се в пълен ред пред голямото огледало, окачи на врата си автомата; отново се огледа и в този момент Гай заповяда „Строй се.“.
След като огледа придирчиво всички и провери знаенето на задълженията, Гай тичешком отиде да доложи в ротната канцелария. Докато го нямаше, легионерите поиграха на „сапун“, разказаха три истории от войнишкия живот, които Максим не разбра поради незнанието на някои специфични изрази; после другите се лепнаха за него с настояването да разкаже откъде се е взел толкова як — това беше станало привична шега в секцията — и го помолиха да свие на тръбички две монети за спомен. После от канцеларията излезе ротмистърът Чачу, съпроводен от Гай. Той също огледа придирчиво всички, отдалечи се, като каза на Гай:
— Води секцията, капрал — и секцията тръгна към щаба.
В щаба ротмистърът заповяда на действителния редник Панди и на кандидата Сим да го последват, а Гай отведе останалите. Влязоха в малка стаичка с плътно закрити прозорци, вмирисана от дима на пръчиците за пушене. В другия край имаше огромна маса, около нея бяха подредени трикраки столове, а на стената висеше картина, изобразяваща старинно сражение: коне, четинести брони, извадени трионовидни мечове и цяла гора от копия, приличащи на вили. На десетина крачки от масата и вдясно от вратата Максим видя желязна седалка с дупки. Единственият крак под седалката беше завинтен към пода с яки болтове.
— Застани по местата! — изкомандува ротмистърът, мина напред и седна до масата.
Панди грижливо изправи Максим отдясно зад желязната седалка, сам застана отляво и шепнешком изкомандува „Мирно!“. И двамата с Максим застинаха. Ротмистърът седеше, прехвърлил крак върху крак, пушеше и безразлично разглеждаше легионерите. Беше много безразличен и равнодушен, но Максим ясно чувствуваше, че ротмистърът най-внимателно наблюдава него и само него.
После вратата зад гърба на Панди се разтвори. Панди мигновено направи две крачки напред, крачка вдясно и кръгом наляво. Максим също се дръпна, но съобрази, че не стои на пътя и за него това не се отнася, и затова само повече опули очи. Все пак имаше в тази игра за възрастни нещо заразително, въпреки нейната примитивност и очевидна неуместност предвид бедственото положение на Обитаемия остров.
— Мирно! — кресна Панди.
Ротмистърът стана, угаси цигарата в пепелника и с леко тракане на токове поздрави идващите към масата — бригадира, някакъв непознат цивилен и бригадния адютант с дебела папка под мишница.
Панди постоя малко, сякаш в нерешителност, и със същите точни движения се върна на мястото си. Зад масата тихо разговаряха.
— Ще бъдеш ли днес на събранието, Чачу? — питаше бригадирът.
— Имам работа — отговори ротмистърът, като палеше нова цигара.
— Напразно се отказваш. Днес ще има диспут.
— Късно се сетихте. Аз вече се изказах по този повод.
— Не по най-добрия начин — меко го укори цивилният. — Освен това при промяна на обстоятелствата се променят мненията.
— При нас в Легиона не е така — сухо каза ротмистърът.
— Наистина, господа — с капризен глас произнесе бригадирът. — Дайте все пак да се срещнем днес в събранието…
— Чух, че са докарали пресни езерни гъби — без да престава да се рови в документите, съобщи адютантът.
— В собствен сок, а? Ротмистър! — подкрепи го цивилният.
— Не, господа — каза ротмистърът. — Аз си имам едно мнение и вече го изказах. А що се отнася до езерните гъби… — той добави нещо неразбираемо, цялата компания се разкиска, а ротмистър Чачу с доволно изражение се облегна назад. После адютантът престана да рови, наведе се към бригадира и нещо му прошепна. Бригадирът кимна. Адютантът седна и произнесе, обръщайки се като че ли към желязната седалка.
— Ноле Ренаду.
Панди бутна вратата, подаде се навън и гръмко повтори в коридора:
— Ноле Ренаду.
От коридора се чу шум и в стаята влезе възрастен, добре облечен, но някак смачкан и разрошен мъж. Краката му леко се преплитаха. Панди го хвана за лакътя и го сложи да седне на седалката. Вратата се затвори с щракане. Мъжът високо се изкашля, опря ръце в коленете си и гордо вдигна глава.
— Така-а… — провлачи бригадирът, разглеждайки документите, и изведнъж зачести със скоропоговорка. — Ноле Ренаду, петдесет и шест годишен, домовладелец, член на магистратурата… Така- а…
Цивилният се прозя, извади от джоба пъстро списание, сложи го на коленете си и започна да го прелиства.
— … задържан еди-кога си, еди-къде си… при обиска са иззети… така-а… Какво правехте в дом №8 на улицата на Тръбачите?
— Аз съм собственик на този дом — с достойнство каза Ренаду. — Съвещавах се със своя управител.
— Документите проверени ли са? — обърна се бригадирът към адютанта.
— Тъй вярно. Всичко е правилно.
— Така-а… — каза бригадирът. — Кажете, господин Ренаду, познавате ли някой от арестуваните?
— Не — каза Ренаду и енергично тръсна глава. — Откъде-накъде? Впрочем, фамилията на един… Кетшеф… Мисля, в къщата ми живее някакъв Кетшеф… Впрочем, не си спомням. Може би греша, а може би не в този дом. Имам още две къщи, едната от тях…
— Виноват — прекъсна го цивилният, без да вдига поглед от списанието. — А случайно не обърнахте ли внимание какво разговаряха останалите арестувани?
— Е-е-е… — провлачи Ренаду. — Да ви призная… там имате едни… е-е-е… насекоми… Та ние предимно за тях… Някакви нещо си шепнеха в ъгъла, но на мен, да си призная, не ми беше… Предпочитах да се занимая с насекомите, хе-хе!…
— Естествено — съгласи се бригадирът. — Е какво, ние не се извиняваме, господин Ренаду. Ето ви документите, свободен сте. Началник конвой! — повиши глас той.
Панди разтвори вратата и извика:
— Началник конвой, при бригадира!
— За никакви извинения не може да става дума — важно произнесе Ренаду. — Виновен съм само аз, никой друг… И дори не аз самият, а проклетата ми наследственост… Ще разрешите ли? — обърна се той към Максим, сочейки масата, на която лежаха документите.
— Седете — тихо каза Панди.
Влезе Гай. Бригадирът му предаде документите, заповяда да бъде върнато на господин Ренаду иззетото имущество — и господин Ренаду беше освободен.
— Раше Мусаи — каза адютантът на желязната седалка.
— Раше Мусаи — повтори Панди в отворената врата. Раше Мусаи се оказа мършав, съвсем измъчен човек, облечен в домашен халат и само с един чехъл. Едва успя да седне и бригадирът, цял почервенял, кресна:
— Значи криеш се, мерзавец такъв? — на което Раше Мусаи започна многословно и объркано да обяснява, че съвсем не се крие, че има болна жена и три деца, че не е плащал за квартирата си, че вече два пъти са го задържали и освобождавали, че работи в мебелната фабрика и в нищо не е виноват. И Максим вече очакваше, че този ще го освободят, когато бригадирът изведнъж стана и обяви, че Раше Мусаи, четиридесет и две годишен, женен, два пъти задържан, съгласно закона за профилактиката се осъжда на седем години. Приблизително минута Раше Мусаи осмисляше тази присъда, след което се разигра ужасна сцена. Нещастният мебелист плачеше, несвързано молеше за прошка, мъчеше се да падне на колене и продължи да вика и плаче, докато Панди го влачеше към коридора.
— Киви Попшу — каза адютантът.
