нощем людоедите се промъкват до строителните площадки и отвличат възпитуеми и легионери; как в мрака вампирите — полухора, полузверове, полукучета — нападат като безшумни призраци; Максим слушаше неговата възторжена възхвала на системата ПБЗ, създадена с цената на невероятни усилия в последните години на войната, която всъщност прекратила военните действия, защищавайки страната от въздушни нападения, която и сега е единствена гаранция срещу агресия откъм север… А тези мерзавци, тези продажници, убийци на жени и деца, купени с мръсните пари на Хонти и Пандея, гадове, по-лоши от всякакви мишкари, нападат противоракетните кули… Нервното лице на Гай се изкривяваше от омраза. „Тук е най-важно — говореше той, почуквайки с юмрук по масата — и затова аз отидох в Легиона, не в завод, не в полето, не в някоя кантора, а в Бойния Легион, който сега спасява всичко…“
Максим жадно слушаше всичко това — като страшна невъзможна приказка, която ставаше още по- страшна и невъзможна от това, че всичко е било действителност, че много от това продължава да бъде и сега, а най-страшното и най-невъзможното може да се повтори всяка минута. Едновременно му беше смешно и се срамуваше да мисли за собствените си неуредици, жалки бяха собствените му проблеми — някакъв си там контакт, нулев предавател, кършене на ръце…
Камионите рязко завиха в неширока улица с многоетажни тухлени къщи и Панди каза:
— Пристигнахме.
Минувачите на тротоара отскочиха към стените, закривайки очи от светлината на фаровете. Камионът спря, над кабината се издигна дълга телескопична антена.
— Излизай! — в един глас гракнаха командирите на втора и трета секция и легионерите се посипаха през бордовете.
— Първа секция да остане на мястото си! — изкомандува Гай.
Скочилите Панди и Максим отново седнаха.
— По тройки, строй се! — крещяха капралите от тротоара. — Втора секция, напред! Трета секция, след мен! Напред, марш!
Загърмяха подковани ботуши, някой възторжено изквича:
— Господа! Бойният Легион!
— Да живее Бойният Легион!
— Ура! — крещяха бледите хора и се притискаха до стените, за да не пречат. Сякаш бяха чакали тук легионерите, бяха ги дочакали и сега им се радваха като на най-близки приятели…
Седящият от дясната страна на Максим кандидат Зойза, още съвсем хлапе, дълъг като върлина, с белезникав пух върху бузите, го бутна с острия си лакът в хълбока и радостно намигна. Максим се усмихна в отговор. Секциите вече бяха изчезнали по входовете; само капралите пред вратите стояха непоклатимо, надеждно, с неподвижни лица под килнатите барети. Хлопна вратата на кабината и гласът на ротмистъра Чачу изграка:
— Първа секция, излез, строй се!
Максим със скок се прехвърли през борда. Когато секцията се строи, ротмистърът с движение на ръката спря Гай, който тичешком се приближаваше с доклад, приближи се съвсем до строя и изкомандува:
— Надени каските!
Действителните редници сякаш чакаха тази команда, а кандидатите малко позакъсняха. Ротмистърът, нетърпеливо потрепвайки с ток, дочака Зойза да се справи с каишката и изкомандува „надясно, бегом напред“. Той самият хукна пред тях — тромаво-ловък, със силно размахване на осакатената ръка. Поведе секцията под тъмната арка към тесния и мрачен като кладенец двор, сви под друга, също такава мрачна и воняща арка и спря пред олющена врата, осветена от мътна крушка.
— Внимание! — гракна той — Първа секция и кандидат Сим тръгват с мен. Другите остават тук. Капрал Гаал, щом чуете свирката, водете тройката при мен на четвъртия етаж. Да не се пропуска никой, пленниците да се залавят живи, да се стреля само в краен случай. Първа тройка и кандидат Сим, след мен!
Той блъсна олющената врата и изчезна вътре. Максим, изпреварвайки Панди, се хвърли след него. Зад вратата започваше стръмна каменна стълба с железни перила, тясна и осветена с мътна светлина. Ротмистърът пъргаво, през три стъпала тичаше нагоре. Максим го догони и видя в ръката му пистолет. Тогава бегом смъкна от врата си автомата; за секунда му призля от мисълта, че сега навярно ще се наложи да стреля в хора, но веднага я прогони — това не бяха хора, а животни, по-лоши от мустакатия мишкар, по-лоши от петнистите маймуни. Гнусната киша под краката, мътната светлина, оплютите стени потвърждаваха и поддържаха това усещане.
Втори етаж. Кухненски аромати, изплашено бабешко лице зад открехнатата врата. С мяукане изхвърча изпод краката обезумяла котка. Трети етаж. Някакъв глупак е оставил посред площадката кофа с боклук. Ротмистърът я събаря, боклукът се изсипва надолу. „Массаракш“ — ръмжи отдолу Панди. Младеж и момиче, прегърнати, се свиват в тъмния ъгъл, лицата им са изплашени и радостни. „Изчезвайте!“ — бегом грачи ротмистърът. Четвърти етаж. Безобразна кафява врата с олющена маслена боя, издраскана ламаринена табелка с надпис „Гобби, зъболекар. Приемам по всяко време“. Зад вратата някой протяжно вика. Ротмистърът спира и хърка: „Ключалката!“ По черното му лице се търкаля пот. Максим не разбира. Дотичалият Панди го отблъсква, опира цевта на автомата в ключалката и дава откос. Хвърчат искри, парчета дърво и в същия миг, сякаш в отговор, зад вратата през протяжния вик трещят изстрели, отново се разхвърчават трески, нещо горещо и плътно с гнусно свирене прелита над главата на Максим. Ротмистърът отваря вратата — вътре е тъмно, жълтите пламъчета на изстрелите озаряват кълба дим. „След мен!“ — хърка ротмистърът и се хвърля с главата напред срещу изстрелите. Максим и Панди хукват след него; вратата е тясна, притиснатият Панди изпъшква. Коридор, задуха, барутен дим. Заплаха отляво. Максим изхвърля ръка, хваща гореща цев, дърпа оръжието встрани и нагоре. Тихо, но с ужасяваща отчетливост пращят изкълчени стави, голямо меко тяло застива в безволно падане. Отпред, от дима, ротмистърът крещи: „Не стреляй! Задръж ги живи!“ Максим хвърля автомата и нахлува в голяма осветена стая. Тук има много книги и картини и няма по кого да се стреля. На пода се гърчат двама мъже. Единият през цялото време крещи, вече е пресипнал, но крещи. В креслото с отметната глава лежи припаднала жена — бяла, почти прозрачна. Стаята е пълна с болка. Ротмистърът стои над викащия човек и се оглежда, прибирайки пистолета си в кобура. Силно блъскайки Максим, в стаята нахлува Панди, след него легионерите влачат тежкото тяло на онзи, който стреляше. Мокрият и развълнуван кандидат Зойза без усмивка подава на Максим хвърления автомат. Ротмистърът обръща към тях страшното си черно лице.
— Къде е другият!? — грачи той и в този момент пада синята завеса, от перваза на прозореца тежко скача висок слаб човек с бяла изцапана престилка. Като сляп той върви срещу ротмистъра, бавно вдига два огромни пистолета на нивото на остъкленелите от болка очи. „Ай!“ — крещи Зойза.
Максим стоеше странешком и нямаше време да се обърне. Скочи с всички сили, но човекът все пак успя веднъж да натисне спусъците. Изстрелът опърли лицето на Максим, барутни сажди напълниха устата, но пръстите му вече се вкопчиха в белите ръкави и пистолетите изтропаха на пода. Човекът падна на колене, отпусна глава и когато Максим го пусна, бавно се повали настрани.
— Е, е, е — каза ротмистърът с непонятна интонация. — Тоя също го сложете тук — заповяда той на Панди. — А ти — обърна се към Зойза, — тичай долу и съобщи на командирите на секциите къде се намирам. Нека доложат какво става при тях.
Зойза тракна с токове и хукна към вратата.
— Чакай! Предай на Гаал да се качва тук… Стига си крещял, гадино! — изкрещя той на стенещия и леко го срита с ботуш в хълбока. — Е, безполезно е. Хилав боклук… Обискирай ги! — заповяда той на Панди. — И ги сложете в един ред. Тук, на пода. И тая също, седнала, виж я ти, в единственото кресло…
Максим се приближи до жената, внимателно я вдигна и я пренесе на леглото. В душата му беше мътно. Не това очакваше. Сега той сам не знаеше какво всъщност е очаквал — може би жълти, оголени от омраза зъби, злобен вой, схватка не на живот, а на смърт?… Не можеше с нищо да сравни усещанията си, но кой знае защо си спомни как веднъж застреля тахорг и как това страшно и безпощадно според слуховете животно, с пречупен гръбнак пропадна в огромната яма и тихо, жално заплака, нещо замърмори в агонията си, нещо почти членоразделно…
— Кандидат Сим! — кресна ротмистърът. — Заповядах на пода!
Той го гледаше със страшните си прозрачни очи, устните му бяха сгърчени като от паралич и Максим разбра, че не трябва да съди тук със своите мерки и да определя кое е правилно и кое не. Той още е чужд,
