повече книги, но само по количество, не по заглавия.
Книгите бяха стари, с пожълтели страници, някои леко обгорени, а някои, за учудване на Максим, чувствително радиоактивни. Нямаше време да ги прегледа както трябва.
Максим опакова двата вързопа и няколко секунди постоя, оглеждайки стаята. Празни разместени рафтове, тъмни петна на местата, където бяха картините, самите картини — изтръгнати от рамките, отъпкани… и нито следа от зъболекарска техника. Той взе вързопите и тръгна към вратата, но се сети и се върна за автомата. Под стъклото на масата лежаха две снимки. На едната — същата тази прозрачна жена, на коленете й момиченце на около четири години с учудено отворена уста, а жената — млада, доволна, горда… На втората снимка имаше красива планинска местност, тъмни групички дървета, старинна полуразрушена кула… Максим прехвърли автомата зад гърба си и се върна при вързопите.
Глава седма
Всяка сутрин след закуска бригадата се строяваше на плаца за четене на заповеди и развод по занятия. Това беше най-тежката процедура за Максим, ако не се смятат вечерните проверки. Прочитането на каква да е заповед всеки път завършваше с истинско изстъпление от възторг. Максим се заставяше да потиска в себе си неволното отвращение към това внезапно безумие, което обхващаше цялата бригада от командира до последния кандидат; той се ругаеше за своя скептицизъм на чужденец и „друговерец“. Стараеше се да се вдъхнови сам, мислено си повтаряше, че трябва да разбере и да се проникне от този възторг. Но му беше много трудно.
Възпитан от дете в сдържано-иронично отношение към себе си, в неприязън към гръмките думи, той почти се вбесяваше от другарите си в строя, от тези добри, простодушни, отлични общо взето момчета, когато те изведнъж след прочитането на заповедта за наказване на кандидата еди-кой си с три денонощия арест за пререкания с действителния редник еди-кой си — всички разчекваха уста, губеха присъщото си добродушие и чувство за хумор и започваха възторжено да реват „ура“, а после със сълзи на очи запяваха „Марша на Бойния Легион“ и го повтаряха два, три, а понякога и четири пъти. От бригадната кухня се изсипваха готвачите и пригласяха с ентусиазъм, като неистово размахваха черпаци и ножове — добре, че бяха извън строя. Помнейки, че в тази минута той трябва да бъде като всички, Максим също пееше и също се мъчеше да загуби чувство за хумор, и понякога му се удаваше, но беше противно, защото не изпитваше никакъв възторг, а само неловкост.
Този път взривът от ентусиазъм последва след заповед номер 127 за произвеждането на действителния редник Димба в капрал, заповед 128 за обявяване благодарност на кандидат-редника Сим за проявена в операцията храброст и заповед 129 за ремонтиране на казармата на четвърта рота. Бригадният адютант едва успя да прибере листовете в кожения си планшет, когато бригадирът смъкна фуражка, пое си въздух и със скърцащ фалцет закрещя:
— Напред… Легионери!… Железни!…
И като почна, като почна… Днес беше особено неловко, защото Максим видя как по тъмните бузи на ротмистърът Чачу текат сълзи. Легионерите ревяха като бикове, отбиваха такта с приклади по масивните катарами на коланите си. За да не вижда и да не чува всичко това, Максим стисна по-силно очи, зарева като разпален тахорг и гласът му заглуши всички останали — във всеки случай така му се струваше. „Напред, безстрашни!“ — ревеше той, не чувайки вече никого освен себе си.
Какъв идиотски текст… Сигурно някой капрал го е съчинил. Трябва безкрайно да обичаш делото си, за да влизаш в бой с такава песен. Той отвори очи и видя ято черни птици, изплашено и беззвучно мятащи се над плаца…
— „Диамантена броня не ще спаси теб, о враг“…
После всичко свърши също така внезапно, както беше започнало. Бригадирът огледа строя с мътни очи, спомни си къде се намира и с хлипащ, дрезгав глас изкомандува:
— Господа офицери, разведете ротите по занятия! Момчетата въртяха глави и шашардисано се споглеждаха. Изглежда, нищо не можеха да съобразят и ротмистърът Чачу два пъти трябваше да извика „равнис!“, преди редовете да придобият нужния вид. После ротата беше отведена пред помещението си и ротмистърът се разпореди:
— Първа секция — в конвоя. Останалите секции да пристъпят към занятия по разписанието. Свободни сте!
Другите се разотидоха. Гай строи своята секция и разпредели постовете. Максим и действителният редник Панди получиха пост в разпитната камера. Гай набързо му обясни задачата: да стои отдясно зад арестувания, при най-малкия опит за ставане да приложи сила, да се подчинява непосредствено на командира на бригадата, Панди ще бъде старши… Накратко, гледай Панди.
— Аз в никакъв случай не бих те поставил на този пост, не се полага на кандидат, но господин ротмистърът заповяда… Ти внимавай. Мак. Нещо не мога да го разбера господин ротмистъра… Или иска да те издигне по-бързо — ти много му хареса в операцията, вчера по време на обсъждането с командирите на секции той много говори за теб, ето и в заповедта те вписа… Или пък те проверява. Защо — не знам. Може би аз съм виновен с рапорта си, може би и ти с твоите разговори…
Той озадачено огледа Максим.
— Лъсни си пак ботушите, стегни колана и си сложи парадни ръкавици… ти пък нямаш, на кандидати не се полагат… Добре, тичай в интендантството, ама по-живо, след трийсет минути излизаме.
В интендантството Максим завари Панди, който сменяше счупената си кокарда.
— Гледай, капрал! — каза Панди, обръщайки се към интенданта и тупайки Максим по рамото. — Виждаш ли? Девети ден само, откак момчето е в Легиона — и вече благодарност получи. В камерата заедно с мен го туриха… Сигурно за бели ръкавички си дошъл? Дай му хубави ръкавици, капрал, той е заслужил. Момчето е герой!
Капралът недоволно замърмори, започна да рови по лавиците, затрупани с амуниции, хвърли на тезгяха пред Максим няколко чифта бели платнени ръкавици и пренебрежително каза:
— Герой!… Вие тук с шашардисаните сте герои. Разбира се, когато вътре всичко му е изгоряло от болка, само го вземеш и го пъхнеш в чувала. Тук и дядо ми ще бъде герой. Без ръце, без крака…
Панди се обиди.
— Дядо ти щеше без ум да бяга — каза той, — ако така му бяха изскочили с два пищова… Аз вече мислех — свърши господин ротмистърът…
— „Свърши, свърши“… — мърмореше капралът. — Като ви блъснат след половин година на южната граница, ще видим кой ще бяга без ум…
Когато излязоха от интендантството, Максим попита с възможно най-голяма почтителност (старото куче Панди много обичаше това):
— Господин Панди, защо тия дегенерати получават такива болки? И то всички наведнъж?
— От страх — отговори Панди, понижавайки глас за по-внушително. — Юрбдиви, разбираш ли? Чети повече, Мак. Има една такава брошура „Дегенератите, кои са те и откъде са се появили“. Прочети я, че какъвто глупак си сега, такъв и ще си останеш. Само с храброст далеч няма да стигнеш…
Той помълча малко.
— Ето, ние се вълнуваме например, ядосваме се или се изплашим, да речем — на нас от това нищо ни няма, само дето ще се поизпотим или, да речем, колената ще ни затреперят. А на тях организмът им е ненормален, изроден. Ако почнат да се сърдят на някого, или например се уплашат или въобще — веднага получават силни болки в главата и из цялото тяло. Разбра ли? По тази особеност ние ги познаваме и, разбира се, ги задържаме… арестуваме… А хубави са ръкавичките, таман са ми. Как мислиш?
— На мен са ми тесни, господин Панди — оплака се Максим. — Дайте да се сменим: вземете тия, а ми дайте вашите, те вече са отпуснати.
Панди беше много доволен. И Максим също беше много доволен. И изведнъж си спомни как Фанк се гърчеше в колата от болка… и как го задържаха патрулните легионери. Само че от какво може да се беше изплашил Фанк? Или на кого можеше да се ядоса толкова? Та той не се вълнуваше, спокойно караше колата, подсвиркваше, нещо много му се искаше… сигурно да запали цигара. Впрочем, той се обърна, видя патрулната кола… Или това беше после?… Да, той бързаше много, а онзи фургон преграждаше пътя… Може би от това се беше ядосал?
